РЕШЕНИЕ
№ ………
гр. Варна, 10.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ВАРНА, Гражданско отделение, 8 с-в, в открито заседание, проведено на
петнадесети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: РАЛИЦА РАЙКОВА
при
секретаря Величка Велчева, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 13240 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано
по предявени от „Т.“
ЕООД срещу „Е.Б.“ ЕООД кумулативно обективно съединени искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл.
92, ал. 1 ЗЗД да бъде прието за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 9000 лв., представляваща неплатен остатък от
главница, дължима по Договор за монтаж на отоплителна инсталация №
406/10.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
11.03.2020 г. до окончателното изплащане на задължението и сумата от 900 лв.,
представляваща неплатен остатък от неустойка, дължима по чл. 4.7 от Договора за
монтаж на отоплителна инсталация № 406/10.09.2019 г., за които парични вземания
е издадена Заповед № 2815/22.06.2020 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3407/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, 12 с-в.
Твърди се
в исковата молба, че на 10.09.2019 г. между ответника като възложител и ищеца
като изпълнител бил сключен договор с предмет изработка, доставка и пускане в
експлоатация на система за отопление срещу определена цена в размер на
25 000 лв. без ДДС (30 000 лв. с вкл. ДДС). Поддържа се, че ищецът
изпълнил задълженията си по договора и крайната дата за изпълнение на
договорените дейности 30.10.2019 г. била удостоверена след проведени изпитания
на отоплителната инсталация и котела с двустранни приемно-предавателни
протоколи от 24.10.2019 г. и 25.10.2019 г. Сочи се, че за дължимата цена били
издадени следните данъчни фактури: данъчна фактура № 1278/20.09.2019 г. на
стойност 5000 лв. с ДДС, която сума била преведена на ищеца по банков път;
данъчна фактура № 1295/23.10.2019 г. на стойност 4000 лв. с ДДС, която също е
била заплатена от ответника по банков път, и данъчна фактура № 1314/19.11.2019
г. на стойност 21 000 лв. с ДДС, която до настоящия момент не е платена от
възложителя по договора. Излага се, че била изпратена на 03.02.2020 г. покана
за доброволно изпълнение до ответника, но писмото било върнато на 24.02.2020
г., тъй като получателят не бил открита на адреса на дружеството. Навежда се
довод, че в хода на образуваното заповедното производство ответникът подал
възражение за разликата над 12 000 лв. до претендираната
сума в размер на 21 000 лв., като оспорил и начислената неустойка в размер
на 2100 лв., тъй като се касаело за частично неизпълнение и същата следвало да
е съответна част от неплатената сума. Твърди се по отношение на приложената към
възражението квитанция, че намеренията и първоначалната уговорка между страните
били процесната сума да бъде заплатена в брой, за
което бил подготвен ПКО. Впоследствие обаче ищецът не се съгласил, тъй като
било противозаконно плащането в брой и трябвало да стане по банков път. Твърди
се, че по този документ нямало плащане, защото ищецът отказал да получи в брой
сумата, а ответникът не заплатил дължимото по банков път. Сочи се, че документът
бил анулиран, но разписката към същия не била върната от контрагента. Ищецът
излага, че сумата като неполучена, не е заведена в касата на дружеството, не е
осчетоводена и не е издаван фискален бон за същата. Поддържа се, че
възложителят дължи неустойка в размер на 0,3% за всеки просрочен ден върху
дължимата сума, като максималният размер на дължимата неустойка е 10% при просрочие повече от 34 календарни дни, което е настъпило на
03.01.2020 г. При тези съображения моли за уважаване на предявените искове и
присъждане на сторените разноски.
В срока
по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника
„Е.Б.“ ЕООД, в който се изразява становище за неоснователност на предявените
искове. Признава се обстоятелството, че страните са в договорни отношения
породени от процесния договор. Поддържа се, че
ответникът в качеството си на възложител и поради изисквания за плащане,
наложени от изпълнителя, е предал сумата от 9000 лв. в брой в офиса на
изпълнителя. Твърди се, че представената разписка е подписана от служителя в
офиса, който се представил за пълномощник, отговарящ за приемане на плащанията
на „Т.“ ЕООД. Навежда се довод, че ответникът не може да бъде държан за
отговорен за нередовно воденото счетоводство на дружеството ищец, с оглед
възраженията му, че процесната сума не била
осчетоводена като получена. В този смисъл моли за отхвърляне на предявените
искове и присъждане на направените съдебни разноски.
Съдът, като
съобрази събраните писмени и гласни доказателствени
средства, както и заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд
– Варна, 8 с-в, е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл.
92, ал. 1 ЗЗД.
Възникването
на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително правоотношение по договор за изработка
с предмет извършване на процесната работа и с уговорка за насрещна престация – заплащане на твърдяното
възнаграждение; 2) изпълнителят да е изпълнил точно в качествено, количествено и времево отношение, възложената работа и да е
предал изработеното на възложителя, като ответникът да е приел изработената работа. Тези обстоятелства следва да бъдат установени
от ищеца-изпълнител.
Ответникът следва да докаже,
че е заплатил претендирано възнаграждение.
Подлежи на
пълно и главно доказване от ищеца по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че между
страните е уговорена валидна клауза за неустойка в сключения между тях договор,
по силата на която възниква задължението на ответника да заплати сума в размер
на 0,3% от дължимото възнаграждение по договора за всеки просрочен ден, но не
повече от 10% от дължимата сума, както и периода на забавата.
Видно от
представения Договор за монтаж на отоплителна инсталация от 10.09.2019 г. между
страните е възникнало облигационно правоотношение по процесния
договор, по силата на който ищецът като изпълнител се е задължил да изработи,
достави и пусне в експлоатация Система за отопление, състояща се от котелна
инсталация с 1 бр. водогреен котел на твърдо гориво с
параметри 350 kw, отоплителна инсталация,
състояща се от радиатори и топловъздушни апарати, към 2-ри етаж в бивш „завод
Лотос“ в гр. Трявна в помещения на 2-ти етаж и топловъздушни апарати вода 10м2
– 6 бр., 20 бр. радиатори (5 бр. ребрести тръби и 15 бр. панелни), срещу насрещното
задължение на ответника да му заплати уговореното в договора възнаграждение в
размер на 30 000 лв. с вкл. ДДС. Съгласно чл. 3.1 от договора крайният
срок за изпълнение на възложените на изпълнителя дейности е 30.10.2019 г.
Не се спори
между страните, а и от представените писмени доказателства се установя, че
ищецът е изпълнил възложената му работа по договора, която е била приета от
ответника, видно от приложените Протокол за хидравлично изпитание от 24.10.2019
г. и Протокол за извършена топла проба на отоплителна инсталация водогреен котел от 25.10.2019 г. Страните са съставили и
Протокол – Акт обр. 19 от 19.11.2019 г., в който са
описани всички извършени дейности от ищеца на обща стойност 30 000 лв. с
вкл. ДДС.
Изяснява се
от процесния договор, че в чл. 4.3 от същия страните
са уговорили следния начин на плащане: авансово плащане в размер на 15 000
лв. с вкл. ДДС до 3 дни след доставка и монтаж на водогреен
и окончателно плащане в размер на 15 000 лв. с вкл. ДДС до 10 дни след
топли проби и след пускане на СЗО в експлоатация и подписване на протокол за
тест, като според чл. 4.4 от договора всички плащания е следвало да бъдат по
банков път.
Установява
се обаче, че в действителност осъщественото плащане между страните се е случило
по различна схема от посочената в договора, видно от представените от ищеца
фактури. Така първата издадена от ищеца фактура № ********** е от дата
20.09.2019 г. за сумата от 5000 лв. с ДДС с основание аванс по Договор 406 от 04.09.2019
г., следващата фактура № ********** е от дата 23.10.2019 г. за сумата от 4000
лв. с ДДС с основание аванс по Договор 406 от 10.09.2019 г., които ищцовото
дружество признава, че са заплатени по банков път от ответника, а последната
фактура № ********** е от дата 19.11.2019 г. за сумата от 21 000 лв. с
основание „Монтаж на отоплителна инсталация в Завод Град Трявна по Договор 406
от 10.09.2019 г., съгласно АКТ обр. 19“. Именно
вземането по последната фактура е било предмет на издадената Заповед №
2815/22.06.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 3407/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, 12 с-в, като в
заповедното производство настоящият ответник е признал дължимостта
на сумата от 12 000 лв., като е оспорил претенцията на ищеца за разликата до
21 000 лв., поради извършено плащане. Вследствие на което на ищеца е
издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 3407/2020 г. по описа на Районен съд –
Варна, 12 с-в, за сумата от 12 000 лв. – главница по договора и за сумата
от 1200 лв. – неустойка по чл. 4.7 от договора.
Приобщена
към доказателствения материал по делото е Квитанция
от 11.09.2019 г. към Приходен касов ордер № 406-1/11.09.2019 г., издадена от
ищеца „Т.“ ЕООД, която удостоверява получаването на сумата от 9000 лв. за
монтаж на отоплителна инсталация.
По искане на
ищцовото дружество са допуснати гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетеля К.И.Г.,
служител на същото, относно наведените твърдения за извъндоговорните уговорки между
страните относно начина на плащане на дължимото възнаграждение в брой или по
банкова сметка, ***учената квитанция след анулирането на приходния касов ордер.
С протоколно определение от 15.04.2021 г. съдът е оставил без уважение искането
на ищеца за разпит на свидетел за установяване на факта, че е издал квитанцията
без да е получил плащане по нея, с което се цели да бъде опровергано
съдържанието на изходящ от ищеца частен документ – квитанция към приходен касов
ордер № 406-1/11.09.2019 г. относно получаването на вписаната в квитанцията
сума, на основание чл. 164, ал. 1, т. 6, вр. ал. 2
ГПК. Следователно, свидетелските показания за това обстоятелство са недопустими
и не следва да бъдат обсъждани от съда. При отчитане на това съображение от
свидетелските показания на К.И. Г. се установяват правнорелевантните
обстоятелства, че му е било възложено от управителя на ищцовото
дружество да подготви два екземпляра от договора, приходен касов ордер и
квитанция за плащане в брой на сумата от 9000 лв., тъй като управителите на
двете дружества щели да имат среща в офиса след работно време за подписване на
договора. Свидетелства, че е предоставил изготвените и подпечатани от него
документи на управителя на ищцовото дружество, но не
е присъствал на проведената среща. Изрично заявява, че той е положил подпис
върху квитанцията от 11.09.2019 г., както и че същата и приходният касов ордер
към която е изготвена не са анулирани.
От
заключението на назначената по делото и приета съдебно-счетоводна експертиза е
видно, че в счетоводствата на двете дружества са отразени следните плащания: на
12.09.2019 г. – 4000 лв. и на 20.09.2019 г.
– 5000 лв., като с плащането от 5000 лв. на 20.09.2019 г. е погасено
задължението по фактура № 1278 от 20.09.2019 г., а с плащането от 4000 лв. на
12.09.2019 г. е погасено задължението по издадената близо месец и половина след
датата на плащането фактура № 1295 от 25.10.2019 г. Изяснява се, че в
счетоводството на ответното дружество е осчетоводена разписка по сметка 499
„Други кредитори“ относно процесната сума, която не е
включена в „Детайлен регистър по записи“. Посочено е, че по отношение на
фактурите счетоводството на двете дружества е воденото редовно. При
изслушването си в съдебно заседание вещото лице пояснява, че вписването на
разписката в група 499 за разчетите между кредитори и дебитори е поради липсата
на първичен счетоводен документ, но е следвало да бъде включено и в разчетите
между страните. Изрично посочва, че няма данни за анулиране на приходен касов
ордер, към който е издадена процесната квитанция.
С оглед
изложеното спорът между страните се съсредоточава единствено върху това дали процесната сума от 9000 лв., като остатък от дължимото
договорно възнаграждение, е платена от ответника.
Както бе
изяснено по-горе, плащането на дължимото възнаграждение по процесния
договор за монтаж на отоплителна инсталация от 10.09.2019 г. не е следвало
уговорения в чл. 4.3 от договора ред, видно от представените писмени доказателства
и заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза. Вместо ищецът да
изиска авансово плащане от 15 000 лв. по сключения на 10.09.2019 г.
договор до 3 дни след монтаж на водогреен, както
предписват условията на договора, е издал фактура от 25.10.2019 г. за сумата от
4000 лв., която реално е била платена още на 12.09.2019 г., и фактура от
20.09.2019 г. за сумата от 5000 лв., платена на тази дата. Също така, според
уговореното между страните в договора, окончателното плащане от 15 000 лв.
е било дължимо до 10 дни след топли проби и след пускане на системата за отопление
в експлоатация и подписване на протокол за тест, което се е случило на
25.10.2019 г., видно от представения протокол от същата дата. Следователно,
окончателното плащане от 15 000 лв. е било дължимо на 04.11.2019 г., а
всъщност е издадена фактура за сумата от 21 000 лв. на 19.11.2019 г. въз
основа на Акт обр. № 19/19.11.2019
г. Според свидетелските показания на разпитания служител на ищцовото
дружество управителят на последното е възложил на свидетеля да изготви приходен
касов ордер и квитанция към него за сумата от 9000 лв., която да бъде платена
от управителя на ответното дружество в брой при подписването на договора, което
несъответства на уговорения начин на плащане в договора, доколкото според
условията на договора авансово плащане е дължимо до 3 дни след доставка и
монтаж на водогреен, а не при подписването му.
При съвкупния
анализ на така констатираните обстоятелства се налага изводът, че между
управителите на ищцовото и ответното дружество са
съществували уговорки относно начина на плащането на дължимото възнаграждение
за извършената работа в отклонение от вписаното в договора. Изяснява се чрез събраните
по делото доказателствени средства, че ответникът е
направил плащания в брой и по банков път общо възлизащи на 18 000 лв.,
като за незаплатения остатък от 12 000 лв. от дължимото по договора
възнаграждение в общ размер от 30 000 лв. е издаден изпълнителен лист по
ч.гр.д. № 3407/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, 12 с-в. В този смисъл
ответникът установи правнорелевантния факт, че е
заплатил претендираната в настоящото производство част
от възнаграждението в размер на 9000 лв., за което е издадена от ищеца квитанция към приходен касов ордер №
406-1/11.09.2019 г. Този правен извод се извежда от правната норма,
регламентирана в чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при изпълнението длъжникът
може да поиска от кредитора разписка, за да се снабди с писмено доказателство,
установяващо изпълнението на своето правно задължение. Недоказани останаха
твърденията на ищеца, че е издал
квитанцията без да е получил плащане по нея. Следва да се отчете и обстоятелството,
че твърдението на ищеца за анулирането на приходния касов ордер, към който е
издадена процесната разписка, се опровергава от
изложеното от вещото лице, а също така и от свидетеля на ищеца – служител при
същия.
С оглед тези
правни съображения настоящият съдебен състав намира предявеният иск с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Втората претенция
е за установяване съществуването
на вземане на ищеца за неплатен остатък от неустойка,
дължима по чл. 4.7 от договора за забава на плащането на претендираното
възнаграждение от 9000 лв. С оглед обаче
липсата на
задължение за заплащане на процесното възнаграждение,
като остатък от възнаграждението по договора, предвид неоснователността на
главното вземане, претенцията за мораторна неустойка
се явява неоснователна, то и искът с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД също се явява
неоснователен и като такъв също следва
да бъде отхвърлен.
При този изход
на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски, но
предвид липсата на представени доказателства за реалното им извършване такива
не следва да се присъждат.
Така мотивиран, Районен съд
– Варна
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на
управление *** срещу „Е.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.
422 ГПК, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД
да бъде прието за установено в отношенията между страните, че „Е.Б.“ ЕООД дължи
на „Т.“ ЕООД сумата от 9000 лв., представляваща неплатен остатък от главница,
дължима по Договор за монтаж на отоплителна инсталация № 406/10.09.2019 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.03.2020 г. до
окончателното изплащане на задължението и сумата от 900 лв., представляваща
неплатен остатък от неустойка, дължима по чл. 4.7 от Договора за монтаж на
отоплителна инсталация № 406/10.09.2019 г., за които парични вземания е
издадена Заповед № 2815/22.06.2020 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3407/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, 12 с-в.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд – Варна в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
ПРЕПИС от Решението да се изпрати на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: