Решение по дело №708/2024 на Административен съд - Перник

Производството е по реда на чл. 145 – чл. 178 от Административнопроцесуалния кодекс АПК/, във връзка с чл. 118 от Кодекса за социалното осигуряване КСО), образувано по жалба подадена

ОТ: М. Р. С. ЕГН: **

и адрес: [населено място], [жк], ет.*ап.*

ЧРЕЗ адв. Б. Б. от Адвокатска колегия- [населено място]

със съдебен адрес: [населено място], пл. “С.“ № 10

ПРОТИВ: Решение № КПК-32 от 29.11.2024 г. на Ръководителя на ТП на НОИ [населено място], с което е оставено в сила разпореждане [номер]-01-118-3 от 23.10.2024 година на Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ [населено място].

С ИСКАНЕ: Да се отмени Решение № КПК-32 от 29.11.2024 г. на Ръководителя на ТП на НОИ [населено място], с което е оставено в сила разпореждане [номер]-01-118-3 от 23.10.2024 година на Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ [населено място], като незаконосъобразно, постановено в нарушение на закона в несъответствие с неговата цел и бъде уважено заявлението на молителя, като правилно, законосъобразно и обосновано.

Жалбоподателят твърди, че за времето от 04.12.2017 год. до 11.04.2024 год. бил трудово ангажиран по трудов договор в Австрия, със заплащане на законоустановените осигуровки в качеството му на работник. След прекратяване на трудовото му правоотношение със семейството си решил да се прибере в България. Попълнил и внесъл единния европейски формуляр U1, съгласно който заявил, че има желание да получава обезщетението си за безработица в страна различна от А.* - където е полагал възмезден труд, а именно в България. До момента на подаване на всички необходими документи в НОИ-П.*, за да получава обезщетение за безработица в следващите месеци, той не бил получавал обезщетение за безработица в А. и не бил правил такова искане с оглед подадения от него в социалните служби Единен европейски формуляр за обезщетение при безработица U1, в който ясно и категорично заявил, че е желанието, му за получаване на обезщетение за безработица да бъде от България, където трайно пребивава и въпреки своевременните му действия бил лишен от обезщетение за безработица.

С разпореждане [номер]-01-118-3 от 23.10.2024 година на Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ-[населено място], на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка чл.11, §3, б.“а“ и чл. 65 ал.2 от регламент 883 / 2044 на ЕС на жалбоподателя му било отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54 а от КСО с мотиви, че „държавата по пребиваване съвпада с държавата по последната заетост“, а именно А.*. Жалбоподателя М. Р. С. се е завърнал в България, където е постоянното му местожителство, а постоянния му адрес бил [населено място], [жк], ет.*, ап.*.

Същият е пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно в А.*.

Твърди, че не продължил пребиваването си в тази държава-членка, нито се бил върнал в тази държава-членка /т.е. в А.*/, на чието законодателство за последно е бил подчинен, не се е регистрирал /т.е. не се поставял на разположение/ в службите по заетостта в държавата- членка по пребиваване /за времето на трудова заетост/ в А.*, а се регистрирал в РБългария, където се бил върнал и обичайно пребивавал.

Приложимото законодателство в настоящия случаи било това на държавата-членка по обичайното му местопребиваване, на която държава той е й гражданин, а именно - законодателството на Република България, съответно РБългария се явява компетентната държава. Обезщетението за безработица, претендирано от него следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призована, чрез процесуалния си представител подържа депозираната жалба и при подробно изложените в жалбата съображения.

Претендира присъждане на сторените разноски по представения списък.

В съдебно заседание ответникът по жалбата – директор на ТП НОИ – Перник, редовно призован, чрез процесуалния си представител, моли да бъде потвърдено обжалваното решение като правилно и законосъобразно при подробно изложени съображения в писмени бележки.

Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след като провери процесуалните предпоставки за допустимост и констатира, че жалбата е подадена в предвидения в чл. 118, ал. 1 от КСО преклузивен срок от лице, което има правен интерес от оспорването ѝ – адресат на обжалваното решение, пред надлежен съд съгласно чл. 133, ал. 1 от АПК във вр. чл.118, ал. 3 от КСО, срещу подлежащо на съдебен контрол за законосъобразност, решение на директора на ТП на НОИ на основание чл. 118, ал. 1 от КСО, счита същата за допустима, поради което дължи разглеждането ѝ по същество.

Съдът, след като прецени доводите на страните и приобщените по делото писмени и гласни доказателства реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК, по препращане от чл. 144 от АПК, и след като извърши по реда на чл. 168, ал. 1 от АПК цялостна проверка за законосъобразността на оспореното решение на всички основания по чл. 146 от АПК, за да се произнесе взе предвид следното:

От фактическа страна:

Със заявление вх.№ 131-01-118 от 23.10.2024 г. е сезирал административния орган с молба за отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ на основание чл. 54а от КСО, като е декларирал, че е упражнявал трудова дейност в А.* в периода от 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването и е приложил преносим документ U1, издаден от компетентната институция на А.*. Към заявлението длъжностно лице от сектор краткосрочни плащания“ е приложило справка за приети, върнати и липсващи документи №131-01-118-1/ 02.05.2024 г.

С разпореждане [номер]-01-118-1 от 14.05.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл.54г, ал.4 от КСО е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по заявление №131-01-118-3/ 23.10.2024 г.

С разпореждане [номер]-01-118-2 от 15.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл.55 от Административнопроцесуалния кодекс е възобновено производството по заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.

С разпореждане [номер]-01-118-3 от 23.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, на основание чл.54ж, ал.1 и във връзка с чл. 11, §3, буква “а” и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО, с мотив че на основание чл. 61 и по аргумент от чл.65, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 България не е компетентната държава, нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство. В случая, С преносим документ U1, издаден от компетентната институция на А.* са потвърдени периоди на заетост от 01.07.2014 г. до 12.10.2014 г. вкл. без прекъсване и за периода от 04.12.2017 г. до 11.04.2024 г. вкл. с незначителни прекъсвания, което обосновава наличието на дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка с А.*. От 10.04.2018 г. до 24.06.2018 г. вкл. и от 24.09.2018 г. до 08.11.2018 г. вкл. е получавал парично обезщетение за безработица в България по подадени от лицето заявление №131-01-141/ 03.05.2018 г. и заявление № 131-01-141-2/ 25.10.2018 г. след прекратяване на заетост в А.*. След изтичане срока на получаване на паричното обезщетение за безработица г-н С. се завръщал в Австрия и упражнявал трудова дейност, за която подлежал на осигуряване по законодателството на Австрия. Което принципно могло да означава, че след изтичането на [възраст] срок за лицето било породено и правото му на постоянно пребиваване в другата държава. Европейското законодателство възприело този [възраст] период, като срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичане на който дадено лице имало право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава, т.е. този период от време се считал за достатъчно продължителен, за да обосновял стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явявал индикатор за връзката с тази държава (в този смисъл - становището на Европейската комисия по дело С- 30/22, ч. III, т.II). От събраните доказателства и налични данни се обосновавал извод, че държавата по пребиваване съвпадала с държавата по последна заетост. Следователно, на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, България не била компетентната държава, нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което нямало основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Разпореждането е обжалвано пред директора на ТП на НОИ – П., който с Решение № КПК-32/29.11.2024 г. потвърдил атакуваното разпореждане, като приел, че с преносим документ U1, издаден от компетентната институция на А.* са потвърдени периоди на заетост от 01.07.2014 г. до 12.10.2014 г. вкл. без прекъсване и за периода от 04.12.2017 г. до 11.04.2024 г. вкл. с незначителни прекъсвания, което обосновавал наличието на дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка с А.*. От 10.04.2018 г. до 24.06.2018 г. вкл. и от 24.09.2018 г. до 08.11.2018 г. вкл. получавал парично обезщетение за безработица в България по подадени от лицето заявление №131-01-141/ 03.05.2018 г. и заявление № 131-01-141-2/ 25.10.2018 г. след прекратяване на заетост в А.*. След изтичане срока на получаване на паричното обезщетение за безработица г-н С. се завръщал в А.* и упражнявал трудова дейност, за която подлежал на осигуряване по законодателството на А.*. Което принципно могло да означава, че след изтичането на [възраст] срок за лицето било породено и правото на постоянно пребиваване в другата държава. Европейското законодателство възприело този [възраст] период, като срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичане на който дадено лице имало право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава, т.е. този период от време се считал за достатъчно продължителен, за да обосновял стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явявал индикатор за връзката с тази държава (в този смисъл било становището на Европейската комисия по дело С- 30/22, ч. III, т.II). От събраните доказателства и налични данни се обосновавал извод, че държавата по пребиваване съвпадала с държавата по последна заетост.

