№ 301
гр. Бяла Слатина, 21.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЯЛА СЛАТИНА, I-ВИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ
при участието на секретаря Таня Мл. Тодорова
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ Гражданско дело №
20241410100613 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени обективно съединени установителни
искове с правно основание: главен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.
26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 22, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и предл. 3 от ЗЗД, а в условията на
евентуалност (ако съдът приеме Договор за потребителски кредит №
**********/12.09.2022г. за валиден) – установителен иск за нищожност на клаузата на чл. 7
от процесния договор, с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4
от ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, вкл. поради неравноправност; и съединен с главния
иск отрицателен установителен иск за недължимост на претендирани от ищеца суми по
процесния договор, с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр с чл. 26, ал. 1, предл. 1 и
предл. 3 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, от В. М. Й., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С.,
ул.Георги С.Раковски №82, ет.1, ап.2, общ. Столична, обл. С. (столица), чрез В. В. М. от АК-
П., против „ТИ БИ АЙ банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
С., кв.Л., ул.Д.Х. №52-54, общ. Столична, обл. С. (столица), с които се иска съдът да
прогласи нищожността на процесния договор, в условията на евентуалност – нищожността
на чл.7 от процесния договор, както и да признае по отношение на ответника, че ищецът не
дължи на ответника сумата в размер на 50,00лв. – частично от общия размер от 1987,52лв.
поради нищожност на процесния договор.
В исковата молба се сочи, че между от В. М. Й. в качеството му на кредитополучател
и ответното дружество е сключен Договор за потребителски кредит №
**********/12.09.2022г. Срокът на кредита бил 24 месеца, при лихвен процент в размер на
41.05% и годишен процент на разходите в размер на 49.23%. Поддържа се, че посоченият
договор е недействителен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9 т. 10, т. 11 и т. 12
1
от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, чл. 21, ал. 1 ЗПК, чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Сочи се, че шрифтът
на договора е по-малък от 12, не е спазена изискуемата форма на договора. Заявява се, че
ГПР е неправилно изчислен, като към него не е включена застрахователната премия по
чл.7.1 от договора. Заявява, че в случая уговорената стойност на процесните застраховки е
задължително условие за получаване на кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР към ЗПК, което
води до значително икономическо неравновесие. Поддържа, че клаузата за възнаградителна
лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния
размер на законовата лихва за необезпечени заеми, респективно двукратния размер на
законната лихва за обезпечени заеми.
В срока, указан в разпоредбата на чл.131 от ГПК, ответникът е депозирал писмен
отговор във връзка с предявената искова молба, в който оспорва иска като неоснователен.
Сочи, че договорът отговаря на императивните законови разпоредби. Излага доводи в
подкрепа на твърдението, че застрахователната премия не е разход по договора. Твърди, че
не е налице нарушение на визираното в разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК изискване
всички елементи от договора да бъдат с еднакъв шрифт, не по-малък от 12, тъй като
договорът за застраховка е отделно правоотношение и не попада под императивното
изискване на ЗПК. Оспорва твърдението, че договорната лихва противоречи на добрите
нрави. Предвид изложеното моли исковете да бъдат отхвърлени.
Настоящата съдебна инстанция, като прецени събраните по делото
доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
от фактическа страна следното:
Между страните не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се
установява, че между „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК *********, и В. М. Й. е възникнало
облигационно правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит №
**********/12.09.2022г. Въз основа на цитирания договор дружеството-ищец е
предоставило на ответника сумата в размер на 2200,00лв., с 24 месечни вноски, при ГПР
49,23 % и годишен лихвен процент 41,05%, %, с падеж на последната вноски - 15.09.2024г.
Видно от Договор за потребителски кредит № **********/12.09.2022г в чл.7.1 е вписан
размер на кредита 2200 лева, Общ размер на застрахователната премия 625,21лв. и общ
размер на кредита 2825,21 лв., от което следва, че застрахователната премия е включена в
главницата по кредита и представлява част от отпуснатата сума. Видно от чл.7.2.3 сумата за
застрахователна премия представлява част от средствата по кредита, която се превежда
директно от кредитора по банковата сметка на застрахователя.
От текста на Договора е видно, че в него е инкорпориран погасителен план в чл.11.2,
съгласно който се олихвява общият размер на кредита от 2825,21лв.
