Решение по дело №1402/2020 на Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

 

№ 260333

 

гр. Пловдив, 03.11.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, VII състав, в публичното заседание на тридесети септември две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА

                                                           ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ

                                                                                       МИРЕЛА ЧИПОВА

 

при секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Чипова въззивно гр. дело № 1402 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.

Образувано е по въззивни жалби на ищеца Община Кричим и на ответника  Б.К.В. срещу Решение № 1612 от 13.05.2020 г., постановено по гр. дело № 7244 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., с което е признато за установено в отношенията между страните, че Б.К.В. *** сумата от 2200 лв. – главница, представляваща вземане за вреди от липси, установени с акт за начет № 11-04-14/06.06.2018 г. по реда на чл. 21, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 23, т. 1 ЗДФИ,  ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.07.2015 г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен искът за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 16280 лв., ведно със законната лихва от 23.07.2015 г. до плащането върху тази разлика, за която сума е издадена Заповед по чл. 417 ГПК № 2191/11.03.2019 г. по ч.гр.д. № 2929/2019 г. на РС – Пловдив. Със същото решение на двете страни са присъдени разноски по съразмерност.

Жалбоподателят Община Кричим – ищец в първоинстанционното производство, обжалва решението в частта, с която е отхвърлен искът за разликата над уважения до пълния претендиран размер, като се излагат доводи за неправилност. В жалбата се поддържа, че актът за начет има доказателствена стойност за установените с него факти и обстоятелства, поради което представлява годно основание за събиране на посочените в него суми.  Искането до въззивния съд е за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на ново решение по същество на спора, с което да се уважи претенцията в пълен размер. Претендират се разноски.

Жалбоподателят Б.К.В. – ответник в първоинстанционното производство, обжалва решението в частта, с която искът на Община Кричим е уважен за сумата от 2200 лв. В жалбата се поддържа, че констатациите в акта за начет следва да се считат оборени в цялост. Отправя се искане за отмяна на решението в обжалваната част с произтичащите от това последици. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори на подадените жалби.

Пловдивският окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо – постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.

Производството пред първата инстанция е образувано по искова молба, подадена от Община Кричим против Б.К.В., с която са предявени обективно съединени установителни искове по чл. 422, ал.1, вр. с ал. 415 ГПК, вр. с чл. 21, ал. 1, т. 2, вр. с чл.23, ал.1 ЗДФИ и чл. 86 ЗЗД, вр. с чл. 26 ЗДФИ. Ищецът твърди в исковата си молба, че на основание чл. 21, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 23, ал. 1 ЗДФИ с акт за начет № 11-04-14/06.06.2018 г. е ангажирана пълната имуществена отговорност на ответника за вреда в размер на 16280 лв., представляваща стойността на фактически получени от обект „Реконструкция  и рехабилитация на общински път Кричим – ж.п. гара Кричим“, поддейност „Реконструкция и рехабилитация на общински път 1 /км. 0+000-км.0+781,74/, но неналични в Общината гранитни павета тип средни 10/10/10 см., годни за повторна употреба – 148 тона, които същият получил с подписването на 5 бр. товарителници в качеството му на лице, което получава, събира, съхранява, разходва или отчита имущество. В исковата молба се твърди още, че след подадено възражение от начетеното лице и извършена допълнителна проверка АДФИ уведомила, че възраженията не променят по същество констатациите в акта. По тази причина на основание чл. 27, ал. 4 ЗДФИ и с оглед дадените от АДФИ указания с писма от 08.01.2019 г. и 01.02.2019 г. ищецът подал заявление по чл. 417 ГПК. По образуваното заповедно производство била издадена заповед по чл. 417 ГПК от 11.03.2019 г. по ч.гр.д. № 2929/2019 г. на РС – Пловдив, срещу която в срок постъпило възражение от ответника, при което се породил интерес от предявяване на настоящите искове. По изложените съображения ищецът отправя молба за установяване дължимостта на сумата по акта за начет в размер на 16 280 лв., ведно със законната лихва от причиняването на вредата на 23.07.2015 г. до окончателното погасяване.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва претенциите. Ответникът твърди, че при извършената проверка органите на финансовата инспекция не извършили обективни измервания и изчисления на демонтираните от процесния участък гранитни павета, а възприели произволна експертиза, според която количествата „липсващи павета” са установени на база „средностатистически данни”, а не на база реално обследване на място. Констатациите в акта били неправилни и несъответстващи на събраните в хода на проверката доказателства, в която връзка ответникът подал възражение пред органите на АДФИ. Поддържа се още в отговора, че твърденията в акта не отразявали реално добитото от строителния обект количество демонтирани гранитни павета. Поради изложеното моли претенцията на ищеца да бъде отхвърлена.

За да постанови обжалвания акт, първоинстанционният съд е приел, че актът за начет е съставен от оправомощено лице в предвидената от закона форма, както и че доколкото не са установени нарушения на процедурата по неговото издаване, същият следва да бъде възприет като доказателство в процеса за посочените в него обстоятелства. Приел е, на следващо място, че ответникът попада в кръга от лицата по чл. 23 ЗДФИ, които могат да бъдат привличани към имуществена отговорност. Въз основа на събраните по делото доказателства е направил извод, че доказателствената стойност на акта за начет е частично оборена, тъй като от доказателствата се установява фактическа липса на 20 тона, а не описаните 148 тона павета. По тази причина е приел, че имуществената отговорност на ответника следва да бъде ангажирана, но ограничена до така установения реален размер на вредата.

Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по съществото на спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред първоинстанционния съд. След преценка им, въззивният съд изцяло възприема фактическата обстановка, установена от районния съд, която се подкрепя от събраните по делото писмени доказателства. Споделят се и изводите на районния съд за начина, по който следва да се ценят събраните по делото доказателства, както и правните изводи, които те обосновават, поради което същите не следва повторно да бъдат анализирани, а на основание чл. 272 ГПК съдът препраща към мотивите на първоинстанционния акт.

         По изложените във въззивните жалби оплаквания по правилността на решението и в допълнение към съображенията на първата инстанция, следва да се отбележи следното:

В производството по установяване на вземане, за което е бил издаден акт за начет, фактическите констатации в последния се считат за верни до доказване на противното /по аргумент от чл. 22, ал. 5 ЗДФИ/. С представянето на такъв акт ищецът изпълнява задължението си за доказване на съдържащите се в акта обстоятелства, които обосновават издаването му и не е необходимо да ангажира други доказателства за тях. Съответно, в тежест на ответника се вменява опровергаването на тези констатации. По правило за опровергаване на констатациите в акта за начет ответникът носи тежест да установи чрез пълно обратно доказване, че релевантните за отговорността му факти не са се осъществили по начина, отразен в акта за начет. При липсата на ангажирани в горния смисъл доказателства, съдът следва да приложи неблагоприятните последици на доказателствената тежест и да приеме доказателствената сила на акта за начет за неопровергана. Следва да се има предвид, че установената от законодателя презумпция за вярност на фактическите констатации е обусловена от необходимостта актът за начет да е съставен по надлежния ред: проверката да е извършена от надлежно овластено лице при гарантирано право на участие на материалноотговорното лице и въз основа на надлежни доказателства, докладът за резултатите от финансовата инспекция и съставеният акт за начет да са връчени на материалноотговорното лице и да съдържат мотивирано заключение на финансовия инспектор по становището и подадените възражения. 

В тази връзка следва да се посочи, че съдът намира за неоснователен довода на жалбоподателя – ответник в първоинстанционното производство, че актът за начет е съставен единствено по произволни данни, без да е взета предвид реалната фактическа обстановка. В хода на финансовата инспекция проверяващият орган е изпълнил в достатъчна степен задълженията за осигуряване на доказателствена обезпеченост на фактическите си констатации. Що се отнася до възраженията по отношение на заключението от изготвения в начетното производство експертен анализ, то същите, макар и основно чрез цитиране на становището на експерта по тях, са обсъдени в заключението по чл. 22, ал. 4 ЗДФИ. Поради това фактическите констатации в акта се ползват с презумптивна доказателствена сила по чл. 22, ал. 5 ЗДФИ и чл. 44, ал. 4 ППЗДФИ, като в тежест на ответната страна е да я обори.

