Р Е Ш Е Н И Е
№ 165, 07.02.2020г., Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд , Пловдив шести граждански състав
на шестнадесети
януари две хиляди и двадесета година
в публично
заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Надежда Дзивкова
ЧЛЕНОВЕ:
Виделина Куршумова
Таня Георгиева
секретар : Валентина Василева,
като разгледа
докладваното от съдия Дзивкова
въззивно гражданско
дело Nо 2903 по описа за 2019 година
и за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на
чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
от Н.Д.И. против Решение № 3763/10.10.2019, пост. по гр.д.№ 16101/2018, ПРС, с което
е отхвърлен предявеният от жалбоподателя
против ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД иск за заплащане на сумата от 450 лева, представляваща
застрахователно обезщетение по застраховка "Злополука" (полица № ***)
във връзка с настъпил ексцес, след настъпила с ищеца трудова злополука на
14.08.2006г.; мор. лихва от 73,77 лева за
периода 27.02.2017т. – 08.10.2018г., ведно със зак. лихва върху главницата, считано
от 09.10.2018 г. до окончателното й изплащане,
като недоказан и неоснователен, като са присъдени и разноски за ответника.
Жалбоподателят Н.И. поддържа,
че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния
закон. Развива доводите си за възникване на задължение на застрахователя да изплаща
обезщетение при възникнал ексцес, както и относно давността, с която се погасява
това задължение. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново такова,
с което уважи предявения иск. Претендира разноски по реда на чл.38от ЗАдв.
Въззиваемата страна ЗАД ОЗК
Застраховане АД не е подала отговор на въззивната жалба. В становище за първото съдебно заседание
поддържа потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски в
размер на юрисконсултско възнаграждение, определено по наредба1/2004 МРАВ.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано
лице – ищец, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм
съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в съвкупност, намери за
установено следното :
Съгл.
нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно
валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното решение. Правилността
на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.
По отношение на валидността и допустимостта
на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно
компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и
в рамките на иска, с който е бил сезиран. При това положение следва да се приеме,
че решението е валидно и допустимо.
Пред първоинстанционния
съд е бил предявен иск с пр. осн. чл.183 във вр. с чл.231, вр. с чл.230 от КЗ
/отм./ във вр. с §22 от КЗ. Ищецът Н.И. е твърдял, че е лице, което се ползва
от договор за застраховка „Злополука“ между работодателя му ОАП-Община Пловдив и ответника ЗАД
„ОЗК-застраховане“, като е получил обезщетение през 2010г. поради настъпване на
застрахователно събитие трайна загуба на трудоспособност ЕР на ТЕЛК за 15%.
Твърди, че е налице ексцес, т.к. с ЕР на ТЕЛК от 12.09.2016г. му е определен
нов процент неработоспособност за трудова злополука. Твърди, че застрахователя
отказва да му заплати обезщетение по застрахователната полица с мотив, че е
изтекъл давностния срок и срока на застрахователната полица. Поддържа, че
давностния срок при ексцес започва да тече от момента на настъпване на
последния и към момента не е изтекъл.
Претендира заплащане на обезщетение за ексцес от трудова злополука в
размер на 450лв., както и мораторна лихва от 73,77лв. за периода 27.02.2017 до
08.10.2018г., ведно със законна лихва.
Така предявеният иск е квалифициран
правилно като такъв по чл.183 от КЗ/отм./, но неправилно съдът е приел, че е
във вр. с чл.283 от КЗ/отм./, като сочената норма няма никакво приложение към
повдигнатия спор. Независимо от това, обаче, съдът е разгледал предявения
иск - за заплащане на застрахователно
обезщетение при настъпил ексцес, поради което настоящата инстанция намира, че
погрешно изписаната правна квалификация не е дала отражение върху
действителността и правилността на постановеното решение.
С първоинстанционното
решение предявеният иск е отхвърлен, като съдът е приел, че твърдяният ексцес
не се покрива като риск от договора за застраховка, както и че не се установява
какъв процент от застрахователната сума следва да се изплати съобразно
застрахователния договор.
По делото е безспорно
установено от приложеното копие на Застрахователна полица №***г, както и с
оглед становището на ответника, изразено в отговора на исковата молба, че Н.И.
е пострадал при трудова злополука през 2006г., при което му е било изплатено
обезщетение от застрахователя в размер на 450лв., съставляващи 15%
неработоспособност, признати с ЕР на ТЕЛК,
предвид качеството му на служител при застрахованото лице – ПОАП /
Пловдивска общинска агенция по приватизация/.
Исковата претенция е за
заплащане на вреди от настъпил ексцес – увеличаване на процента неработоспособност,
установен от ТЕЛК, с оглед претърпяната трудова злополука. За доказване на
същата по делото са представени ЕР на
ТЕЛК и ЕР на НЕЛК, както и копия от съдебни актове във връзка с административно
оспорване на тези решения. В част от тези решения е определена степен на
неработоспособност резултат от трудовата злополука от 30%. Приета е и СМЕ, която се кредитира от съда
като обективна и компетентна, изготвена от в.л. д-р К. Съгласно същата ищецът е с доказан хроничен
токсоплазмен хориоретинит на двете очи, което заболяване се характеризира с
поява на дегенеративни и атрофични огнища, които водят до появата на рупури. В
същото време той е и с установена лекостепенна миопия, която също способства за
изтъняване на ретината. Тези факти според експертизата предполагат последващо лечение с цел предпазване на разкъсвания
и отлепяния на ретината, като претърпяната травма няма отношение към това
състояние. В т.3 от заключението изрично
е подчертано, че не може да се твърди с категоричност, че лечението провеждано
след 2006г. е причинено от травматичното увреждане.
Предвид установеното съдът
намира, следното от правна страна:
Съгл. §22 от ПЗР на КЗ
/2016/ за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс,
се прилага част четвърта от отменения КЗ. Настоящият случай е именно такъв,
т.к. се претендират права от застрахователен договор, сключен през 2006г., при
което пр. осн. е посоченото по-горе. При разпределение на доказателствената тежест
ищецът – застрахованото лице, следва да установи съществуването на валидно застрахователно
правоотношение, настъпването на застрахователно събитие, настъпването на ексцес
след първоначалното обезщетение по договора за застраховка, стойността на вредата.
Ответникът следва да установи или плащане на застрахователното обезщетение, или
основания за отпадане на отговорността си по договора. Защитната позиция на ответника в
производството включва твърдения, че застрахователният договор , в приложимите
общи условия към него изключва отговорността при ексцес, както и че претенцията
е погасена по давност, предвид датата на
настъпване на застрахователното събитие.
В случая е доказано,
съществуването на застрахователен договор, но застрахователната компания прави
възражение, че сключеният договор за застраховка не покрива случаите на ексцес,
като това било изрично записано в Общите условия. По делото не са представени
никакви доказателства за наличието на подобно изключване в общи условия на
дружеството, които да са били приложими към момента на сключване на
застрахователния договор. Така, при доказателствена тежест за застрахователя,
следва да се приеме, че твърдението му е недоказано и сключената застраховка
„Злополука“ покрива и случаите на ексцес на първоначалната увреда.
Както вече бе коментирано
по делото е безспорно, че през 2006г. е настъпило застрахователно събитие по
застраховката „Злополука“, като на Н. И. е изплатено обезщетение за признатата
15% неработоспособност поради рупура на ретината. Не се доказва, обаче, настъпването
на ексцес, така, както е претендирано от ищеца. Ексцесът е влошаване на
здравословното състояние на пострадалото лице, което се намира в пряка
причнно-следствена връзка с първоначалното събитие. В случая не се установи да
е настъпило влошаване на здравословното състояние на И. с оглед първоначално
установената травма, получена през 2006г. В този смисъл съдът изцяло се
позовава на приетата СМЕ, която не установява подобно влошаване, още по-малко
причинно-следствена връзка с първоначалното заболяване. От друга страна
приетото влошаване на здравословното състояние в някои ЕР на
НЕЛК и ТЕЛК, представени по делото, не може да бъде ценено като доказателство за
подобен ексцес, т.к. тези решения са
обжалвани пред административния съд и са отменени, като по делото няма данни
някое от тях да е влязло в сила / виж Р№2213/04.11.2019, адм.д.№1264/2019,
АдмС-Пловдив, жалба до АдмС-Пловдив от Н.И. от 08.01.2020 против последното ЕР
на НЕЛК от 29.08.2019/. Така не се доказва основният елемент на фактическия
състав изграждащ основанието за заплащане на обезщетение – настъпването на
ексцес. Казано по друг начин – не се установява настъпването на нова вреда,
която да бъде обезщетена. На това основание предявеният иск се явява
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
При тези констатации е
безпредметно обсъждане на възражението на ответната страна за погасяване на
претенцията по давност, поради това, че са изтекли повече от пет години от
настъпване на застрахователното събитие. Само за пълнота на изложението, съдът
ще маркира, че това възражение е неоснователно, т.к. давността може да започне да тече от момента
на настъпване на вредата, в който смисъл са и дадените разяснения в т. 4 от ТР №
1/23.12.2015г., т. д. № 1/2014 г., ОСТК, ВКС. Тези постановкки, макар и дадени
с оглед застраховката „Гражданска отговорност“,
са приложими и за
застраховката „злополука“, т.к.
за да бъде защитено едно право, то трябва да е възникнало и да може да бъде упражнено.
Предвид изложеното , съдът
намира, че предявеният иск за заплащане на застрахователно обезщетение при
настъпил ексцес е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Решението на
първоинстанционния съд, макар и постановено при различни мотиви, следва да бъде потвърдено като краен резултат.
По разноските
Въззиваемата страна е
поискала присъждане на разноски за въззивното производство в размер на
юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че такива не се дължат, т.к. по делото не е подаван
отговор на въззивната жалба, не е осъществявано процесуално представителство и
не са извършвани никакви други процесуални действия, освен подаването на молба
делото да се гледа в отсъствието на пълномощника и че се претендират разноски.
С оглед на изложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
3763/10.10.2019, пост. по гр.д.№ 16101/2018, ПРС.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :