Решение по дело №285/2024 на Административен съд - Кърджали

Производството е по реда на чл. 118, ал. 1 от КСО.

Депозирана е жалба от Ш. С. Х. от [населено място], [община], действаща чрез пълномощник, срещу Решение № 2153-08-139/10.07.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали, в частта му, с която е отхвърлена жалбата против Разпореждане № РВ-3-08-01600201/31.05.2024 г., издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОО, в частта му, с която е разпоредено жалбоподателката да възстанови недобросъвестно полученото парично обезщетение за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. в размер на *** лв., от които главница в размер на *** лв. и лихва в размер на *** лв.

Въвежда доводи, че оспореното решение е незаконосъобразно, респ. постановено в противоречие с материалния закон, процесуалните правила и целите на закона.

Сочи, че съществен елемент от фактическия състав на разпоредбата на чл. 114, ал. 1 КСО е наличието на недобросъвестност от страна на лицето, което е получило осигурителни плащания, за да се иска тяхното възстановяване, заедно с лихвата по чл. 113 от КСО. Предвид това необходима законова предпоставка за постановяване на потвърденото с обжалваното решение разпореждане следвало да е констатирано от административния орган недължимо получено осигурително плащане, като получателят следва да е действал недобросъвестно, което да е било ясно и недвусмислено осъзнавано от него. Установяването на недобросъвестността било от особено значение и с оглед нормата на чл. 114, ал.2 от КСО, предвиждаща добросъвестно получените суми за осигурителни плащания да не подлежат на връщане от осигурените лица с изключение на случаите, изчерпателно изброени в чл. 114, ал.2, т. 1 - 3 от КСО, в които случаи възстановяването им е без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение.

Твърди, че през процесния период жалбоподателката била с валидна регистрация като земеделски стопанин. Не било спорно и обстоятелството, че тя е осъществявала дейността, за която е била регистрирана - отглеждане на птици. Действително броят на животни не бил впечатляващ, но законодателя не бил поставил норми относно количеството на животните, отглеждани в едно стопанство. Единственото изискване било от дейността на това земеделско стопанство да се произвежда продукция, предназначена за реализиране на пазара. Това обстоятелство не е било проверено по никакъв начин от страна на административния орган, нито е била дадена възможност на жалбоподателката да представи доказателства за това. В този смисъл оспорва изцяло изводите на административния орган, че Ш. Х. не е осъществявала дейност като земеделски производител.

Излага съображения, че през целия период на регистрация жалбоподателката е подавала коректни данни към ОД „Земеделие“ - гр. Кърджали относно вида и броя на отглежданите от нея животни. Редовно е плащала дължимите осигурителни вноски към държавния фиск. Ирелевантно било обстоятелството, че след раждането на детето майката не е осъществявала дейност, за която подлежи на осигуряване съгласно разпоредбите на чл. 10, ал. 1 от КСО. Счита, че след като за едно лице настъпи осигурителното събитие - майчинство, и за това събитие имало издадени медицински документи, то това лице не следвало да полага пазарно ориентиран труд поради факта, че би нарушило нормата на чл. 46, ал. 3 от КСО.

Предвид всичко това счита, че през целия период Ш. Х. е била със субективното съзнание, че изплатените обезщетения за временна неработоспособност за бременност, раждане и отглеждане на малко дете за периода от 07.03.2018 г. до 11.12.2021 г. са били изплащани основателно.

Въвежда доводи относно наличието на съществен порок в процесното разпореждане, касаещ посочване на текстове от закона – чл. 53а и чл. 53я от КСО, първият от които бил неотносим към спора, а вторият не съществувал в нормативния акт. Счита, че неправилно директорът на ТП на НОИ, след като е констатирал това несъответствие, не е отменил разпореждането, а е приел, че издателят му най-вероятно е имал предвид чл. 52а от КСО.

Моли съда да отмени Решение № 2153-08-139/10.07.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали, в частта му, с която е отхвърлена жалбата против Разпореждане № РВ-3-08-01600201/31.05.2024 г., издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОО, в частта му, с която е разпоредено жалбоподателката да възстанови недобросъвестно полученото парично обезщетение за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. в размер на *** лв., от които главница в размер на *** лв. и лихва в размер на *** лв.

В съдебно заседание, чрез адв. Д. Ш., поддържа депозираната жалба по изложените в нея съображения. Претендира деловодни разноски.

Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ – Кърджали, се представлява от пълномощника юрисконсулт З. Б., която оспорва изцяло депозираната жалба. Твърди, че обжалваният административен акт е правилен и законосъобразен, поради което моли съда да постанови решение, с което да отхвърли депозираната срещу него жалба като неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение, алтернативно, релевира възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Представя писмена защита, в която излага подробни съображения в подкрепа на въведените в процесното решение изводи за законосъобразност на разпореждането по чл. 114, ал. 1 от КСО, за възстановяване на недобросъвестни получени парични обезщетение от жалбоподателката, като издадено в съответствие с материалния и процесуалния закон.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На 01.03.2018 г. Ш. С. Х. е придобила статут на регистриран земеделски стопанин по реда на Наредба № 3/1999 г. и е имала това качество до 04.01.2022 г., когато е била отписана от регистъра на земеделските стопани, като в този период, през 2019 г., 2020 г. и 2021 г., е имала извършени пререгистрации /Писмо на ОД „Земеделие“ – Кърджали с изх. № РД-12-02-932-1/20.12.2023 г. – л. 45/.

Видно от Справка „Деклариран вид осигуряване от самоосигуряващи се лица“/л. 49/, Ш. С. Х. е била регистриран като самоосигуряващо се лице за периодите както следва: от 21.02.2001 г. до 21.02.2007 г., от 20.02.2009 г. до 21.02.2010 г. и от 01.03.2018 г. до 04.01.2022 г. По отношение на последния, жалбоподателката се е регистрирала по реда на Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица, български граждани на работа в чужбин и морските лица /НООСЛБГРЧМЛ/, в качеството си на земеделски производител, със заявен осигурителен риск за фонд „Пенсии“ и фонд „Общо заболяване и майчинство“.

От представените и приети по делото 4 бр. справки за дейността на Ш. С. Х., издадени от ОД „Земеделие“ – Кърджали /л. 47 – л. 48/, се установява, че при първоначалната си регистрацията като земеделски стопанин, жалбоподателката е заявила, че отглежда 18 бр. птици, като броя на отглежданите животни е променян при последващите пререгистрации, както следва: на 27.12.2018 г. е заявено отглеждане на 22 бр. птици, на 10.12.2019 г. – 26 бр. птици и на 04.03.2021 г. – 20 бр. птици.

Предвид подадено от Ш. С. Х. заявление за отпускане на лична пенсия, ръководител „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Кърджали е поискал от началник на отдел „Краткосрочни плащания и контрол“, последния да инициира производство по установяване на осигурителен стаж и осигурителен доход на самоосигуряващо се лице за периодите 21.02.2001 г. – 31.12.2003 г., 01.01.2010 г. - 20.02.2010 г. и 01.03.2018 г. - 03.01.2022 г. вкл., съобразно внесените от жалбоподателката осигурителни вноски в качеството й на самоосигуряващо се лице /писмо изх. № 21102-08-942/05.12.2023 г. - л. 43/.

В Констативен протокол № КВ-5-08-01488955 от 22.12.2023 г., издаден от *** в ТП на НОИ – Кърджали /л. 41/, е прието, че периодите от 21.02.2001 г. до 31.12.2003 г. и от 01.01.2010 г. до 20.02.2010 г. вкл., на основание чл. 9, ал. 1, т. 4 от КСО не следва да се зачитат за осигурителен стаж на Ш. С. Х., като самоосигуряващо се лице - земеделски производител, тъй като за същите липсвали подадени данни с Декларация обр. 1 и внесени осигурителни вноски в приход на ДОО. По отношение на проверявания период от 01.03.2018 г. до 03.01.2022 г. вкл., също е прието, че не следва да се зачита като осигурителен стаж и доход на Ш. Х.. След анализ на данните, предоставените от ОД „Земеделие“ – Кърджали, за заявени за отглеждане животни и позовавайки се на разпоредби от Закона за животновъдството и Наредба № 44 от 20.04.2006 г. за ветеринарно – медицинските изисквания към животновъдните обекти, е направен извод, че Ш. С. няма право да предлага на пазара, произведените в животновъдния обект суровини и храни, тъй като отглежданите от нея птици са с цел единствено добив на суровини и храни за лична консумация. Предвид това е прието, че Ш. Х. не е отговаряла на условията на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, респ. нямала е качество на регистриран земеделски стопанин по смисъла на КСО.

С оглед установеното при проверката, контролният орган при ТП на НОИ – Кърджали е издал на Ш. С. Х. Задължителни предписания № ЗД-1-08-01488957/22.12.2023 г. /л. 42/ за заличаване на данните подадени по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, за периода от 01.03.2018 г. до 31.12.2021 г., с код вид осигурен 13, Декларация обр. № 1, както и за заличаване регистрацията си като самоосигуряващо се лице регистриран земеделски стопани, с начало на дейност 01.03.2018 г. със заявен вид осигуряване за фонд „Пенсии“ и фонд „Общо заболяване и майчинство“ и прекъсване на дейността, считано от 04.01.2022 г. Като мотиви за издаване на задължителните предписания, контролния орган се позовал на резултатите от извършената проверка, обективирани в Констативен протокол № КВ-5-08-01488955 от 22.12.2023 г.

Срещу задължителните предписания жалбподателката е депозирала жалба /вх. № 1012-08-35 от 19.01.2024 г. – л. 39/, в която е оспорила изцяло констатации на контролния орган в ТП на НОИ – Кърджали като незаконосъобразни и необосновани, поради което е поискала задължителните предписания да бъда отменени.

С Решение № 2153-08-34 от 13.02.2024 г./л. 37 – л. 38/, директорът на ТП на НОИ – Кърджали е отхвърлил жалбата на Ш. Х. като неоснователна. Решението е било връчено лично на жалбоподателката на 14.02.2024 г./л. 36, стр. 2/, като по преписката няма данни същото да е било оспорено по съдебен ред.

От приложена към административната преписка справка „Суми по ЕГН и типове на документи“ за Ш. С. Х. /л. 26 – л. 28/, се установява, че в периода от месец април 2018 г. до месец декември 2021 г., жалбоподателката е получила парични обезщетения за временна неработоспособност поради общо заболяване, за гледане на болен член от семейството и карантина, за бременност и раждане, както и за гледане на малко дете до 2-годишна възраст, като общия размер на изплатените от ДОО парични обезщетение възлиза на *** лв.

С Разпореждане № РВ-3-08-01600201 от 31.05.2024 г., издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ – Кърджали /л. 22/, на основание чл. 114, ал. 1 и 3 от КСО е разпоредено на Ш. С. Х. да възстанови недобросъвестно получените парични обезщетения за временна неработоспособност поради общо заболяване, за гледане на болен член от семейството и карантина, за бременност и раждане и за отглеждане на малко дете до 2-годишна възраст, за периода от 07.03.2018 г. до 11.12.2021 г., в размер на *** лв., от които *** лв. главница и *** лв. лихва, начислена от датата на неправомерно полученото обезщетение до датата на разпореждането. В административния акт са изложени мотиви, че жалбоподателката е била регистрирана като земеделски стопанин по реда на Наредба № 3 от 19.01.1999 г., считано от 01.03.2018 г., като дейността й била свързана с отглеждането на птици. Посочено е, че за лицето били представени удостоверения приложения № 9 и 11 относно правото на парично обезщетение към болнични листове и заявления-декларации по чл. 50, ал. 1 и чл. 53 от КСО за периода от 07.03.2018 г. до 11.12.2021 г. Прието е, че Ш. Х. е нямала качество на регистриран земеделски стопанин по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, тъй като отглежданите от нея птици били единствено с цел добив на суровини и храни за лична консумация, които нямала право да продава на пазара, като в тази връзка било издадено Задължително предписание № ЗД-1-08-01488957/22.12.2023 г., за заличаване на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за периода от 01.03.2018 г. до 31.12.2021 г. Предвид това е направен извод, че Ш. Х. не е била осигурено лице за риска за общо заболяване и майчинство и е нямала право на парично обезщетение по чл. 40, чл. 48а и чл. 53 от КСО, но същевременно с това е подавала данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, поради което и следвало да възстанови неоснователно получените парични обезщетения.

Ш. С. Х. е обжалвала така постановеното разпореждане в срока по чл. 117, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 1, т. 2, б. „д“ от КСО, при което с Решение № 2153-08-139 от 10.07.2024 г./л. 16 – л. 19/, издадено от директора на ТП на НОИ – Кърджали, са отменени установените с Разпореждане № РВ-3-08-01600201/31.05.2024 г., издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ-Кърджали, суми за 2018 г. в размер на *** лева, от които главница в размер на *** лв. и лихва в размер на *** лв., начислена по реда на чл.113 от КСО, при което е отхвърлена жалбата на Ш. С. Х. против Разпореждане № РВ-3-08-01600201/31.05.2024 г., издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОО за останалата част от дълга, а именно по отношение на сумите за 2019 г.; 2020 г. и 2021 г. в размер на *** лв., от които *** лв. главница и *** лв. лихва, начислена по реда на чл.113 от КСО. В акта са изложени подробни мотиви относно осигурителния статус на лицето за времето след 01.03.2018 г., като след анализ на относимите разпоредби на материалния закон е прието, че Ш. Х. е нямала качество на регистриран земеделски стопанин по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, тъй като не е осъществявала предвидената в тази норма трудова дейност. Изложени са доводи и съображения, въз основа на които е направен извод, че всички предпоставки на разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от КСО, за ангажиране отговорността на жалбоподателката по възстановяване на недобросъвестно получените от нея суми за осигурителни плащания, за периода от 07.03.2018 г. до 11.12.2021 г., са налице. Обсъдени са и възраженията в депозираната жалба, като са посочени аргументи в подкрепа на определения размер на задължението, в т.ч. главницата и лихвата по нея. По отношение на твърдението за изтекла погасителна давност на част от задълженията, решаващия орган е уважил същото и е приел, че вземанията на НОИ за периода от 07.03.2018 г. до 31.12.2018 г. в размер на *** лв., от които *** лв. – главница и *** лв. – лихва, съобразно разпоредбата на чл. 115, ал. 1 от КСО са погасени по давност, поради което и отменил разпореждането по чл. 114, ал. 1 от КСО в тази част. Оспореният акт в останалата му част, за възстановяване на недобросъвестно получените суми за периода от 01.01.2019 г. до 11.12.2021 г., в размер на *** лв., от които *** лв. – главница и *** лв. – лихва, директора на ТП на НОИ – Кърджали е потвърдил като законосъобразен, респ. жалбата в тази част е отхвърлена като неоснователна.

Решението е връчено на жалбоподателката на 15.07.2024 г./писмо изх. № 1012-08-297#2 от 10.07.2024 г. - л. 15, стр. 2/.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира, че процесната жалба е подадена в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО, от надлежна страна и при наличен правен интерес, в предвидената от закона писмена форма, срещу административен акт, който подлежи на оспорване, т.е. на съдебен контрол за законосъобразност, поради което се явява процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а проверява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. След извършване на проверката по чл. 168 от АПК съдът намира за установено, следното:

Оспореното решение е издадено от компетентен по място, материя и степен орган, съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „д“ от КСО и в предписаната от чл. 117, ал. 3 от писмена форма, съдържащ фактически и правни основания за постановяването му. Разгледан по същество оспореният акт е законосъобразен като издаден в съответствие с материалния закон, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с целта на закона, т.е. при липса на отменителните основания по смисъла на чл. 146, по следните съображения:

Предмет на настоящото производство е законосъобразността на Решение № 2153-08-139/10.07.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали, в частта му, с която е отхвърлена жалбата на Ш. Х. против Разпореждане № РВ-3-08-01600201/31.05.2024 г., издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОО, в частта му, с която е разпоредено жалбоподателката да възстанови недобросъвестно получените парични обезщетения за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. в размер на *** лв., от които главница в размер на *** лв. и лихва в размер на *** лв.

Горното разпореждане е издадено на основание чл. 114, ал. 1 от КСО, по силата който, недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания се възстановява от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл. 113. От анализа на тази норма следва извода, че за да настъпят предвидените в посочената правна норма последици, е необходимо кумулативното наличие на две предпоставки: 1. недължимост на получените суми и 2. недобросъвестност на получилото ги лице.