Съгласно практиката на ВКС за оборване на законовата презумпция за истинност на фактическите констатации не е достатъчно ангажирането на доказателства, които само да разколебават последните, а е необходимо наличието на такива, които да установят по категоричен начин, че вреда под формата на липси никога не е настъпвала или дори и да е настъпила, то са налице други обстоятелства, които изключват или намаляват имуществената отговорност за липси. В този смисъл са Решение № 226 от 18.03.2009 г. по гр. д. № 926/2008 г., I г. о, Решение № 158 от 19.07.2011 г. по гр. д. № 1146/2010 г. III г. о., Решение № 163 от 18.06.2015 г. по гр. д. № 6292/2014 г., III г. о. За оборване на фактическите констатации по акта могат да се използват всички допустими с оглед на съответните факти доказателства.

В настоящия случай от страна на ответника са ангажирани доказателства, които по категоричен начин установяват, че макар и да са налице липси, същите са в по-малък размер от посочения в акта за начет. В тази връзка следва да се посочи, че въззивният съд кредитира заключението на назначената пред първата инстанция съдебнотехническа експертиза като компетентно и обективно изготвено. След извършен оглед и замервания вещото лице е констатирало, че средният брой гранитни павета в квадратен метър площ в недемонтираната павирана част от общински път 1 е 75 при среден размер на монтажната фуга между паветата 2 см. Според вещото лице теглото на гранитните павета варира, като средното тегло е 2,90 тона/куб.м. От заключението се установява още, че демонтираната от общински път 1 паважна настилка е 2667 кв.м., което представлява 580 тона количество гранитни павета, извозени от демонтираната площ на павираната част от пътя. Вещото лице е констатирало, че след като съгласно приложените към акта за начет приемо-предавателни протоколи 443 тона гранитни павета, добити от участъка, са предадени на трети лица, то количеството на гранитните павета, което е следвало да бъде налично в склада на Общината, е 137 тона. Така, предвид наличното в склада на ищеца количество павета съгласно протокол № 3/19.04.2018 г. – 117 тона, то разликата между добитото от демонтажа и наличното в склада възлиза на 20 тона.  

Що се отнася до паричната равностойност на тон гранитни павета, следва да се посочи, че по този въпрос страните не са спорили пред първата инстанция. Същата, в съответствие с посоченото в протокол, изготвен от назначена със заповед на кмета на Община Кричим (л. 131 от първоинстанционното дело), е приела, че цената на тон гранитни павета възлиза на 110 лв. Тази цена за тон е възприета и в акта за начет. Поради това и доколкото по отношение на цената страните не са изложили оплаквания в жалбите си, то този въпрос не следва да бъде обсъждан от настоящата инстанция.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че реалният размер на вредата възлиза на сумата от 2200 лв. и до този размер констатациите по акта за начет са истински, а за разликата до пълния размер на щетата – презумптивната доказателствена сила на акта за начет е оборена.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че имуществената отговорност на ответника следва да бъде ангажирана, но ограничена до установения реален размер на вредата, като ищцовата претенция следва да бъде уважена до сумата от 2200 лв. и да бъде отхвърлена за разликата над уважения размер.

Предвид горното, въззивният съд достига до крайни изводи за неоснователност и на двете въззивни жалби, поради което потвърждава обжалваното решение.

По разноските:

         С оглед изхода на делото, първоинстанционното решение не следва да бъде ревизирано в частта му за разноските. Що се отнася до разноските, сторени в производството пред настоящата инстанция, и двете страни са поискали тяхното присъждане. Тъй като обаче въззивните жалби на двете насрещни страни са оставени без уважение с въззивното решение, съдът намира, че разноски не следва да се присъждат и същите следва да останат в тежест на страните така, както са направени. В този смисъл е налице практика на ВКС, обективирана в Определение № 298 от 29.06.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 1408/2016 г., I т. о., ТК, Определение № 784 от 5.11.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 3097/2014 г., I т. о., ТК, Определение № 51 от 31.01.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 210/2018 г., IV г. о., ГК.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1612 от 13.05.2020 г., постановено по гр. дело № 7244 по описа на РС – Пловдив за 2019 г.

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ: