Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 25.05.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в открито съдебно заседание
на двадесет и пети февруари, през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна
Владимирова в.гр.дело № 349 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ, във вр. с
глава ХХIХ
от ГПК.
С решение № 20220998 от
9.10.2020 г. по гр.д. № 21619/2017 г. на Софийски районен съд, Гражданско
отделение, 145 състав, е допуснато да се извърши съдебна делба между В. Й.П.,
ЕГН **********, с постоянен адрес ***, М.В.Н., ЕГН **********,***, и С.Д.И., /S.
G.
I./,
гражданин на САЩ, роден *** г. в Айова,
САЩ, с адрес: 37000, ****, Спрингфилд, ОР, ****, на следния недвижим имот,
представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.512.207.1.80 по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-23.11.2011 г. на
изпълнителния директор на АГКК, с адрес: гр. София, район Сердика, жк. „****,
който самостоятелен обект се намира на етаж 6 в сграда с идентификатор 68134.512.207.1,
брой надземни етажи 14, брой подземни етажи 0, предназначение: жилищна сграда –
многофамилна, която сграда е разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.512.207, с предназначение на
самостоятелния обект – жилище, апартамент, брой нива на обекта, с площ от 40,83
кв.м., заедно с прилежащо зимнично помещение № 30 с площ от 2.27 кв.м., заедно
с прилежащо таванско помещение № 45 с площ от 2,49 кв.м. и заедно с 0.549%
ид.ч. от общите части на сградата, при съседи следните самостоятелни обекти в
сградата: на същия етаж – 68134.512.207.1.81 и 68134.512.207.1.79, под обекта –
68134.512.207.1.76, и над обекта – 68134.512.207.1.84,
който имот представлява апартамент № 80, находящ се в гр. София, ул.
„Подполковник Калитин“, ****, със застроена площ от 40,83 кв.м., състоящ се от
една стая, кухненски бокс и обслужващи помещения, при съседи: изток – ап. 79,
запад – ап. 81, север – стълбище и юг – двор, заедно с избено помещение № 30 с
полезна площ от 2,27 кв.м. и таванско помещение № 45 с полезна площ от 2,49
кв.м., заедно с 0,549% идеални части от общите части на сградата и заедно със
съответните идеални части от правото на строеж върху дворното място, върху
което е построена жилищната сграда, при следните квоти: 1/6 ид.ч. за В. Й.П.;
2/6 ид.ч. за С.Д.И.; 3/6 ид. ч. за М.В.Н..
Срещу решението в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответницата М.В.Н., чрез
процесуалния ѝ представител адв. М.З.. Във въззивната жалба са изложени
съображения за неправилност на първоинстанционното решение. Сочи се, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че Б.П., наследодател на
въззивницата, не е отблъснал владението на другия собственик – Д.П./Д.Н.; Д.И./,
като не е обсъдил свидетелските показания, изслушани в съдебното заседание,
проведено на 16.07.2020 г. Сочи се, че показанията на доведените от ищцата П.
свидетели са противоречиви, освен това същите следвало да се ценят при
условията на чл. 172 ГПК, тъй като свидетелите са били съответно дъщерята и
синът на ищцата. От друга страна свитеделите, доведени от ответницата Н. – св. Д.В.,
с когото същата съжителства на съпружески начала, както и св. Т.Й., който няма
дела и родство със страните, са оборили показанията, дадени от свидетелите,
доведени от ищцата П.. Сочи се, че владението на процесния недвижим имот като
основание за придобиване на изключителна собственост върху него е доказано –
както упражвяната фактическа власт, така и намерението за своене от страна на Б.П..
Сочи се, че придобивна давност в полза на Б.П. е започнала да тече, считано от
9.05.1994 г. – след прекратяване на брака между него и Д.П./Д.Н., Д.И./ с
влязло в сила решение. Б.П. бил манифестирал намерението си да свои имота,
считано от датата на прекратяване на брака до 1.07.2014 г. – датата на смъртта
на Д.Н., като придобиването на имота е настъпило още докато бившата му съпруга
е била жива, като това обстоятелство изключвало необходимостта от манифестиране
на намерението за своене и спрямо наследниците ѝ – сестра и съпруг, като
по делото не се установявало каквото и да е тяхно посещение в имота, за да е
необходимо да се отблъснат техни собственически претенции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба не е подаден от въззиваемите В. Й.П. и С.Д.И..
В писмена защита същите излагат съображения за правилност и законосъобразност
на обжалваното съдебно решение и оспорват твърденията и доводите на
въззивницата М.Н..
С определение от 5.11.2021 г.
въззивният съд е указал на въззиваемите, че с оглед задължението му да следи
служебно за приложението на императивни материалноправни норми, съгласно чл. 5 ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в
хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес
материалноправна норма, в тяхна тежест е да установят признаването по смисъла
на чл. 117-118 от КМЧП на съдебно решение /бракоразводен акт/ № 940768-D3/ на Общинския съд в щата
Орегон, с което се твърди, че бракът между Й.Н./Д.И./, наследодателка на В.П. и
С.Д.И., и Б.П., наследодател на ответницата М.Н., е разтрогнат.
В изпълнение указанията на
въззивния съд от въззиваемите е представен личен регистрационен картон на Д.Й.П./Д.И./,
в който е отразен разводът ѝ с Б.П., решението с което е допуснат, както
и решението на кмета на Столична община, с което е признато решението за
развод.
Доколкото нормите на КМЧП
относно признаването на чуждестранни съдебни решения са императивни и
установени в обществен интерес, въззивният съд, приемайки, че има служебни
задължения да събира доказателства относно обстоятелството дали чуждестранното
съдебно решение е признато по надлежен ред, е изискал от Столична община препис
от решението, с което е признато чуждестранното съдебно решение на САЩ за
развод между Д.Й.П./Д.Н., Д.И./ и Б.А.П., становище към решението, молбата, по
която е постановено решението, както и актът за граждански брак между Д.Й.П.и С.Д.И..
В изпълнение указанията на съда от Столична община, чрез системата за
електронен обмен на документи, са изпратени преписи на документите, съдържащи
се в административната преписка, образувана по подаденото от В. Й.П. заявление
за признаване на чуждестранно съдебно решение, между които и доклад относно
признаване на чуждестранно решение за развод, съставен от мл. експерт П.Н.,
решение № РСР19-УФ01-464/2/ от 24.07.2019 г., с което е признато чуждестранното
съдебно решение на Общинския съд в щата Орегон, община „Д.“, САЩ, по
бракоразводно дело № 94-0768-D3, с което е прекратен бракът между Д.П.и Б.П.,
сключен с акт за граждански брак № 056887 от 12.12.1984 г. в гр. София,
Република България. В решението на кмета на район „Сердика“ – Столична община е
посочено, че чуждестранното съдебно решение подлежи на признаване по реда на
чл. 118, ал. 1 КМЧП, тъй като са изпълнени изискванията на чл. 117 и 119 КМЧП,
като е изложил и мотивите си в тази връзка.
В проведеното по делото
открито съдебно заседание от 25.02.2022 г., въззивницата Н., чрез процесуалния ѝ
представител адв. З., поддържа искането си да бъде отхвърлен иска за делба на
процесния недвижим имот, тъй като твърди, че същият е придобит от наследодателя
ѝ по силата на изтекла в негова полза придобивна давност. Едновременно с
това се прави искане съдът да съобрази, че не е доказано прекратяването на
брака между Б.П. и Д.П., както и сключването на брак между последната и С.И.,
като в тази връзка се прави евентуално искане, в случай че съдът приеме, че
възражението за изтекла придобивна давност е неоснователно, да допусне делбата
между М.Н. и В.П. при квоти 5/6 за ответницата и 1/6 за ищцата.
Въззиваемите С.И. и В.П., чрез
процесуалния им представител адв. С., оспорват исканията на въззивницата.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт,
приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно
и допустимо. По същество същото е правилно, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния.
В изпълнение на задълженията
си да обсъди всички доводи и възражения на страните, въззивният съд намира
следното:
По делото се установява, че
наследодателите на страните – Д.Н. и Б.П. са сключили граждански брак на
12.12.1984 г. След сключване на брака съпругата е носила името Д.Й.П..
Установява се, че процесният недвижим имот е придобит по време на брака от
съпрузите на 13.11.1985 г. с договор за продажба на държавен недвижим имот по
реда на Наредбата за държавните имоти.
Установява се, че двамата
съпрузи Д.П.и Б.П., след сключване на брака си, са заминали и известно време са
живеели заедно в Съединените американски щати. Там са започнали собствен
бизнес. Впоследствие съпругът Б.П. се завръща в България сам, по твърдения на
св. А.Т.– за да се лекува в България, а по твърдения на св. Д.В. – за да
започне бизнес в България. От показанията на св. Т., св. П. както и от
показанията на св. В., се установява, че в САЩ съпрузите са имали ресторант,
който изгорял при пожар, след като Б.П. се завърнал в България. Между съпрузите
настъпил разрив след този инцидент. Св. В. сочи, че починалият Б.П. му е
разказвал лично за тези събития, като му е показвал решението за развод,
постановено от съда в САЩ.
Установява се, че след като е
заживяла в САЩ, Д.П.е променила името си по съдебен ред, като е приела името Д.Н..
След като бракът между нея и Б.П. е бил прекратен, същата се е омъжила повторно
в САЩ. Представено е удостоверение за граждански брак, сключен между нея и С.Д.
И. на 24.11.1995 г. След сключване на брака Д.Н. е носила фамилното име на
съпруга си и се е именувала Д.И.. Бракът между тях е продължил до 1.07.2014 г.,
когато Д.Н. /Д.И./ е починала.
От представения личен
регистрационен картон, удостоверение за наследници на Д.И. и представените от
Столична община документи по административната преписка, образувана по
заявлението за признаване на чуждестранно решение, се установява, че регистрите
за гражданско състояние са внесени промени относно гражданското състояние на Д.Н.,
като са отбелязани настъпилите неколкократни промени в името ѝ и към
момента същата е вписана като Д.И..
Актовете, с които е допусната
промяна на името на лицето, са охранителни такива и последиците им се зачитат
по реда на чл. 124 КМЧП, съгласно който гражданските последици на чуждестранни
изпълнителни или охранителни актове се зачитат в Република България по повод на
тяхното предявяване, ако актовете са издадени от орган, международно
компетентен според българското право, и не противоречат на българския обществен
ред. В случая предвид факта, че последиците на охранителните актове за промяна
на името на Д.П.са зачетени от Столична община, като настъпилите промени в
името на лицето са отбелязани в регистрите за гражданско състояние, съдът
намира, че за целите на делбеното производство тези промени също следва да
бъдат зачетени.
По повод съставения в САЩ акт
за смърт по отношение на Д.И. е съставен и такъв в България – акт за смърт №
0497 от 27.08.2019 г. Установява се, че същата е починала на 1.07.2014 г.
От удостоверение за наследници
от 14.08.2019 г. на Столична община, район „Сердика“, се установява, че Б.П. е
починал на 24.02.2017 г. Негова наследница е ответницата М.В.Н..
С писмения отговор на исковата
молба от ответницата М.Н. са въведени твърдения, че ищцата не е представила
доказателства за смъртта на наследодателката ѝ, нито за прекратяване на
брака на последната с наследодателя на ответницата Б.П., нито за настъпилите
промени в името на Д.И.. Сочи още, че не е изяснено обстоятелството относно
сключения между Д.И. и С.И. граждаски брак. В тази връзка на ищцата са дадени
указания от първоинстанционния съд, че не са посочени доказателства за
наследниците на Д.И., нито за прекратяването на брака между нея и Б.П.. В тази
връзка от ищцата са представени писмени доказателства, между които и решението
за прекратяване на брака чрез развод, постановено от Общинския съд в щата
Орегон, САЩ. Пред първоинстанционния съд е направено искане за спиране на
делото, тъй като ищцата инициирала процедура по отразяване на промени в гражданското
състояние на Д.И., както и издаване на удостоверение за наследници, като
Столична община постановила отказ, който бил обжалван пред Административен съд
– София-град. Решението на АССГ по адм.д. № 11662/2017 г. е представено по
делото, като с него е отменен отказът на кмета на район „Сердика“- Столична
община да отрази промените, настъпили в гражданското състояние на Д.И. и
издаването на удостоверение за наследници, като преписката е върната за ново
произнасяне в съответствие с мотивите на съда. Първоинстанционният съд е спрял
производството по делото по искане на ищцата на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. С решение по адм.д. № 4243/2018 г. на ВАС е оставено в сила решението на
АССГ. Производството по делото е било възобновено и са били дадени указания на
ищцата П. да предостави информация за
резултатите от преписката, образувана при Столична община, район „Сердика“ и да представи препис от удостоверение за
наследници на Д.И., ако такова е издадено. В изпълнение указанията на съда,
ищцата е представила единствено удостоверението за наследниците на Д.И.,***
приключване на административното производство. Видно от същото, в гражданското
състояние на лицето са отразени промените относно името и настъпилата смърт,
като е отбелязано, че Д.И. е със семейно положение „омъжена“, а като съпруг е
посочен С.Д.И.. От ответницата е представено удостоверение за наследници на Б.П.,
от което е видно, че същият е починал на 24.02.2017 г., а семейното му
положение е отбелязано като „разведен“. Въпреки дадените от първоинстанционния
съд указания, не е представен актът, с който е признато чуждестранното съдебно
решение.
В тази връзка във въззивното
производство от въззивния съд служебно е изискано решението на Столична община
за признаване на чуждестранното решение за развод между наследодателите на
страните. За приложението на императивните правни норми съдът е длъжен да следи
служебно. При твърдения на ищцата, че чуждестранното решение е било признато по
реда на чл. 118, ал.1 КМЧП от органа, пред който е било предявено, съдът е
длъжен служебно да изиска нарочния акт, постановен от този орган, а в случай че
такъв акт не е налице – да се произнесе по предпоставките по чл. 117 КМЧП. В
тази връзка на страните са дадени съответни указания. С писмо от 25.02.2022 г.
Столична община е изпратила документите по образуваната административна
преписка с предмет признаване на чуждестранното съдебно решение и актовете за
брак, промяна на име и смърт на Д.И., като в преписката се съдържа и решение с
рег.№ РСР19-УФ01-464-[2]/24.07.2019 г. за признаване на решение на
общинския съд в щата Орегон, САЩ, по бракоразводно дело № 94-0768-D3.
В случая от значение са
дадените в определение № 808 от 21.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5686/2015 г. на ВКС,
IV г.о.,
разяснения по въпроса относно правния интерес за съдебно признаване на
чуждестранно решение за прекратяване на брака между съпрузите, ако то вече е
признато по реда на чл.118 ал.1 КМЧП от органа по гражданското състояние.
Върховният касационен съд приема, че с влизането в сила на Кодекса за
международно частно право /обн. ДВ бр.42 от 17.05.2005г., в сила от
20.05.2005г./ е променен общият режим на признаване на чуждестранното решение /
на съд или на друг орган/. С §4 от Заключителните разпоредби на Кодекса се
отмени Глава 32 от тогава действащият ГПК – 1952г., уреждаща признаване на
чуждестранно съдебно решение единствено чрез нарочно съдебно производство пред
Софийски градски съд. Старият режим е запазен само за допускане на изпълнението
на чуждестранните решения /чл.119 КМЧП/. Отбелязано е, че правилата на КМЧП,
уреждащи признаването /чл.118 КМЧП/ на чуждестранно решение се прилагат, когато
това решение е извън обсега на правото на Европейския съюз и не е в обхвата на
друг международен източник. Признаването по КМЧП се извършва без да е
необходимо да има договор, или България да е в условия на фактическа взаимност
с държавата, чието решение ще се признава у нас. ВКС приема, че с нормата на
чл.118 КМЧП са уредени два вида признаване на чуждестранно съдебно решение
/като тук става въпрос за установителни и конститутивни решения; осъдителните
решения са предмет на съдебната процедура по чл.119 КМЧП/: пряко признаване,
без необходимост от съдебно производство, от органа, пред който се представя –
чл. 118, ал.1 КМЧП; и непряко признаване по съдебен ред чрез предявяване на
установителен иск пред СГС – чл. 118, ал. 2 КМЧП. При прякото признаване по
чл.118, ал.1 КМЧП органът, пред който са представени, след проверка за
наличието на предпоставките по чл.117 КМЧП, може да признае решението, т.е. да
зачете правните му последици - силата на присъдено нещо на установителното
решение и СПН и конститутивното действие на конститутивното решение, или да
откаже признаването. В този смисъл, когато се касае до чуждестранно съдебно
решение за развод, което е конститутивно по характера си, представянето му от
заинтересованото лице пред органа по гражданското състояние за признаване у
нас, означава искане да се зачетат правните последици на акта – установеното
потестативно право на развод за лицето /СПН/ и промяната в гражданския му
статус /конститутивното действие/. С положителното решение на органа се приема,
че лицето има право да сключи нов брак, защото предишният му брак е прекратен
от чуждестранния съд. Следователно, целта на признаването – чуждото решение да
има в държавата – адресат на признаването същото действие, каквото има в
държавата по произход – е постигната. Търсената правна защита е дадена и
положителното решение на органа поражда действие за страните. Приема се, че когато
заинтересованото лице е упражнило веднъж субективното си преобразуващо право по
чл.118, ал.1 КМЧП да иска пряко признаване на чуждестранното решение,
твърдейки, че са налице всички законови условия за това /чл.117 КМЧП/ и
компетентният орган се е произнесъл положително по искането му, за това лице
липсва правен интерес от завеждане на иск по чл.118, ал.2 КМЧП за съдебно
признаване на същото решение. Когато и другата страна по чуждестранното решение
не само не оспорва акта на органа по признаването, но и се позовава на
действието и правните му последици, за нея също липсва правен интерес, който да
обуслови необходимост от завеждане на иск по чл.118, ал.2 КМЧП за нарочно
съдебно признаване на чуждото решение. Въззивният със счита, че в такава
хипотеза липсва и правен интерес от инцидентно произнасяне по предпоставките по
чл. 117 КМЧП от делбения съд, още повече че в случая ответницата Н. не само не
е оспорила признаването на съдебното решение и не се е противопоставила на
същото, а напротив – с молба от 27.08.2019 г., а и с въззивната жалба, се е позовала
на последиците от признаването на решението за прекратяване на брака, снабдила
се е с удостоверение за наследници, в което са отразени промените в
гражданското състояние на нейния наследодател, като се е позовала на
последиците от признаването в подкрепа на тезата си, че нейният наследодател е
собственик на процесния имот по силата на изтекла в негова полза придобивна
давност, считано от прекратяване на брака до смъртта на Д.И..
Въз основа на гореизложеното
следва да се приеме, че чуждестранното съдебно решение, с което е прекратен
бракът между Б.П. и Д.И., е признато по реда на чл. 118, ал.1 КМЧП от органа по
гражданско състояние с нарочен акт – решение, представено и прието във
въззивното производство, страните са се позовали на последиците от това
признаване пред делбения съд и не са ги оспорили своевременно, поради което,
при съобразяване с практиката на ВКС, цитирана по-горе, не е налице
необходимост от съдебно признаване на чуждестранното решение.
От акт за сключен граждански
брак № 3162 от 21.08.2019 г., издаден от Столична община, район „Сердика“, и
съставен въз основа на лиценз и удостоверение за брак от отдел „Жизнени статистики“,
щат Орегон, САЩ, се установява, че през
1995 г. Д.И. е сключила брак със С. Джодж И., като същият е прекратен със
смъртта на съпругата през 2014 г. Ето защо наследници на Д.И. са сестра ѝ
В.П., ищца по делото, както и С.Д.И., преживял съпруг. Квотите на съделителите
при това положение са 3/6 за М.П., като единствена наследница на Б.П. /чл. 10,
ал. 2 ЗН/, 1/6 за В.П. и 2/6 за С.Д.И. /чл. 9, ал. 2 ЗН/.
По делото е направено
възражение за изтекла в полза на Б.П. придобивна давност, като се твърди той да
е придобил имота с непрекъснато владение, осъществявано от развода между
съпрузите през 1994 г. до смъртта на Д.И.. Релевираните от въззивницата пороци
на първоинстанционния съдебен акт са свързани единствено с приложението на
института на придобивната давност.
В тази връзка следва да се
отбележи, че за да се придобие по давност съсобствен или сънаследствен имот
според приетото в тълкувателно решение № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, не е
достатъчно само да се ползва вещта изцяло, защото за чуждите идеални части
сънаследникът не е владелец, а държател. Необходимо е да бъде отблъсната
фактическата власт на съсобственика за неговите идеални части чрез явно
владение, манифестирано по начин, който да не оставя съмнение, че
съсобственикът е започнал да свои цялата сънаследствена вещ /в този смисъл и
решение № 78 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3617 / 2019 г. на ВКС, I г.о./
По делото се установява, а и
между страните не е спорно обстоятелството, че известно време след като Б.П. и Д.И.
са се установили да живеят в Съединените американски щати, Б.П. се е завърнал в
България, а съпругата му е останала в САЩ. Към момента, в който Б.П. се е
установил да живее в семейното жилище, бракът между него и Д.И. /тогава Д.П./
не е бил прекратен, като съгласно чл. 84 ЗС, във вр. с чл. 115, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, давност между съпрузи не тече. Доколкото към онзи момент наследодателите
на страните са били съпрузи, фактическата власт, която Б.П. е установил върху
имота, е била установена със знанието и съгласието на съпругата му Д.П.. Твърди
се, че след развода между наследодателите на страните през 1994 г. Б.П. е
започнал да владее имота за себе си. Съгласно трайната практика на ВКС,
включително посочената по-горе, за да преобърне държането на чуждите идеални
части от имота във владение /interversio possessionis/, владелецът следва да
манифестира явно и недвусмислено, че ползва и свои вещта изцяло за себе си.
Именно това обстоятелство остава недоказано по делото. От показанията на св. В.
и св. Й.не става ясно до знанието на Д.И. да е било доведено обстоятелството,
че бившият ѝ съпруг е отблъснал нейното владение върху собствените
ѝ идеални части от процесния имот. По данни на свидетелите Й., Т. и П., въпреки
че отношенията между двамата бивши съпрузи са били обтегнати, те поддържали
контакт помежду си, като св. Й.и В. знаят за провеждани между тях телефонни
разговори, а св. П. и св. Т. сочат, че между бившите съпрузи е имало и среща.
Ето защо довеждането до знанието на Д.И. на обстоятелството, че нейното
владение върху собствените ѝ идеални части от процесния имот е
отблъснато, не е било обективно невъзможно.
От изявлението на Б.П. „тя я е
страх да се върне, защото знае, че ще я убия, ако се върне, знае, че ще я убия
за това нещо“, казано пред св. В., не следва извод, че до знанието на Д.И. е
било доведено упражняването от него владение по отношение на нейните идеални
части, нито дори, че същият е имал намерение да владее имота само за себе си. Въпросната
реплика е казана пред трети лица, като не се установява това изявление само по
себе си да е било доведено до знанието на Д.И., нито дори до знанието на
нейната сестра и ищца В.П. или други роднини. От друга страна влошените
отношения между бившите съпрузи не са достатъчно основание да се приеме, че процесният
имот се е владеел от Б.П., нито че същият е манифестирал пред бившата си
съпруга намерение да свои само за себе си. Установява се, че Д.И. трайно се е
установила да живее и работи в САЩ, където се е омъжила повторно и където е
починала. Бившият ѝ съпруг е продължил да ползва общият им имот, като
както беше отбелязано, фактическата му власт върху него е била установена със
знанието и съгласието на Д.И. още по време на брака им. Предвид факта, че
същата се е установила да живее в друга държава, процесният имот е бил ползван
от Б.П., който е заживял в България и е имал жилищна нужда. Не се установява
същият да е предприел действия, които да са доведени до знанието на бившата му
съпруга, и да целят отблъскване на нейното владение. Такива действия не се
установяват и от свидетелските показания. Ето защо делото не е безспорно установено
и намерението за своене /animus/ от страна на наследодателя Б.П. като елемент
от фактическия състав на владението.
Предвид факта, че изводите на
въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния, обжалваното решение като
правилно следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора пред
въззивната инстанция се дължат на въззиваемата В.П.. Същите са в размер от 800
лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие, съдържащ и
разписка за платената сума.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20220998 от 9.10.2020 г. по гр.д. № 21619/2017 г. на Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 145 състав.
ОСЪЖДА М.В.Н.,
ЕГН **********,***, да заплати на В. Й.П., ЕГН **********, с постоянен адрес ***,
сумата от 800 лв. – съдебни разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от съобщението пред Върховния
касационен съд по реда на глава ХХІІ от Гражданския процесуален кодекс.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.