В конкретния случай по делото не се спори, че посочените по-горе суми разпоредени за възстановяване, представляващи парични обезщетения за временна неработоспособност поради общо заболяване, за гледане на болен член от семейството и карантина, за бременност и раждане и отглеждане на малко дете, са получени от Ш. С. Х., въз основа на представени от лицето удостоверения приложения № 9 към болнични листове /л. 60 – л. 69/ и удостоверения приложения № 11 /л. 70 – л. 75/ към заявления-декларации по чл. 50, ал. 1 и чл. 53 от КСО. Спорно е обстоятелството дали при получаването на тези суми жалбоподателката е действала недобросъвестно.

Административният орган е приел, че по отношение на Ш. Х. са налице основанията на чл. 114, ал. 1 от КСО за възстановяване на недобросъвестно получени парични обезщетение за периода от 01.01.2019 г. до 11.12.2021 г. (уважено е възражението за изтекла погасителна давност на задълженията за 2018 г.), като мотивите за това са, че в периода от 01.03.2018 г. до 03.01.2022 г., през който Ш. Х. е заявила, че ще упражнява трудова дейност като самоосигуряващо се лице - регистриран земеделски стопанин, такава дейност не е била упражнявана, тъй като стопанството й не представлявало животновъден обект, в който се произвежда животинска продукция, предназначена за продажба. Поради това е счетено, че лицето не е отговаряло на изискванията на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, респ. нямало е качество на осигурено лице по смисъла на КСО и съответно не е отговаряло на условията на чл. 10, чл. 40, чл. 48а и чл. 52а от КСО, за получаване на заявените от нея парични обезщетения. Изводът, че жалбоподателката е била недобросъвестна, административния орган е аргументирал с това, че Ш. Х. е била наясно с обстоятелствата, изключващи я от кръга на лицата по § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, но въпреки това тя е заявила, че ще упражнява трудова дейност като самоосигуряващ се в това си качество и впоследствие, при настъпване на съответния осигурителен риск, е представила документи за изплащане на процесните обезщетения.

Настоящият съдебен състав намира, че така изложените доводи в обжалваното решение и потвърденото с него частично разпореждане, са обосновани и законосъобразни. Изводите на административния орган, че Ш. С. Х. не е отговаряла на условията за получаване на парично обезщетение по чл. 40, чл. 48а и чл. 52а от КСО, поради това, че не е притежавала качество на регистриран земеделски стопанин по смисъла § 1, ал. 1, т. 5 от КСО, за периода от 01.03.2018 г. до 03.01.2022 г., са изцяло в съответствие с относимите материалноправни разпоредби. В тази връзка, безспорно в процесното разпореждане по чл. 114, ал. 1 от КСО /абзац 3, ред 32 и 34/, е посочено, че жалбоподателката не е отговаряла на условията на чл. 53a от КСО, както и че в нарушение на чл. 53я от КСО на същата неоснователно са изплатени парични обезщетения. Съдът обаче намира, че в случая се касае за очевидна грешка при изписване на нормата, регламентираща условията за придобиване на право на парично обезщетение за отглеждане на малко дете – чл. 52а от КСО, която по никакъв начин не се отразява на валидността на акта и не води както до неяснота на волята на органа, така и до невъзможност за адресата на акта да разбере въз основа на какви фактически и правни основания е разпоредено да възстанови посочената в разпореждането сума. В този смисъл навсякъде в акта, като част от процесните задължения, е отразено именно, че се касае за обезщетение за отглеждане на малко дете, което е било поискано от жалбоподателката по реда на чл. 53 от КСО /изрично цитиран на абзац 3, ред 2/, регламентиращ реда и начина на отпускане на въпросното обезщетение. Изрично е отразено, че Ш. С. не отговаря на условията за регистриран земеделски стопанин по § 1, т. 5 от ДР на КСО. С други думи, съдът счита, че горепосоченото неправилно изписване не води до наличието на съществено нарушение на административнопроизводствените правила относно мотивите на акта, което да е самостоятелно основание за отмяна на същия, поради което и доводите в жалбата в тази насока се явяват неоснователни. Следва да се отбележи, че в решението на директора на ТП на НОИ, което се обжалва пред съда, са изложени изрични мотиви в тази насока, които се споделят от съда.

По силата на чл. 40 от КСО, осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение вместо възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност и при трудоустрояване, ако имат най-малко 6 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск.

Съгласно чл. 48а от КСО, осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение за бременност и раждане вместо трудово възнаграждение, ако имат 12 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск.

При настъпване на осигурителния случай бременност и раждане за осигурената за общо заболяване и майчинство майка възниква право на парично обезщетение за срока по чл. 50, ал. 1 от КСО, а именно 410 календарни дни, от които 45 дни преди раждането. Самоосигуряващите се лица имат право на обезщетение по ал. 1, 2, 3, 4, 5, 6 и 7, когато отговарят на условията по чл. 48 (чл. 50, ал. 8 КСО, в действащата редакция през процесните периоди).

В нормата на чл. 52а, ал. 1 от КСО е предвидено, че осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение за отглеждане на малко дете до навършване на 2-годишна възраст, ако имат 12 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. Самоосигуряващите се лица имат право на обезщетение по предходната разпоредба, когато отговарят на условията по чл. 52а (чл. 53, ал. 5 от КСО).

С оглед така посочената нормативна уредба, за да придобие право на обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване, бременност и раждане и отглеждане на малко следва по отношение на съответното лице да са налични при условията на кумулативност две предпоставки, а именно: 1. лицето да е осигурено към момента на настъпване на осигурителното събитие и 2. лицето да има най-малко съответно 6 или 12 месеца осигурителен стаж като осигурено за риска „общо заболяване и майчинство“.

На следващо място, осигурено лице по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 от КСО и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5. Самоосигуряващите се лица се смятат за осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8, а лицата по чл. 4а се смятат за осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски.

Съгласно чл. 10 от КСО, осигуряването възниква от деня, в който лицата започнат да упражняват трудова дейност по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 от КСО и за които са внесени или дължими осигурителни вноски, и продължава до прекратяването й. Лицата, задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица по КСО са посочени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от КСО, а в ал. 3 на същата, тези, задължително осигурените за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт лица, в това число и регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители – т. 4. Нормата на чл. 4, ал. 4 от КСО предвижда възможност за лицата по ал. 3, т. 1, 2 и 4, по свой избор да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство.

По силата на § 1, т. 5 от ДР на КСО регистрирани земеделски производители и тютюнопроизводители са физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред.

Според чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ), задължението за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване – в т.ч. регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. Текстът на ал. 2 сочи, че при започване, прекъсване, възобновяване или прекратяване на всяка трудова дейност самоосигуряващото се лице подава декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на Националната агенция за приходите до компетентната териториална дирекция на НАП, подписана от самоосигуряващото се лице, в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството. В ал. 3 е предвидено, че самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване определят вида на осигуряването си с декларация по образец, утвърдено от изпълнителния директора на НАП.

В настоящото производство е безспорно, че Ш. С. Х. е била регистрирана като земеделски стопанин в Регистъра по чл. 7, ал. 1 от ЗПЗП, воден от МЗХ по реда на Наредба № 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани, за периода от 01.03.2018 г. до 03.01.2022 г. вкл., както и че в това си качество, за посочения период, същата се е регистрирала като самоосигуряващо се лице по реда на чл. 1, ал. 1 на НООСЛБГРЧМЛ. Не е спорно също така, че заявената за упражняване дейност като земеделски стопанин е била свързана с отглеждането на домашни птици, като през спорните периоди броя им е варирал /между 18 – 26 бр. птици/.

Само наличието на регистрация за дадено лице в горепосочения регистър на земеделските стопани обаче не се явява самостоятелно и достатъчно основание, за да възникне осигурителното правоотношение с произтичащите от него осигурителни права, тъй като не е налице идентичност между качеството регистриран земеделски стопанин по смисъла на ЗПЗП и осигурено лице по смисъла на КСО. По аргумент от цитирания по-горе § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност като земеделски стопанин, произвеждайки продукция (растителна и/или животинска), предназначена за продажба, независимо, че е регистрирано по установения ред, не може да има качеството на „осигурено лице“, независимо, че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски. С други думи, изискването на горепосочената разпоредба, съдържаща определението за „осигурено лице“ по смисъла на КСО, е лицето реално да осъществява дейност като земеделски производител като произвежда продукция, предназначена за продажба и при наличието на надлежна регистрация.

Както вече бе посочено по-горе, в периода 01.03.2018 г. – 03.01.2022 г. вкл., жалбоподателката се е регистрирала като земеделски стопанин по реда на Наредба № 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани, при което е заявила отглеждането на домашни птици – кокошки носачки и други (фазани, яребици, петли, токачки). В тази връзка, съгласно чл. 13, ал. 4 и ал. 5 от Закона за животновъдството (в редакцията, действаща към момента на посочените дати на регистрация и пререгистрация), животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация, се определят като лично стопанство и собствениците им нямат право да предлагат на пазара произведените в обекта суровини и храни (ал. 4), а животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни, които се предлагат на пазара, се определят като ферми (ал. 5). Съгласно чл. 137, ал. 1 от Закона за ветеринарномедицинската дейност (в редакцията, действаща към момента на регистрация и последващи пререгистрации на жалбоподателката като земеделски стопанин, съответно 01.03.2018 г., 27.12.2018 г. и 10.12.2019 г.), собствениците или ползвателите на животновъдни обекти подават заявление за регистрация по образец до директора на съответната ОДБХ.

С оглед така посочената нормативна уредба и предвид дефиницията за регистриран земеделски стопанин по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, за да се приеме, че жалбоподателката е отговаряла на условието, визирано в цитираната разпоредба, а именно да е регистрирана по установения ред, по отношение на нея освен регистрация в регистъра на по чл. 7 от Наредба № 3 от 29.01.1999 г. следва да е било налице и регистрация в ОДБХ на животновъден обект тип ферма по смисъла на чл. 13, ал. 5 от Закона за животновъдството. В този смисъл, по делото не са ангажирани и представени доказателства от страна на жалбоподателката, които да установят, че такъв обект е регистриран по описания ред, като освен това липсват и твърдения въобще да е било подавано заявление за регистрация на обект от посочения тип. Изложеното обосновава извод, че за периода 01.03.2018 г. – 03.01.2022 г. за Ш. Х. не е бил изпълнен целия състав на разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, а именно да е регистрирана като земеделски стопанин по съответния ред, включващ освен регистрацията като земеделски стопанин по Наредба № 3 от 29.01.1999 г. и регистрация на обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни, предназначени за предлагане на пазара. С оглед последното и съобразно чл. 13, ал. 4 от Закона за животновъдството, понеже жалбоподателката е нямала регистриран в ОДБХ животновъден обект, то тя е нямала право и да предлага на пазара произведените в стопанството си суровини и храни. В тази връзка следва да се отбележи, че броя на заявените за отглеждане от Х. домашни птици (между 18-26 бр.) аргументира обичайна за едно домакинство животинска продукция, с цел задоволяване на лични нужди, но не и предназначена за продажба. Посоченият брой на отглежданите домашни птици е характерно за всяко стопанство на средностатистическо семейство, особено за такива, които живеят в малки населени места, както е и това на жалбоподателката – [населено място], [община]. В тази връзка, липсват каквито и да са твърдения и данни по делото, че жалбоподателката е осъществявала продажби на животинска продукция през процесния период, добивана от регистрираните птици.

По аргумент от изложеното, следва извода, че за периода 01.03.2018 г. – 03.01.2022 г. вкл. жалбоподателката не е попадала в кръга на лицата по § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, защото не е била регистрирана по съответния ред, а също така не е упражнявала и трудовата дейност по производство на животинска продукция предназначена за пазара, каквито са изискванията на цитираната разпоредба. Всичко това изключва жалбоподателката от обхвата на чл. 4, ал. 3, т. 4 КСО да се осигурява като самоосигуряващо се лице – регистриран земеделски стопанин. Липсата на основание за осигуряване по реда на чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО има за последица невъзникването на осигурително правоотношение, от което пък следва извода, че жалбоподателката към момента на настъпване на осигурителните събития не е притежавала качеството „осигурено лице“ по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, за съответния осигурителен риск, а именно за риска „Общо заболяване и майчинство“, респ. същата не е отговаряла на изискванията на чл. 40, ал. 1, чл. 48а, и чл. 52а от КСО за получаване на процесните обезщетения. Последното води до извода, че изплатените на Ш. С. Х. обезщетения в процесния период са неоснователно получени и са били недължими.

Предвид горното, настоящия съдебен състав намира, че първата от двете предпоставки за възникване на задължението за връщане на получени суми за осигурителни плащания по реда на чл. 114, ал. 1 от КСО, а именно недължимост на получените обезщетения, безспорно е налице, като освен това съдът счита, че е налице и другата предпоставка, предвидена в цитираната норма, изискваща получените от лицето суми за осигурителни плащания да са недобросъвестно получени.

В обжалвания акт са изложени подробни аргументи, въз основа на които от административния орган е прието за доказано обстоятелство, че Ш. С. Х. е проявила недобросъвестност, изразяваща се в деклариране на неверни данни в подадените документи за изплащане на процесните обезщетения. Този извод категорично се подкрепя от данните в административната преписка. Настоящия съдебен състав намира, че в случая Ш. Х. е била недобросъвестен получател на изплатените суми за парични обезщетения, поради което обосновано нейната отговорност за възстановяването им е ангажирана по реда на чл. 114, ал. 1 от КСО. До този извод води анализът на установените от административния орган обстоятелства във връзка с осигурителния статус на жалбоподателката, за който пред осигурителния орган тя е декларирала неверни факти и обстоятелства. В случая по делото безспорно се установява, че за целия процесен период от 01.03.2018 г. до 03.01.2022 г., Ш. С. Х. не е имала качеството на регистриран земеделски стопанин по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, респ. по аргумент от чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО, жалбоподателката не е притежавала качеството на осигурено лице за съответния осигурителен риск (общо заболяване и майчинство) за процесния период, което обстоятелството обаче е било декларирано от нея и посочено в представените удостоверения приложения № 9 и № 11, за изплащане на парични обезщетения по болнични листове и заявления-декларации по чл. 50, ал. 1 и чл. 53 от КСО. Оспорващата е била наясно, че от нейна страна не е упражнявана трудова дейност като регистриран земеделски стопанин съобразно § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, изискващ произвеждането на животинска продукция, предназначена за пазара, която дейност се явява основание за осигуряване, а при липса на надлежно възникнало такова, изплатените на лицето парични обезщетения от съответния фонд се явяват неправомерни получени. В това се състои и недобросъвестността на жалбоподателката, а именно, че при получаване на процесните обезщетения същата е въвела в заблуждение административния орган относно правото й на получаване на осигурителните плащания, като е декларирала неверни факти и обстоятелства, в резултат на което е получила желания резултат – изплащане на парични обезщетения за временна неработоспособност поради общо заболяване, , за бременност и раждане и за отглеждане на малко дете, при недължимост на същите.

Предвид горното съдът счита, че процесното Решение № 2153-08-139/10.07.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали, в частта му, с която е отхвърлена жалбата на Ш. Х. против Разпореждане № РВ-3-08-01600201/31.05.2024 г., издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОО, в частта му, с която е разпоредено жалбоподателката да възстанови недобросъвестно получените парични обезщетения за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. в размер на *** лв., от които главница в размер на *** лв. и лихва в размер на *** лв., се явява законосъобразно, респ. постановено при липса на отменителните основания по чл. 146 от АПК, като депозираната против него жалба се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена като такава.

При този изход на делото и предвид надлежно въведеното искане от страна на процесуалния представител на директора на ТП на НОИ – Кърджали за присъждането на разноски, произтичащи от юрисконсултско възнаграждение, то на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на Национален осигурителен институт гр. София/ЮЛ съгласно чл. 2, ал. 1 от Правилник за организацията и дейността на НОИ/ следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ оспорването на Ш. С. Х. от [населено място], [улица], с [ЕГН], срещу Решение № 2153-08-139/10.07.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали, в частта му, с която е отхвърлена жалбата й против Разпореждане № РВ-3-08-01600201/31.05.2024 г., издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОО, в частта му, с която е разпоредено Ш. С. Х. да възстанови недобросъвестно получените парични обезщетения за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. в размер на 15 274.02 лв., от които главница в размер на 10 222.58 лв. и лихва в размер на 5 051.44 лв.

ОСЪЖДА Ш. С. Х. от [населено място], [улица], с [ЕГН], да заплати на Национален осигурителен институт гр. София, деловодни разноски в размер на 100 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Препис от решението да се връчи на страните.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС, в 14 – дневен срок от съобщаването му страните.