От заключението на изслушаната ССчЕ, което съдът възприема като компетентно
изготвено, безпристрастно и обосновано, се установява, че по силата на процесния договор
ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 2200,00лв., като ищецът е платил
сума в размер на 2205,36лв. В заключението си експертът сочи, че ако се прибавят към ГПР
застрахователните премии, ГПР по кредита ще е в размер на 100,07%. Отразено е, че
2
ответникът е заплатил задължението към застрахователите за двата застрахователни
продукта на 19.10.2022г.
От гореизложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Доколкото страна по процесния договор за потребителски кредит в качеството му на
кредитополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в
рамките на своя професионална или търговска дейност, и предвид предмета на сделката, в
случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма
на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими специалните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на
потребителя, регламентирана в ЗЗП – арг. § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, който въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за
кредит съдът не е обвързан от посочените от ответника основания, доколкото нормите,
уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид
действието на чл. 6, § 1 от горната Директива. Ето защо, следва да се извърши цялостна
проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор за
потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл.22 ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и
20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен в писмена форма, написан е
ясно, четливо и на разбираем език, като не е доказано да е изготвен със шрифт, по-малък от
изискуемия от закона, поради което за кредитополучателя съществува обективна възможност
да възприеме текста на договора и да се запознае със съдържанието му. Съгласно
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК към договора за потребителски кредит следва да
бъде приложен погасителен план, като в конкретния случай това законово изискване е
спазено – в процесния договор е инкорпориран в табличен вид погасителен план, който
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, какви компоненти са включени във вноските, както и каква е оставащата
непогасена главница и възнаградителна лихва след всяка отделна вноска.
В процесния Договор за потребителски кредит № **********/12.09.2022г общият
размер на кредита е формиран като сбор от получената от ответника сума и
застрахователните премии. В чл.10 от договора страните са уговорили, че ГПР е 49.23 %, с
което формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от
ЗПК "Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
3
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит". Той
се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в
него общи положения и допълнителни допускания /ал.2/. В § 1, т. 1 от ДР на същия закон е
дадена легална дефиниция на понятието "общи разходи по кредита". Следователно в ГПР е
необходимо да бъдат включени всички разходи, които трябва да заплати длъжника, както и
по какъв начин е формиран.
Застрахователната премия съгласно чл.7.2.3. от процесния договор за потребителски
кредит е платима от кредитора директно по банкова сметка на съответния застраховател,
респ. по банковата сметка на съответния Застрахователен посредник, като е включена в
общата сума, дължима от потребителя. В представените договорна информация за
застрахователна програма „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ за
кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД,
и допълнителна медицинска услуга „Второ медицинско мнение“, както и подписаната от
ищеца декларация за присъединяване към тях, се съдържат клаузи относно процесния
договор за кредит, поради което те са елементи от договора за кредит и следва да отговарят
на изискванията по чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
Настоящата съдебна инстанция намира за недопустимо под формата на „застраховки"
кредиторът да начислява други, дължими от потребителя суми, различни от лихвата.
Предвидените застрахователни премии водят до значително оскъпяване на ползвания заем,
като завишават размера на главницата и влияят върху размера на възнаградителната лихва.
Включвайки вземането за застрахователната премия в размера на главницата, ответникът е
нарушил разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР.
Разходите за нейното заплащане са част от общите разходи по кредита и също следва да се
отчитат при изчисляването на ГПР. Съгласно приетото заключение на вещото лице по
допуснатата съдебно счетоводна експертиза при включване на застрахователните премии
към ГПР, същият е в размер на 100,07%, който процент надхвърля максимално допустимия
по чл.19, ал.4 от ЗПК.
Предвид изложеното настоящата съдебна инстанция счита, че договорът не
удовлетворява в достатъчна степен критерия за яснота, пълнота и прозрачност, предвиден в
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Реквизитите на цитираната законова разпоредба са съществена
гаранция за потребителския интерес, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и по този начин да служи за недвусмислен показател за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на отговорността си. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че в чл. 22 от ЗПК изключва валидността на договарянето.
Следователно, непосочването на действителния годишен процент на разходите в договора за
кредит влече неговата нищожност на основание чл. 22 от ЗПК, в каквато хипотеза според
4
чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на заема, без да дължи лихва или
други разходи по него. В този смисъл са и задължителните тълкувания, дадени в Решение на
Съда (девети състав) от 21 март 2024 г. по дело C-714/22, според което когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от Директирвата разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. Според чл. 3, буква ж) от Директивата „общи разходи по
кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора
за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи;
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално
застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на
договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му
при предлаганите условия. Настоящата съдебна инстанция намира, че предвидените в
процесния договор застрахователни премии попадат в посочената разпоредба касателно
общите разходи по кредита, предвид което същите е следвало да бъдат включени в ГПР.
Като не е прибавил застрахователните премии към ГПР, кредитодателят е лишил
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по начин,
идентичен на непосочване на този процент.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че дори да се приеме, че
застрахователните премии не следва да бъдат включени в ГПР, ерго – невключването им не
влече недействителност на процесния договор, настоящата съдебна инстанция счита, че
предвидената в договора възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. По своята
правна същност възнаградителната лихва е своеобразна цена, която заемополучателят дължи
на заемодателя като насрещна престация за ползването на предоставените от него парични
средства, съответно възнаграждението, което заемодателят има право да получи срещу
предоставената парична престация.
Съгласно принципните разяснения, дадени в мотивите към т.3 от Тълкувателно
решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи
на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за
гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са
морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Преценката
за нищожност на договорни клаузи поради накърняване на добрите нрави следва да се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Съгласно Решение №
5
1359 от 11.03.2009 г. по гр. д. № 15/2007 г. на ВКС, ІV г.о. няма установен универсален
критерий кога договорената лихва е несъвместима с добрите нрави. Този въпрос се решава
конкретно за всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото - не
само нейния размер, но и размера и валутата на предоставения капитал, срока на
ползването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва, нейната
функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора, които евентуално биха
имали значение за размера й. Видно от процесния договор за потребителски кредит
уговореният лихвен процент между страните е в размер от 41,05%. Следва да се има
предвид, че служебна справка в БНБ установи, че към датата на сключване на договора за
потребителски кредит основният лихвен процент в България е бил 0,00 % от което следва,
че размерът на законната лихва е бил 10,00 %, ерго - уговореният в договора за кредит
годишен лихвен процент надвишава повече от четири път законната лихва. Съгласно трайно
установената съдебна практика, обективирана в Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г. на ВКС, II- ро г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС,
II-ро г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II-ро г. о,
Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г.о., Определение №
60451 от 3.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 850/2021 г., III г.о., Определение № 527 от 9.06.2022
г. на ВКС по гр. д. № 151/2022 г., III г.о., противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а
за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва.
От цитираната съдебна практика не може да бъде изведено обвързващо тълкуване за
кратност в размера на уговорени вземания за лихви, приложимо за всички случаи, т.е.
тълкуване, което да породи и необходимост същото да бъде изоставено поради изменение на
законодателството или обществените отношения. Именно съдът следи служебно за
нищожността на правни сделки при решаване на правния спор в обсега на потребителката
защита. Засилената роля на съда да следи за нищожност на договорите, едно от основанията
за което е и противоречието на договора с добрите нрави, е доразвита законодателно с
приемането на чл.7, ал.3 от ГПК и в практиката на ВКС с приемането на ТР № 1 от
27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, с което е очертан обсега на служебната
преценка, включително при договори, накърняващи добрите нрави, като самостоятелно
основание за недействителност.
De lega lata годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Приемането на норми като
визиранате не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои
случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви при кратно
надвишаване на определеният от МС процент на законна лихва противоречат на добрите
нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в
закона праг на годишния процент на разходите. Следва да бъде съобразено, че един от
елементите в общия сбор на разходите по кредита се явява възнаградителната лихва
6
съобразно предвиденото в §1, т.1 от ДР на ЗПК и макар съвкупният процент разходи да не
надхвърля законовия лимит, един от елементите на ГПР се явява прекомерен –
възнаградителната лихва в размер на 41,05%. Доколкото в ЗПК липсва регламентиран
максимален размер на възнаградителната лихва, която може да се уговаря по
потребителските кредити, не следва автоматично да се отрича възможността съдът да
извършва преценка относно справедливия размер на тази лихва и съответствието на
уговорката за дължимостта й с добрите нрави, независимо че тя, заедно с други разходи,
попада в рамките на законовия лимит по чл.19, ал.4 от ЗПК. Нормално е ответното
дружество да иска да покрие разходите си, рисковете от неплащане, както и да генерира
печалба, но възнаграждението му следва да е справедливо, съответно да не води до
неоправдано облагодетелстване, респективно да възлага непосилна за длъжника финансова
тежест. В подобен смисъл е и актуалната съдебна практика, обективирана в Определение №
673 от 19.03.2024г. на ВКС по т. д. № 403/2023 г., I т.о.
Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че уговорен ГЛП в размер на
41,05% е неравноправна клауза и поради това нищожна съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Възприетото дава основание да се приеме, че при договаряне на условията на кредита са
били нарушени разпоредбите на чл.24 от ЗПК, като по аргумент от противното на чл.146,
ал.5 от ЗЗП, вр. чл.430, ал.2 от ТЗ сключеният с ищеца договор за потребителски кредит е
недействителен.
Предвид изложеното настоящата съдебна инстанция намира, че предявеният иск по чл.
124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 22, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и предл. 3
от ЗЗД е основателен. С оглед основателността на главния иск, съдът не следва да се
произнася по евентуалния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 19,
ал. 4 от ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Съгласно новелата на чл.23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Това следва от характеристиката на договора за
потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на
сумата. От кредитираната ССчЕ се установява, че ищецът е платил сума в размер на
2205,36лв., което с оглед гореизложеното следва да се отнесе към получената чиста стойност
по кредита, доколкото съдът намира, че договорът е недействителен.
С оглед факта, че отпусната по процесния договор главница се равнява на сумата в
размер на 2200,00лв., следва, че към настоящия момент не е налице неизпълнено
задължение отстрана на ответника по делото, предвид което предявеният кумулативно
съединен отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр с
чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК за недължимост на сумата в
размер на 50лв., предявен като частичен от сумата в размер на 1987,52лв. следва да бъде
уважен.
По отговорността за разноски:
7
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК се поражда право на
разноски в полза на ищеца. Видно от приложения по делото списък по реда на чл.80 от ГПК
ищецът е сторил разноски в хода на производството в размер на: 320лв. – депозит за съдебна
експертиза, и 217,50лв.-държавна такса. Съобразно изложеното, общо дължимата сума за
разноски, която следва ответникът да заплати на ищеца, е в размер от 537,50лв.
В представения по делото договор за правна защита и съдействие е посочено, че
ответникът се представлява безплатно от Адвокатско дружество „Димитър Милев“ на осн.
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., което е преупълномощило адв.В. М. от АК-П.. По отношение на
размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв.М., съдът счита за нужно да
акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от
23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните
адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за
всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до
икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното
Решение по дело C‑ 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т.1 от постановеното решение чл. 101,
§ 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения
член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор
за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т.3 от цитираното решение на СЕС е
посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже
да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С
оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на правна и
фактическа сложност на делото, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 от Закон за
адвокатурата, в полза на адв.М. следва да се определи възнаграждение в размер на 718,75лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че на основание чл.
8
124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
Договор за потребителски кредит № **********/12.09.2022г., сключен между В. М. Й., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. С., ул.Георги С.Раковски №82, ет.1, ап.2, общ. Столична,
обл. С. (столица), чрез В. В. М. от АК-П., и „ТИ БИ АЙ банк“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., кв.Л., ул.Д.Х. №52-54, общ. Столична, обл. С.
(столица), е НИЩОЖЕН.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че на основание
чл.23 от ЗПК В. М. Й., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С., ул.Георги С.Раковски
№82, ет.1, ап.2, общ. Столична, обл. С. (столица), чрез В. В. М. от АК-П., НЕ ДЪЛЖИ на
„ТИ БИ АЙ банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., кв.Л.,
ул.Д.Х. №52-54, общ. Столична, обл. С. (столица), сумата в размер на 50,00лв./петдесет
лева/, предявена като частичен иск от сумата в размер на 1987,52лв./хиляда деветстотин
осемдесет и седем лева и петдесет и две стотинки/ поради нищожност на Договор за
потребителски кредит № **********/12.09.2022г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „ТИ БИ АЙ банк“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. С., кв.Л., ул.Д.Х. №52-54, общ. Столична, обл. С.
(столица), ДА ЗАПЛАТИ на В. М. Й., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С., ул.Георги
С.Раковски №82, ет.1, ап.2, общ. Столична, обл. С. (столица), чрез В. В. М. от АК-П., сума в
размер от 537,50лв. / петстотин тридесет и седем лева и петдесет стотинки/,
представляваща сторени разноски в производството.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., кв.Л., ул.Д.Х. №52-54, общ. Столична, обл. С. (столица), ДА ЗАПЛАТИ
на В. В. М. от АК-П., със съдебен адрес: гр. С., ул.Георги С.Раковски №82, ет.1, ап.2, общ.
Столична, обл. С. (столица), сума в размер от 718,75 лв. / седемстотин и осемнадесет лева
и седемдесет и пет стотинки/, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено
на В. М. Й., ЕГН **********, безплатно представителство в настоящото производство за
един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ОС-Враца в двуседмичен срок от
уведомяването на страните по делото.
Съдия при Районен съд – Бяла Слатина: _______________________
9