По искане на жалбоподателя са събрани гласни доказателства, чрез разпита на св. Л. Д. – майка на жалбоподателя, който свидетелства, че заедно със жалбоподателя последните 7 години работели като сезонни работници в А.*. Договорите които сключвали били за летни и зимни сезони от дата до дата. Зимния сезон от декември до м.април, а летния от м.май или м.юни до края на октомври или началото на ноември, без точно фиксирани дати. Межди сезоните имали пауза от около месец и поливна в който си били в България в [населено място]. Целта им била да отидат дам за да работят за да ремонтират жилището си и М. да си купи негово жилище за да си останат в България за постоянно. Неговата заплата там била 1900 – 2000 евро на месец. След тези години тази година на трети април се върнали в България и на 5 април се регистрирали в бюрото по труда, като трябвали да изчакат да пристигне документ У1 от А.*, след което направили и регистрация в НОИ и след 7 месеца получили отказ. В А.* не били подавали документи за парично обезщетение за безработица, защото били на сезонни договори от дата до дата, като им били удържани всички осигуровки. Тъй като договорите били срочни, ако имали неизползван отпуск бил им заплатен при прекратяването на срока на договора. Последният трудов договор и нейния и на синът ѝ бил прекратен поради изтичане на срока.

Съдът кредитира изцяло свидетелските показания на свидетеля Д. ценени при условията на чл. 172 ГПК по препр. от чл. 144 АПК, възпроизвеждащи обстоятелства възприети лично, логични са, последователни, непротиворечиви и житейски убедителни.

При така установените по делото фактически обстоятелства, съдът достигна до следните правни изводи:

Оспореното решение е издадено от директора на ТПНОИ – П., пред когото именно, съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО подлежат на обжалване разпорежданията за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица, издадени от длъжностните лица по чл. 54ж, ал. 2, т. 1 от КСО, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт, в случая ТПНОИ – П., и който орган, на основание чл.117, ал. 3 от КСО, е материално и териториално компетентният да се произнесе по жалбите и исканията по ал. 1. Оспорените разпореждане с отказ, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица, са издадени от материално и териториално компетентен орган – длъжностните лица по чл. 54ж, ал. 2, т. 1 от КСО, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица, и с оглед постоянния адрес на жалбоподателя. Не са налице основанията по чл. 146, т. 1 от АПК.

Оспорваното решение е обективирано в изискваната от разпоредбата на чл.117, ал. 3 от КСО във вр. с чл. 59, ал. 3 във вр. с чл. 2, ал. 1 от АПК писмена форма, отговаря на изискването за мотивираност – от обстоятелствената част на оспорваното решение недвусмислено се установяват доводите на контролиращия административен орган, обусловили отхвърлянето на депозираната пред него жалба, посочени са правните основания за постановяването му, актът съдържа и останалите, изисквани от разпоредбата на чл. 59, ал. 2 във вр. с чл. 2, ал. 1 от АПК, реквизити.

Постановено в изискваната от разпоредбата на чл. 59, ал. 3 във вр. с чл. 2, ал. 1 от АПК писмена форма, мотивирано е според изискването на чл. 59, ал. 1 от АПК и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 2, ал. 1 от АПК.

В производството пред административния орган и по-горестоящия административен орган не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, представляващи основания за отмяна по чл. 146, ал. 1, т. 3 от АПК. Поради което не са налице основанията по чл.146, т. 2 от АПК.

По отношение на спазването на материалноправните разпоредби следва да се има предвид, че Регламент (ЕО) 883/2004 г. се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, § "л") относно посочените клонове на социална сигурност (без обезщетения и помощи) в това число и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б. "з").

По делото не се спори, че жалбоподателят, в качеството си на гражданин на Република България – държава членка на ЕС, е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и Република България, като ДЧ на ЕС е длъжна с оглед принципа на примата, да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки.

Спорът в случая е свързан с тълкуването и прилагането на термина "пребиваване". Легалната дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, § 3, б. "й" от цитирания Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. То се свързва с центъра на интересите му (чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009) и въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. В чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 е въведено само примерно изброяване, което не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето. В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между "пребиваване" и "престой". В изготвения съвместно с държавите членки наръчник се изясняват понятията "обичайно пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са въведени, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност

В хода на производството се установи, че мотивите и конкретната преценка от страна на административния орган за определяне мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя не почиват на правилното тълкуване на цитираните по-горе правила. С. е български гражданин, притежаващ лични документи, издадени от съответните институции на Република България и с постоянен и настоящ адрес в България. От събраните гласни доказателства се установява, че през 2024 г. жалбоподателят, след като бил приключил срочният му трудов договор в А.* се е прибрал в България, където живее със семейството си. От събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност съдът прави извода, че през цялото време на трудовата си заетост в А., жалбоподателят е демонстрирал трайното си намерение да живее именно в България, а не другаде. От показанията на свидетелката Д. се установява, че жалбоподателят е отишъл временно на работа в Австрия, бил е сезонен работник. Освен това, работейки там, същият между летният и зимният сезон се е връщал в родината си. Следователно през целия период на престоя на С. в А.*, центърът на интересите му е бил в България. В България живеят роднините му, семейната му къща се намирала на адреса на който е постоянния и настоящия му адрес. Обстоятелството, че е бил принуден от житейската ситуация да замине да работи в чужбина за определен период, като сезонен работник, не би следвало да се тълкува в негова вреда и да му бъде отказано обезщетение за безработица.

Събраните по делото факти са напълно достатъчни за определяне на България, като държава по пребиваване на жалбоподателя, с оглед определяне на центъра на интереси на жалбоподателя. В периода на заетост в Австрия, последният е бил на територията на тази държава, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение с посочената по-горе цел и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно пребиваване". Според нормата на чл. 1, § 3, б. "к" от Регламент (ЕО) № 883/2004 „престой“ означава временно пребиваване.

Ето защо, неправилен е изводът на Директора на ТП на НОИ - П.*, че пребиваването на жалбоподателя е в Австрия. Нито административният орган, нито компетентната институция на А.* са изследвали центъра на интереси на лицето и факторите, обуславящи "пребиваването" на лицето по смисъла на цитираните регламенти. Това е така, понеже пребиваването на С. в А.* се определя основно от неговия "център на интереси", който несъмнено е в Република България, което се доказва в настоящото производство с оглед сключването на срочни договори за сезонна работа.

В случая е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин и декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004 г. Тези факти, установени с доказателствата по преписката водят до несъмнен извод, че заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС.

