№ 59
гр. Варна , 20.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и трети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Диана В. Джамбазова
Членове:Маринела Г. Дончева
Росица Сл. Станчева
при участието на секретаря Юлия П. Калчева
като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20213000500207 по описа за 2021 година
за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на АЛ. ЕМ. Г. и Аб. Ал. З. против
решение № 146/07.12.2020г. на ОС - Разград, постановено по гр.д. №
173/2020г., с което въззивниците са осъдени да заплатят солидарно на Б. Н.
Х., М. АЛ. М., АЛ. АЛ. М., ЕЛ. М. Х. и С. АЛ. М. суми в подробно посочени в
решението размери на всеки един от ищците, представляващи обезщетения за
неимуществени вреди, претърпени в резултат от смъртта на А.М.Х..,
настъпила на 22.07.2015г., виновно причинена от ответниците, за което
същите са осъдени с влязла в сила присъда по НОХД № 244/2016г. на ОС –
Разград.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на
обжалваното решение, основани на доводи за неправилни изводи на съда за
доказаност на претърпените от ищците болки и страдания, техния интензитет
и отношенията им с убития. Оспорват се и размерите на присъдените
1
обезщетения като завишени. Сочи се също така, че исковете са погасени по
давност. Иска се от настоящата инстанция да отмени изцяло
първоинстанционното решение.
В срока по чл.263 ГПК са постъпили писмени отговори, с които
въззиваемите Б. Н. Х., М. АЛ. М., АЛ. АЛ. М., ЕЛ. М. Х. и С. АЛ. М. оспорват
жалбата като неоснователна.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд се е произнесъл по предявени искове с
правно основание чл.45 ЗЗД.
В исковата молба на въззиваемите Б. Н. Х., М. АЛ. М., АЛ. АЛ. М., ЕЛ.
М. Х. и С. АЛ. М. са изложени твърдения, че с влязла в сила присъда,
постановена по НОХД № 244/2016г. на ОС – Разград въззивниците АЛ. ЕМ.
Г. и Аб. Ал. З. са признати за виновни в това, че като съизвършители и в
съучастие с неустановени лица са нанесли побой на А.М.Х.. и причинили
смъртта на същия, настъпила по особено мъчителен начин, което деяние е
извършено с особена жестокост, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.6,
пр.3 и 4 вр. чл.115 вр. чл.20 НК са осъдени на лишаване от свобода. Посочено
е, че убитият е живеел на семейни начала с първата въззиваема, от което
съжителство са родени децата М. АЛ. М., АЛ. АЛ. М., а другите две
въззиваеми са съответно сестра и майка на А.Х... Твърди се, че от смъртта на
родственика им са претърпели неимуществени вреди – същият бил много
грижовен баща и съпруг, грижил се и за майка си и сестра си, всички
изключително трудно понесли загубата му, като и към днешна дата
продължават да страдат, останали без морална и финансова грижа и
подкрепа, детето М. бил изключително привързан към баща си, станал и
свидетел на побоя. С оглед на това са предявени и исковете за осъждане на
ответниците, в условията на солидарност, да заплатят обезщетения за
претърпените неимуществени вреди в размер на по 120 000 лева за всяко едно
от децата М. АЛ. М. и АЛ. АЛ. М., 60 000 лева в полза на Б.Х., 20 000 лева на
Е.Х. и 30 000 лева на С.М., ведно със законната лихва върху всяка една
главница, считано от датата на непозволеното увреждане – 22.07.2015г. до
окончателното им изплащане.
2
В срока по чл.131 ГПК исковете са оспорени с възражения за тяхната
неоснователност.
Въззивникът А.Г. оспорва твърденията по исковата молба за близки
семейни отношения и че всички са били издържани от увредения. Счита, че
право на обезщетение имат само най-близките родственици, както и че
претендираните размери за завишени.
Въззивникът А.З. оспорва исковете с възражения, основани на
твърдения за липса на виновно поведение от негова страна в събитието, при
което е настъпила смъртта на А.Х... Счита претендираните обезщетения за
прекомерни.
По съществото на спора, съобразно наведените във въззивната
жалба оплаквания, становищата на страните и въз основа на
доказателствата по делото и приложимия закон, съдът намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Основателността на предявените искове предпоставя установяването на
елементите от фактическия състав на нормата на чл.45 ЗЗД – виновно
противоправно поведение от ответниците, в резултат на което да е настъпила
смъртта на родственика на ищците, претърпени от последните неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от загубата на увреденото
лице и които вреди е справедливо да бъдат възмездени съобразно
задължителните разяснения за кръга на лицата, имащи право на обезщетение,
дадени в ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС.
В настоящия случай въпросът относно извършеното от въззивниците
непозволено увреждане е разрешен с влязлата в сила присъда по НОХД №
244/2016г. на ОС – Силистра, потвърдена с решение на АпС – Варна по
ВНОХД № 181/2019г. и решение на ВКС по КНД № 86/2020г. На основание
чл.300 ГПК същата е задължителна за гражданския съд по въпросите относно
дееца, вината и противоправното му поведение, както и относно резултата от
деянието /предвид характера на извършеното престъпление по чл.116, ал.1,
т.6, пр.3 и 4 вр. чл.115/ - на 22.07.2015г. А.Г. и А.З. като съизвършители и в
съучастие с неустановени лица са нанесли побой на А.М.Х.. и умишлено
причинили смъртта на същия, настъпила по особено мъчителен начин, което
3
деяние е извършено с особена жестокост.
Не е спорно, а това е установено и от приетите по делото писмени
доказателства – удостоверения за раждане, че въззиваемите М. АЛ. М., р.
01.06.2009г. и АЛ. АЛ. М., р. 01.09.2014г. са деца на убития Х., а въззиваемата
Б.Х. е тяхна майка. Видно от удостоверение за родствени връзка въззиваемата
С.М. е негова майка, а Е.Х. - сестра.
Съгласно неопроверганите показания на св.С.Я. Б.Х. и А.Х.. са живеели
на семейни начала от 2007-2008г., в дома на родителите му и заедно с децата
си. В същия дом са живели майка му и сестра му Е.. Свидетелят сочи също
така, че Х. се грижил за семейството си, често работил в чужбина, от където
пращал пари, майка му също понякога работила, в семейството не е имало
скандали, всикчи тежко понесли смъртта. След инцидента през 2015г. негови
приятели оказвали материална помощ на съпругата и децата му, впоследствие
Б. и децата отишли да живеят в друго населено място, в дома на майка й, а
към настоящия момент същата е в Германия. От коментираните показания се
установява също така, че по-голямото дете е пряк свидетел на събитието, при
което е бил убит баща му, било уплашено, впоследствие отказвал да ходи в
селото на баща му, защото се страхувал.
С цитираното по-горе ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС се приема, че
освен посочените в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., по изключение
легитимирано е и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни
болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат
обезщетени. В този смисъл лицата, които имат право на обезщетение се
определя по справедливост, с оглед действителните им отношения с
починалия, характеризиращи се като особено близки и трайни житейски
отношения, поради които смъртта му, причинена от непозволеното увреждане
е причинила значителни по интензитет болки и страдания. Връзка с
посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и
помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва
проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване
съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Относно активната
материалноправна легитимация на роднините от т.нар. разширен кръг /братя,
4
сестри, внуци, баба, дядо/ е посочено, че макар в традиционните за
българското общество семейни отношения те да са част от най-близкия
родствен и семеен кръг, присъждането на обезщетение в тяхна полза е
възможно само по изключение - ако докажат, че поради конкретни житейски
обстоятелства привързаността им с починалия е станала толкова силна, че те
търпят от смъртта му морални болки и страдания над обичайните /нормално
присъщите/ за съответната родствена връзка и от гледна точка на
справедливостта обосновават в достатъчна степен основание да се направи
изключение от разрешението, че правото на обезщетение принадлежи само на
най-близките на починалия.
Концепцията на соченото тълкувателно решение е доразвита в
практиката на касационната инстанция, приемаща, че обезвредата за
настъпили неимуществени вреди при загубата на близък от разширения
семеен кръг е основателна при конкретни житейски ситуации, в резултат на
които е създадена особено силна привързаност, тъй като отношенията
помежду им са били със съдържание, наподобяващо връзката родител – дете –
напр. при отглеждането на внук от баба/дядо поради болест на родителя,
работа в чужбина или друга обективна пречка за родителите да полагат грижа
в пълен обем, при взаимни грижи между братя и сестри, израснали без
родители или при невъзможност/неполагане на грижи от родителите
/Определение № 246 от 11.05.2021г. на ВКС по т.д. № 1882/2020г., II т.о., ТК;
Решение № 17 от 16.03.2021г на ВКС по т.д. № 291/2020г., II т.о., ТК;
Решение № 372/2019г. по т.д. № 1199/2015г., ІІ т.о на ВКС; Решение №
92/2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС и др./.
Конкретните житейски ситуации са многобройни и не могат да бъдат
посочени изчерпателно, но общото при всички тях е, че именно създадените
поради тяхното проявление отношения между родствениците се
характеризират с особена привързаност, надхвърляща обичайната за
съответната родствената връзка и поради която привързаност смъртта на
единия от тях е причинила значителни по интензитет неимуществени вреди,
които е справедливо да бъдат обезщетени. Ето защо, при направата на извода
дали е налице изключителност, обосноваваща правото на обезщетение следва
да се отчита и традиционно установения в българското общество характер на
семейните отношения между родствениците от този кръг, изразяващи се в
5
взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост.
Отнесени към настоящия казус тези постановки безспорно легитимират
въззиваемите М. АЛ. М., АЛ. АЛ. М. и С. АЛ. М. като лица от най-близкия
родствен кръг, които са материалноправно легитимирани да получат
обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди /ППВС №
4/1961г./. Първите двама са низходящи на убития, а третата е негова майка.
По см. на ППВС № 5/1969г. в кръга на легитимираните е и съжителстващата
на семейни начала въззиваема Б.Х.. Отчитайки родствената връзка и
установеното от коментираните по-горе свидетелски показания относно
отношенията в семейството и отражението на смъртта на техния
съпруг/баща/син, съдът намира, че същите безспорно са претърпели
неимуществени вреди – болка, душевни страдания от загубата на техния
близък, на когото са разчитали в морален и финансов аспект. Загубата е
необратима - децата са лишени от родителската грижа и подкрепа на своя
баща, едното от тях е било пряк свидетел на инцидента, което, при отчитане
на възрастта му, се е отразило върху неговото психо-емоционално състояние
/според свидетеля детето се страхува и не желае да посещава населеното
място, където са живеели към датата на инцидента/, а по-малкото никога няма
да има спомени от своя баща; въззиваемата Б.Х. е загубила своя спътник в
живота, даващ й морална и материална опора; въззиваемата С.М. е преживяла
най-тежката болка за един родител – загубата на дете.
Твърденията на въззивника А.Г., че между убития и въззиваемите не се
съществували близки отношения не са доказани. Обстоятелството, че А.Х.. е
работил и в чужбина не е такова, което да прекъсне връзката на обич,
уважение и близост със семейството му.
Така претърпените вреди от тези въззиваеми следва да бъдат
обезщетени, като настоящият състав намира, че претендираните и присъдени
за всеки един от тях суми /по 120 000 лева за всяко едно от децата, 60 000
лева за съпругата и 30 000 лева за майката/ са в границите на справедливите
по см. на чл.52 ЗЗД обезщетения. Тези размери отчитат всички относими и
установени по делото конкретни фактически обстоятелства, обуславящи
справедливото възмездяване на претърпените неимуществени вреди –
степента на родствената връзка, отношенията между всеки един от тях и
6
убития, възрастта на последния /26 години към датата на деликта/ и
обстоятелствата, при които е настъпила смъртта му, характера и
продължителността на душевните болки и страдания, общественото
възприемане на критерия за "справедливост" на съответния етап от развитие
на обществото в държавата, както и обществено-икономическата конюктура
към момента на увреждането /относимо към последното съгласно съдебната
практика е размерът на минималната работна заплата към датата на
увреждането/.
Направеното във въззивната жалба възражение за погасяването на
исковите претенции по давност е заявено за първи път пред настоящата
инстанция, поради което на основание чл.133 ГПК същото е преклудирано и
не следва да бъде разглеждано.
По така изложените съображение исковете на тези въззиваеми са
основателни и следва да бъдат уважени.
На основание чл.84 ЗЗД върху присъдените главници се дължи
законната лихва, считано от датата на деликта – 22.07.2015г. до
окончателното им изплащане.
Що се отнася до предявения от Е. М. Х. иск, настоящият състав намира,
че по делото не са доказани твърденията й за особено близка връзка с брат й,
надхвърляща обичайното съдържание на отношенията между брат и сестра.
Фактът, че към 2015г. същите са живели в къщата на родителите си не е
достъчен да обоснове извод за изключителност в отношенията съгласно
разясненията на ТР № 1/2016г. на ОСГТНК на ВКС. От показанията на
разпитания по делото свидетел не се установява Е. Х. да е била в
невъзможност да се издържа и грижи за себе си, както към датата на смъртта
на баща им /починал през 2008г. според приетото удостоверение за родствени
връзки/, така и след това до датата на убийството на брат й. Към 2008г.
същата е била на 21 години. Според свидетелските показания, след смъртта
на бащата грижата за семейството е поета от А.Х.. и майка му. Поради това
съдът приема, че влагането на средства в издръжката на всички живущи на
адреса от страна на убития Х. е израз на присъщите за родствената връзка
отношения на взаимопомощ между роднини от такава степен.
7
Тъгата от загубата на брат й е нормално проявление на негативните
изживявания, които търпи всяка сестра при обичайни и кореспондиращи на
тази родствена връзка взаимоотношения.
Ето защо искът на тази въззиваема е неоснователен.
Поради частичното несъвпадане на изводите на настоящата инстанция с
тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, в която искът на Е.Х. е уважен, а в останалата част
досежно уважените искове на останалите въззиваеми решението следва да
бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода от спора първоинстанционното решение следва да бъде
ревизирано и в частта за разноските относно присъденото адвокатско
възнаграждение по чл.38 ЗАдв в полза на адвокат В., осъществил
процесуално представителство на въззиваемата Е.Х., както и в частта относно
присъдената държавна такса по уважения от ОС иск на тази въззиваема. Тези
разноски не следва да бъдат възлагани в тежест на въззивниците.
На основание чл.78 ГПК вр. чл.38 ЗАдв. въззивниците следва да
заплатят в полза на адв.П. адвокатско възнаграждение за осъществено
процесуално представителство за настоящата инстанция на въззиваемите Б.Х.
и децата М. АЛ. М. и АЛ. АЛ. М. в размер на 10 190 лева и адвокатско
възнаграждение в полза на адв.В. за осъществено процесуално
представителство за въззивното производство на въззиваемата С.М. в размер
на 1 430 лева, които възнаграждения са определени съгласно Наредба №
1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 146/07.12.2020г. на ОС - Разград, постановено
по гр.д. № 173/2020г. в частта, в която АЛ. ЕМ. Г. и Аб. Ал. З. са осъдени да
заплатят солидарно на ЕЛ. М. Х. сумата от 20 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от смъртта на
8
брат й А.М.Х.., настъпила на 22.07.2015г., виновно причинена от
ответниците, за което същите са осъдени с влязла в сила присъда по НОХД №
244/2016г. на ОС – Разград, в частта относно дължимото от ответниците
адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗАдв в полза на адв. П.В. за горницата
над 1 430 лева до присъдената сума от 2 560 лева, както и в частта относно
дължимите от ответниците държавни такси по предявените искове за
горницата над 13 200 лева до присъдената сума от 14 000 лева И ВМЕСТО
НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на ЕЛ. М. Х., ********** против АЛ. ЕМ. Г., ЕГН
********** и Аб. Ал. З., ЕГН *** за солидарно заплащане на сумата от 20 000
лева, претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в
резултат от смъртта на брат й А.М.Х.., настъпила на 22.07.2015г., виновно
причинена от ответниците, за което същите са осъдени с влязла в сила
присъда по НОХД № 244/2016г. на ОС – Разград, на основание чл.45 ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 146/07.12.2020г. на ОС - Разград,
постановено по гр.д. № 173/2020г. в останалата му част.
ОСЪЖДА Аб. Ал. З., ЕГН *** и АЛ. ЕМ. Г., ЕГН ********** ДА
ЗАПЛАТЯТ на адв. Т.П. от АК – Варна, личен № ********** сумата от
10 190 /десет хиляди сто и деветдесет/ лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за въззивното производство, на основание чл.38 ЗАдв. вр.
чл.78 ГПК.
ОСЪЖДА Аб. Ал. З., ЕГН *** и АЛ. ЕМ. Г., ЕГН ********** ДА
ЗАПЛАТЯТ на адв. П.В. от АК – Варна, личен № ********** сумата от 1 430
/хиляда четиристотин и тридесет/ лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за въззивното производство, на основание чл.38 ЗАдв. вр.
чл.78 ГПК.
Решението може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК, с
касационна жалба пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10