Р
Е Ш Е
Н И Е № 260869
град Пловдив, 05.07.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пловдивски окръжен съд, въззивно
гражданско отделение, V граждански състав, в публичното
заседание на пети май две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Светлана ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Радостина СТЕФАНОВА
Светлана СТАНЕВА
при секретаря
Петя ЦОНКОВА, като разгледа докладваното от съдия Станева въззивно гражданско
дело №870 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид:
Въззивното
производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК във вр. с чл.342, ал.1 от ТЗ.
Образувано
е по постъпила въззивна жалба, подадена от В.К. М. чрез назначения ѝ особен
представител адв. И.Д., срещу решение №260167/18.01.2021 г., постановено по
гр.д. №6254/2018 г. по описа на РС Пловдив, IХ граждански състав, с което е
осъдена на основание чл. 342, ал.1 ТЗ да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес парк София, сумата от 148.47 лв., формирана както следва: сумата от 15.66 лв. – незаплатени лизингови вноски за периода от 10.01.2016
г. до 09.05.2016 г. и сумата от 132.81 лв. – предсрочно изискуеми лизингови
вноски за периода м. 05.2016 г. до м. 10.2017 г. по договор за лизинг от
12.11.2015 г. за предоставено мобилно устройство Samsung Galaxy J1, 3G, Black. С решението са отхвърлени предявените от „Теленор България” ЕАД против М. установителен
иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. с
чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.9 ЗЗД и чл.286, ал.1 ТЗ, за установяване на
парично притезание, удостоверено в заповед №10565/03.11.2017 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. №17344/2017 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, ХIV граждански състав, за сумата от 37.18 лв., представляваща незаплатени
далекосъобщителни услуги по договор за мобилни услуги от 06.10.2014 г. за
мобилен номер ***за периода от 10.01.2016 г. до 09.05.2016 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда –
01.11.2017 г., до окончателното изплащане на вземането; както и осъдителни
искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ и с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата от 1.20 лв.,
представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги по договор за мобилни
услуги от 12.11.2015 г. за мобилен номер ***за периода от 10.01.2016 г. до
09.05.2016 г., сумата от 50.97 лв. – договорна неустойка, начислена по договор
за мобилни услуги от 06.10.2014 г. за мобилен номер ***в размер на три месечни
абонаментни такси и сумата от 119.97
лв. – договорна неустойка,
начислена по договор за мобилни услуги от 12.11.2015 г. за мобилен номер ***в
размер на три месечни абонаментни такси. В. М. е осъдена да заплати на „Теленор България” ЕАД сумата от
249.18 лв. – разноски в исковото производство по гр.д. №6254/2018 г. на
Районен съд - Пловдив, IX граждански състав,
а „Теленор България” ЕАД - да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд –
Пловдив, сумата от 76.05 лв. – разноски в исковото производство по гр.д. №
6254/2019 г. на Районен съд - Пловдив, IX граждански състав.
Решението се атакува от жалбоподателката
в осъдителната му за нея част – с която е осъдена на основание чл.342, ал. 1 от ТЗ да заплати на „Теленор България” ЕАД сумата от 148.47 лв., както и сумата от
249.18 лв. – разноски в исковото производство.
В жалбата се сочи неправилност и
незаконосъобразност на съдебния акт в тази част, като се иска отмяната му и
отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски. Твърди се, че лицето,
подписвало документите от името на въззиваемата страна, няма представителна
власт, за да черпи ищеца права, респективно няма договорни отношения.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба, в който се сочи, че е неоснователна и
следва да се остави без уважение. Решението в атакуваната му част е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди, като се присъдят и разноските. Излагат
се подробни съображения, че е била налице представителна власт и е сключен
договор.
Пловдивският
окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански
състав, като
прецени събраните по делото доказателства, намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения
срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да
се разгледа по същество.
При
служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е
валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на
съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с
който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на
въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално
– правната квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват
отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.