В конкретния случай органите на ТП на НОИ Перник, не са преценили центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, съгласно посочените в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерии. Освен това в § 2 от същия текст изрично е посочено, че когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

В същия смисъл е практиката на Върховния административен съд, както следва: решение № 222/08.01.2019 г. по адм. дело № 8158/2018 г. по описа на ВАС, 6 отделение; решение № 1645/06.02.2019 г. по адм. дело № 8633/2018 г. по описа на ВАС, 6 отделение; решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС, 6 отделение; решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС, 6 отделение; решение № 12598 от 25.09.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13206/2018 г., VI о.

Според съдебната практика на Съда на Европейския съюз понятието "държава-членка, в която пребивава" трябва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и да е бил зает в друга държава-членка, продължава своевременно да пребивава и където се намира центърът на интересите му (Решение на Съда на ЕС от 17.02.1977 г. по дело С-76/76 Silvani di Paulo v Office National de l'Emploi). Ето защо, приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайно местопребиваване на жалбоподателя, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на РБ. Република България се явява компетентната държава. Обезщетението за безработица правилно е било поискано по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимото европейско право.

В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, § 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Следва да се подчертае, че административният акт е постановен и в противоречие с целта на закона за солидарност при социалните фондове. Това е така, тъй като едно от основните съображения (№ 1 от преамбюла на Регламент (ЕО) № 883/2004) е, че правилата за съгласуване на националните системи за социално осигуряване се вписват в рамките на свободното движение на лицата и следва да допринасят за подобряване на жизнения им стандарт и условията за наемане на работа.

По изложените съображения съдът намира жалбата за основателна, а обжалваното решение като материално незаконосъобразно следва да се отмени, а преписка следва да се върне на Директора на ТП на Перник за произнасяне по заявление вх.№ 131-01-118-3 от 23.10.2024 г. за отпускане на ПОБ по реда и условията на чл. 54а от КСО, при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона.

По разноските

С оглед изход на спора, на основание чл. 143, ал. 1 АПК и чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК, право на разноски има жалбоподателя които претендира и доказва сторените такива в размер на 500.00 лева - заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 21.04.2025г. Настоящият съдебен състав, след като съобрази даденото тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС в Решение от 25 януари, 2024 г. по дело С-438/22 на СЕС счита, че така претендирания размер на заплатеното адвокатско възнаграждение, с оглед фактическата и правна сложност на спора, не е завишен с оглед осъществения обем на предоставена процесуална защита, видът и обемът на приложимата нормативна уредба, съдебна практика и правна литература от значение за разрешаване на случая, коефициента за вида дело, предвидени в Правилата за оценка натовареността на съдиите, приети от Висшия съдебен съвет, включително коригиращите коефициенти за увеличаване на фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия и развитието на производството. Поради това този съд намира, че в полза на жалбоподателя следва да се присъди сума в размер 500.00 лв.

 

Водим от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. второ от АПК, СЪДЪТ

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № КПК-32/29.11.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - П .*, с което е отхвърлена жалба с вх. №1012-13-77 при ТИ на НОИ от 05.11.2024 г., подадена от М. Р. С., живущ в [населено място], община Р., област П.*, ж.к.. "**” , ет.**, ап.**, против разпореждане [номер]-01-118-3 от 23.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица.

ВРЪЩА преписката на Директора на ТП на П.* за произнасяне по заявление вх.№ 131-01-118-3 от 23.10.2024 г. подадено от М. Р. С., живущ в [населено място], община Р., област П.*, ж.к.. "**” , ет.*, ап.*, за отпускане на ПОБ по реда и условията на чл. 54а от КСО, при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт със седалище и адрес на управление [населено място], район „Възраждане“, бул. „Александър Стамболийски“ №62 ДА ЗАПЛАТИ в полза на М. Р. С., живущ в [населено място], община Р., област П. ж.к.. "**, ет.**, ап.**, сумата от 500.00 (петстотин) лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в настоящото производство.

РЕШЕНИЕТО е окончателно на осн. чл. 119 вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО.