№ 9894
гр. София, 24.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 142 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:СИЛВИЯ Г. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от СИЛВИЯ Г. НИКОЛОВА Гражданско дело №
20211110146181 по описа за 2021 година
при секретаря Радка Христова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. №
46181 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба М. Б. С., срещу “Сити Кеш”
ООД, с която се иска прогласяването на нищожността /недействителността по чл. 23
ЗПК/ на договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № ... от 07.09.2020г. В условията на
евентуалност се иска прогласяване на нищожността на клаузите на чл. 33, ал. 1 от ОУ
и на чл. 6.2 от договора.
Ищцата твърди, че 07.09.2020г. ищцата е сключила с ответното дружество
договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № ..., по силата на който е получила в
собственост сумата от 900лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 % и
ГПР, в размер на 47, 68 %. Страните са уговорили, че заемателят ще погаси кредита на
6 месечни вноски, с размер на погасителната вноска: 2 х 30.04 лв. и 4 х 244, 08 лв., с
крайна падежна дата 08.03.2021г. и обща сума за плащане 1 036. 40 лв. Сочи че
съгласно чл. 6.1 от договора за кредит, кредитополучателят се задължава да предостави
в срок от три дни, считано от усвояване на заемната сума едно от изброените
обезпечения: поръчител или банкова гаранция. Предвидено било, че обезпечението
следва да отговаря на условията на чл. 33, ал. 1 от ОУ към договорът за заем, а именно:
поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на
условията: да имат осигурителен доход на най-малко 7 пъти размера на минималната
работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителният доход на всеки от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от
заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени
със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация,
различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; Банковата гаранция, съгласно чл. 33, ал.1, т. 2 от
ОУ следвало да бъде безусловна и издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за
1
период включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след
падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем,
включваща договорената главница и лихва. В чл. 6.2. от договора било предвидено, че
Предвидено е, че обезпечението следва да отговаря на условията на чл. 33, ал. 1 от ОУ
към договорът за заем, а именно: поръчителство на едно или две физически лица,
които отговарят кумулативно на условията: да имат осигурителен доход на най-малко
7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама
поръчители, размерът на осигурителният доход на всеки от тях трябва да е в размер на
поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други
договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени
договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация, различна от „редовен“, както по активни, така и по
погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. Банковата
гаранция, съгласно чл. 33, ал.1, т. 2 от ОУ следва да бъде безусловна и издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период включващ от сключване на договора за
заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване
на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по
договора за заем, включваща договорената главница и лихва. Сочи че в чл. 6.2 от
договора било предвидено, че при неизпълнение на чл. 6,т.1 от договора в тридневен
срок от сключването му, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 613,
60 лв., която ще се плаща разсрочено като се кумулира към падежните вземания по
погасителния план. Сочи че ищцата усвоила кредитния ресурс, но на основание чл. 23
от ЗПК не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй
като те намират своето основание в нищожната кредитна сделка. Сочи че договорът е
нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното
съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не е породила
валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл.
26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ , на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на
основание на нейната неравноправност, което е довело до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел
извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не бил изпълнил и
изискването на чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора
условията за прилагане на възнаградителната лихва.Сочи че договорът е
недействителен и поради противоречие с императивни правни норми на ЗПК. Изтъква,
че разписаният в договорът ГПР е неточен и подвеждащ, тъй като в него не е включена
скритата под формата на неустойка договорна лихва. Кредиторът не е изпълнил и
изискването да посочи действителната обща сума за плащане. Намира че, уговорената
неустойка в размер на 613,60 лв., не изпълнява обезщетителна функция, доколкото тя
надвишава заетата сума от 900 лв., без да зависи от вредите от неизпълнението на
договорното задължение, по никакъв начин не кореспондира с последици от
неизпълнението и се начислява, като добавък към платежната вноска. Освен това
неустойката била уговорена да се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
което не съставлява основната престация по договорът и че се престира независимо
дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, поради което тя е
типичен пример за неустойка, която изначално не притежава обезщетителна функция.
Ето защо намира че клаузата за неустойка е излязла извън присъщите функции и като
такава противоречи на добрите нрави. Оспорва и клаузата за възнаградителна лихва,
2
като сочи че неравноправно не е разяснил на потребителя какъв е размерът на
дължимата от него възнаградителна лихва, на което основание разписаната в договора
лихва от 40, 05 % не е породила валидни правни последици на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП. Ето защо намира че са налице пороци по съществени уговорки в договора за
кредит и като такъв намира че същият е недействителен. В условията на евентуалност
твърди че са недействителни клаузите на чл. 6.2 от договор за паричен заем
КРЕДИРЕКТ № ... от 07.09.2020г. и на на чл. 33, ал. 1 от ОУ към него.
Ответникът “Сити Кеш” ООД в срока по чл. 131 от ГПК е депозирал отговор, с
който счита исковете за неоснователни. Не оспорва сключването на договор за кредит.
Оспорва обаче че размерът на лихвата от 40,05% противоречи на добрите нрави. Счита
че не е налице заобикаляне на договорните разпоредби, посредством предвиждане на
неустоечно задължение, което се явявало допълнителна печалба. Намира че клаузата за
неустойка не е нищожна. Счита че същата не противоречи на добрите нрави предвид
риска който носи кредиторът при отпускане на кредит. Намира, че клаузата за
договорна лихва не е неравноправна, като същата не отговаря на критериите
предвидени в ЗПП на които трябва да отговаря една клауза за да бъде приета за
неравноправна. Намира че при сключването на договора не са нарушени императивни
законови норми. Ето защо счита, че исковете следва да бъдат отхвърлени.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства и след като
обсъди доводите на страните, намира следното от фактическа и правна страна:
По предявените главни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2, и пр.
3 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за
потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание, че договорът за
кредит е нищожен на заявените с исковата молба основания, а именно поради
нарушение на императивни норми на закона, заобикаляне на закона и противоречие с
добрите нрави.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил изискванията
на Закона за потребителския кредит относно предоставянето на информация на
потребителя, съдържанието на договора и погасителния план и реда за определяне на
годишния процент на разходите, както и че клаузата на чл. 6.2 от договора е
индивидуално уговорена.
Страните не спорят, а и от представения по делото договор за паричен заем
кредирект № ... от 07.09.2020г. се установява, че на 07.09.2020г. между тях е сключен
договор за паричен заем кредирект № ... за главница от 900 лева при ГПР от 47,68%,
ГЛП от 40,05% и срок на погасяване 6 месеца. Не се оспорва обстоятелството, че
ищцата е усвоила заемната сума, като същото се подкрепя и от представената разписка
за извършено плащане № 2000000223147191/07.09.2020 г.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира
своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според
легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно
3
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език
и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Процесната неустойка е уредена в чл. 6.1 и чл. 6.2 от договора за кредит и чл.
33, ал. 1 от Общи условия на „Сити Кеш“ ООД за заеми „Кредирект“ в сила от
08.03.2019г /ОУ/. Съгласно чл. 6.1 от договора заемателят се задължава в срок от три
дни, считано от усвояването на заетата сума, да предостави обезпечение, по начина и
реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или
банкова гаранция (поне едно от изброените). В чл. 6.2 е предвидено, че при
неизпълнение на чл. 6.1., заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
613,60 лева. Неустойката се начислява автоматично от заемодателя, като с
подписването на процесния договор за заем, заемателят се счита уведомен за нейното
начисляване. Начислената по посочената точка неустойка се заплаща разсрочено
съгласно включения в договора погасителен план. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ, когато
това е предвидено за съответния продукт, за обезпечаване изпълнението по договора за
заем, при сключване на договора страните могат да уговорят предоставяне на следните
обезпечения: поръчителство на едно или две физически лица, които отговорят на
следните условия: имат осигурителен доход общо най-малко 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителния доход за всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страна; да не са поръчители по други договори за заем,
сключени от заемодателя; не са заематели по сключени непогасени договори за заем,
сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно данни от ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях
доход.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не
е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния
договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал.
4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен
процент плюс 10 пункта/, което към 2020г. означава, че лихвите и разходите по кредита
не могат да надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на
понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
4
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат
на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено
от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа
множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид
характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за
предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за
предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително
затруднение за потребителя заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез
поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение
подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални
документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за учредяването на която
също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна институция.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив,
тридневният срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда
задължението на заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите
последващи действия. Следователно от значение за интереса на кредитора при
определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия
тридневен срок. Дори спазването на срока, обаче, не е достатъчно, за да се освободи
потребителят от задължението за плащане на неустойка, защото в чл. 33, ал. 2 от ОУ е
предвидено, че кредиторът еднолично и без да се мотивира може да прецени дали
предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема, дори когато обезпечението е
предоставено в срок и отговаря на всички условия, поставени в чл. 33, ал. 1 от ОУ.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по
договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят
плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението
на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на
заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща
задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с
настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от
това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски.
От заключението по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, което
съдът кредитира като обективно и безпристрастно изготвено, се установява, че с
процесната неустойка кредитът се оскъпява за целия срок на договора с 68,18 %, както
5
и че при определяне размера на ГПР в договора е взет предвид само разхода за
възнаградителна лихва и не е включен разхода за уговорената неустойка Установено е,
че размерът на ГПР с включена в него неустойка възлиза на 838,69 %.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на
разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в
заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на
47,68% годишно, а не 838,69%, съгласно приетото заключение по съдебно-
счетоводната експертиза, която съдът кредитира на основание чл. 202 ГПК.
При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е
годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е
налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на
разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК, а не тази на чл. 19,
ал. 5 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК и предявеният главен иск е изцяло основателен.
Предвид несбъдване на вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на
евентуалните искове, съдът не дължи произнасяне по тях.
По разноските:
Предвид изхода на спора право на разноски има единствено ищецът. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата в размер на 306 лв. – разноски по делото. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Д. Ф. сумата в размер на 345,50
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на
ищеца.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. Б. С., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ...., ет. 3, ап. 7, срещу „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, нищожността на сключения между страните Договор за паричен
заем № кредирект № ... от 07.09.2020г.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД да заплати на М. Б. С., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, ...., ет. 3, ап. 7, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 306 лева,
представляваща сторените по делото разноски.
6
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД да заплати на адв. Д. Ф., САК, с личен номер
********** и адрес: гр. София, ............, ет. 5, ап. 14, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
сумата в размер на 345,50 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на М. Б. С..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7