Въззивната
проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само
на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не
констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да
коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно
задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Настоящата
инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235,
ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания,
прие за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно и
субективно съединени искове с правно основание чл.79,
ал.1 ЗЗД, чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.342 ТЗ.
Ищецът твърди, че между него и ответницата бил
сключен договор за мобилни услуги от 06.10.2014 г. за мобилен номер ***. На
12.11.2015 г. във връзка с този номер абонатът сключил договор за втори мобилен
номер -***, със срок на действие до 12.11.2017 г. Потреблението за двата
мобилни номера било фактурирано под абонатен номер ***. На 12.11.2015 г. между
ответницата и ищеца бил сключен лизингов договор към договор за мобилни услуги
от 12.11.2017 г. за мобилен номер ***, по силата на който на ответницата било
предоставено мобилно устройство Самсунг, модел Galaxy J1 3G Black, на стойност
160.77 лева. При сключване на процесните договори била посочена предпочетена
дата на фактуриране на услугите 10-то число от месеца. Абонатът имал задължения
на стойност 54.04 лева, от която 37.18 лева - дължима по договор за мобилни
услуги от 06.10.2014 г. за периода от 10.01.2016 г. до 09.05.2016 г., 1.20 лева
– дължима по договор за мобилни услуги от 12.11.2015 г. за периода от
10.01.2016 г. до 09.05.2016 г., и 15.66 лева - дължима сума по договор за
лизинг от 12.11.2015 г. за периода от 10.01.2016 г. до 09.05.2016 г. Поради
неизпълнението на абоната, ищеца прекратил едностранно индивидуалния договор на
ответника за ползвания абонамент и издал по абонатен номер №*** на 10.05.2016 г.
крайна фактура № ********** с начислена обща сума за плащане в размер на 933.87
лева, представляваща сбор от неизплатения остатък от 54.04 лева, 747.02 лева
неустойки за прекратяване и 132.81 лева – неизплатени лизингови вноски.
Дължимите лизингови вноски след май 2016 г. били обявени за предсрочно
изискуеми.
Срещу ответницата било депозирано заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за сумата от 933.87 лева –
неизплатени далекосъобщителни услуги. По образуваното заповедно производство
била издадена заповед за посочените суми, ведно с разноски. В срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК длъжникът подал възражение за недължимост на вземанията. Това
мотивирало ищеца да предяви установителен иск за сумата от 54.04 лева по
издадената заповед за изпълнение, както и осъдителни искове за сумите от 747.02
лева – представляваща договорни неустойки и 132.81 лева – неизплатени лизингови
вноски.
С допълнителна молба е конкретизирано, че сумата от
54.04 лв. е сбор от неплатени ползвани услуги за два телефонни номера,
съответно от 37.18 лв. и 1.20 лв., и лизингови вноски от 15.66 лв., като, при
условията на евентуалност, се предявява и осъдителен иск за същата сума.
С определение от 21.05.2019 г. е прекратено
производството по отношение на установителните искове за сумите от 1.20 лв. –
дължима по договор за мобилни услуги от 12.11.2015 г. за периода от 10.01.2016
г. до 09.05.2016 г. и сумата от 15.66 лв., дължима по договор за лизинг от
12.11.2015 г. Определението е влязло в сила.
С определение, постановено в съдебно заседание на
18.08.2020 г. по искане на ищеца е изменен предявения иск за неустойка, като е
намален на 170.94 лв., а за разликата до пълния предявен размер от 747.02 лв.
производството е прекратено поради оттегляне на иска.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от назначения особен представител на ответницата – адв. И.Д., с
който се взема становище за неоснователност на иска. Твърди, че не е налице
валидно договорно правоотношение между страните. Вземанията на ищеца са погасени по давност.
Оспорва представителната власт на лицето, представляващо ищцовото дружество,
във връзка с издаването и подписването на процесните фактури. Твърди, че
ответницата не била запозната с представените с исковата молба общи условия.
Моли за отхвърляне на иска, като се присъдят и разноски.
Въз основа на събраните по делото доказателства, от
състава на районния съд е прието за установено от фактическа страна следното:
Между страните е сключен договор за мобилни услуги от 06.10.2014 г., като ищецът е поел
задължение да предоставя на В. М. за срок от 24 месеца мобилни услуги, посочени
в раздел II на Общите условия на “Теленор България” ЕАД, по стандартен месечен
абонамент по програма Глобул Юнайтед, с предпочетен номер ***, срещу задължение
за заплащане на месечен абонамент от 16.99 лв. и на стойността на потребените
услуги съгласно подписаното от потребителя приложение – ценова листа за
абонаментни планове за частни лица.
На 12.11.2015 г. е сключен между страните втори
договор за предоставяне на мобилни услуги, по силата на който ищецът е поел
задължение да предоставя на В. М. за срок от 24 месеца мобилните услуги,
посочени в раздел II на Общите условия на “Теленор България” ЕАД, по стандартен
месечен абонамент по програма “Резерв Стандарт 39,99 с тарифиране на интервали 60
секунди” с предпочетен номер ***, срещу поето задължение за заплащане на
месечен абонамент от 39.99 лв. и на стойността на потребените услуги съгласно
подписаното от потребителя приложение – ценова листа за абонаментни планове за
частни лица.
В
разпоредбите на двата договора за мобилни услуги е предвидено, че в случай на
прекратяване на договора през първоначалния срок за която и да е симкарта/номер,
посочена в него, по вина или по инициатива на потребителя, последният дължи
неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план
месечни абонаменти за всяка една симкарта/номер до края на този срок, като във
всички случаи, в които е предоставено устройство за ползване на услуги,
съгласно посоченото в договора потребителят дължи и разликата между цената на
устройството без абонамент, съгласно последно актуалната ценова листа на
оператора към момента на прекратяване на договора изплатената от него при
предоставянето му от оператора цена в брой или обща лизингова цена по договора
за лизинг.
С договор за лизинг от 12.11.2015 г. е уговорено,
че ищецът се задължава да предостави на потребителя мобилно устройство Samsung
Galaxy J1, 3G, Black за временно и възмездно ползване срещу насрещното задължение на
лизингополучателя да заплати цената на устройството от 160.77 лв. на двадесет и
три месечни вноски, всяка в размер от 6.99 лв. С чл.1, ал.2 от договора е
предвидено право на лизингополучателя да придобие собствеността върху
предоставеното за ползване устройство, като подпише договор за изкупуване на
устройството десет дни преди изтичане на срока на договора. Установено е
задължение за връщане на устройството в едномесечен срок след изтичане на срока
за договора, ако лизингополучателят не упражни правото си по чл. 1, ал. 2 от
договора, като с разпоредбата на чл.1, ал. 3 е предвидено задължение за
заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за връщане на
лизинговата вещ в размер на една вноска от 6.99 лв. С клаузата на чл.4 е
установено, че с подписване на договора лизингополучателят декларира и
потвърждава, че е получил устройството, предмет на договора.
Договорът за лизинг е сключен при приети общи условия,
които носят подписа на лизингополучателя, поради което са приети писмено от
страна на длъжника. С клаузата на чл. 12, ал. 2 от ОУ е установено, че
месечните вноски стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на
договора за предоставяне на мобилни или фиксирани услуги, сключени от
лизингополучателя, както и при забава в заплащанията на задълженията.
В преклузивния срок по чл.193, ал.1 ГПК
процесуалният представител на ответната страна е оспорил автентичността на
представените писмени доказателства, открито е такова производство - за
оспорване автентичността - на договорите за мобилни услуги, договора за лизинг
и приложените към тях декларации. От заключението на съдебно-графологичната
експертиза, приета без възражения от страните, се установява, че подписите,
положени върху оспорените документи, са изпълнени от В.К. М..
Ищецът е представил дубликати на данъчни фактури,
издадени от него, в които са обективирани претендираните вземания за проведени
разговори и месечни абонаментни такси и лизингови вноски. Тези дубликати на
данъчни фактури съдът е приел, че не са доказателство за удостоверените в тях
правнорелевантни обстоятелства, тъй като представляват частни свидетелстващи
документи по смисъла на чл. 179 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател
обстоятелства. Този извод на първостепенния съд не се споделя от въззивната
инстанция. Действително, не е налице подпис от страна на жалбоподателката във
фактурите. Не е налице обаче и оспорване на съдържанието им, доводите на
особения представител са съвсем различни. Ако съдът е считал, че отразеното е
некоректно, е разполагал с възможността да назначи експертиза. Нещо повече –
такава е поискана от ищеца по делото, но е отказана от съда. Същевременно
спрямо тези фактури е налице двояк подход на съда. От една страна не се приемат
за доказателство за отразените от тях факти, а същевременно се приема, че
сумата от 15.66 лв., отразена във фактурата като неплатена, се дължи от
ответницата, което води до противоречие в мотивите на съда.
По предявените искове с правно основание чл.342 ТЗ
за заплащане на сумата от 148.47 лв.,
формирана от сумата от 15.66 лв. – незаплатени лизингови
вноски за периода от 10.01.2016 г. до 09.05.2016 г. и сумата от 132.81 лв. –
предсрочно изискуеми лизингови вноски за периода м. 05.2016 г. до м. 10.2017 г.
по договор за лизинг от 12.11.2015 г. за предоставено мобилно устройство Samsung
Galaxy J1, 3G, Black, съдът е приел, че договорът за лизинг е консенсуален, двустранен,
възмезден, комутативен и неформален договор, като при неговото сключване се
пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на
страните. Предаването на вещта, предмет на договора, и заплащането на
уговореното лизингово възнаграждение не се включва във фактическия състав, а са
в изпълнение на породените от него договорни задължения. За да възникне
задължението за заплащане на уговореното лизингово възнаграждение,
лизингодателят следва да предаде на лизингополучателя вещта, предмет на
лизинговия договор, като това е и основното задължение на тази страна - да
предостави свободното ползване на обекта на лизинга в рамките на уговорения
срок, а за лизингополучателят се пораждат задълженията да заплати уговореното
лизингово възнаграждение, да пази вещта, като я използва съгласно обичайното
или уговореното предназначение, да заплаща всички разходи, свързани с
ползването и поддържането на вещта, както и да я върне след изтичане на
уговорения срок на ползване, в случай, че не упражни правомощието си да
придобие правото на собственост върху нея.
От представения по делото договор за лизинг от
12.11.2015 г. се установява, че в деня на сключването му на лизингополучателя е
предадена за временно и възмездно ползване лизинговата вещ - мобилно устройство
марка Samsung Galaxy J 1, 3 G, Black, тъй като, както
правилно е отбелязано, в чл.4 от договора се съдържа удостоверителното
изявление на ответника, с което декларира, че е получил лизинговата вещ.
Договорът за лизинг е подписан от ответника, като от изслушаната по делото
съдебно-графологична експертиза, възприета от първостепенния съд, се
установява, че подписите са положени от ответната страна длъжник. В този смисъл
обективираното в клаузата на договора изявление на лизингополучателя
представлява признание на неизгоден за него факт.
Не се възприемат доводите на особения представител,
че договорът е сключен от лице, което няма представителна власт по отношение на
ответника по жалбата. От една страна именно „Теленор България“ ЕАД твърди, че
има сключен договор, а именно тази страна би могла да прави възраженията за
липса на представителна власт. Дори и обаче лицето, сключило договора от името
на дружеството, да не е имало представителна власт (което обаче въззивната
инстанция не приема), действията му са потвърдени от дружеството. Нещо повече –
както вече се посочи, макар и за валидността на договора да не е необходимо
предаване на вещта, а само постигането на съгласие, мобилното устройство е
предадено, като ответникът по жалбата е изпълнил задълженията си по договора за
лизинг. Той е изправна страна. При изпълнението на тази престация правното
задължение на лизингополучателя за заплащане на лизинговото възнаграждение е
станало изискуемо. Лизинговите вноски представляват възнаграждение за
ползването съгласно нормата на чл. 342, ал. 2 ТЗ.
Страните са разсрочили задължението на една
първоначална вноска, платима при сключване на договора, и 23 лизингови вноски,
всяка от които става изискуема при настъпване на падежа съгласно уговореното в
договора за лизинг, при фактуриране, съгласно сроковете, условията и начина на
заплащане на задълженията на лизингополучателя в качеството му на абонат на
мобилни услуги, а именно въз основа на фактура, която се издава ежемесечно в
срока, указан във фактурата, но не по-късно от 18 дни след датата на издаването
ѝ.
По делото не са ангажирани доказателства, че
лизингополучателят е върнал лизинговата вещ, нито, че е упражнил правото си на
изкупуването ѝ, обусловено от заплащане на цената на устройството. Във
всички случаи, освен при прехвърляне на собствеността, лизингополучателят дължи
връщане на вещта - чл. 1, ал. 3 от договора, без да му се възстановяват
платените вноски или без да се освобождава от отговорност за неплатените и
изискуеми вноски по договора.
Фактът на изпълнение на задължението подлежи на
пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК от ответника, което
обаче не е направено – не се установи длъжникът да е заплащал в срок
задълженията си към лизингодателя, като правилна е преценката на районния съд,
че в полза на кредитора е възникнало вземането за получаване на сумата,
неплатена по договора. Част от нея в размер на 15.66 лв., представляваща цената на лизингови вноски с настъпил падеж за периода
от 10.01.2016 г. до 09.05.2016 г., не е платена по време на действие на
договора, което се установява и от издадените фактури.
При установеното неизпълнение на част от
задълженията по договора, следва да се приеме, че към момента на депозиране на
исковата молба за вземането е настъпила предсрочна изискуемост за вноските до
края на срока на договора – от месец май 2016 г. до месец октомври 2017 г. в
размер от 132.81 лв., тъй като длъжникът е загубил преимуществата на срока. В
случая и доколкото не се установи лизинговата вещ да е била върната, лизингодателят
е имал право да обяви предсрочната изискуемост на вземането.
Първоинстанционният съд е разгледал и възражението
за давност, направено от представителя на жалбоподателката, като е изложил
подробни, обосновани и законосъобразни съображения, които напълно се споделят и
не следва да се преповтарят, като на основание чл.272 от ГПК настоящата
инстанция препраща към мотивите на районния съд в тази част. С оглед на това,
че не е изтекъл тригодишния давностен срок (тъй като се касае за периодични
плащания), възражението за погасяване на задължението е неоснователно. Ето защо
искът за заплащане на сумата от 132.81 лв. е основателен и правилно е уважен.
С
оглед изхода на правния спор пред първата инстанция, правилно са определени и присъдените
в полза на въззиваемата страна разноски, а именно 249.18 лв.
Разноски
са поискани от въззиваемата страна, като следва да се осъди въззивника да
заплати направените разноски за възнаграждение за особения представител в
размер на 200 лева. М. следва да бъде осъдена да заплати и държавна такса за
въззивното обжалване в размер на 25 лева.
Воден
от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд, V граждански
състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260167/18.01.2021
г., постановено по гражданско дело №6254/2018 г. по описа на РС Пловдив, IХ
граждански състав, в частта, в която
е осъдена В.К. ***, ЕГН **********, на основание чл.342, ал. 1 от ТЗ да заплати
на „Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес парк София, сумата от 148.47
лв., формирана както следва: сумата от 15.66 лв. – незаплатени лизингови вноски за периода от 10.01.2016
г. до 09.05.2016 г. и сумата от 132.81 лв. – предсрочно изискуеми лизингови
вноски за периода м. 05.2016 г. до м. 10.2017 г. по договор за лизинг от
12.11.2015 г. за предоставено мобилно устройство, както и 249.18 лв. разноски
по делото.
В необжалваната
му част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА В.К. ***, ЕГН **********, да
заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК ********* със седалище
и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сумата
от 200 (двеста) лева разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА В.К. ***, ЕГН **********, да
заплати по сметка на Окръжен съд Пловдив държавна такса в размер на 25
(двадесет и пет) лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: