Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 26.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
Мл. съдия БОРЯНА
ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 15271 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 298443 от 19.12.2017 г., постановено по гр.дело № 12235/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 119 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК искове, че Р.Б.Н.
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 941, 49 лв. за потребена топлинна енергия в
периода от м. 08.2012 г. до м. 04.2014 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
(15.09.2015 г.) до окончателното й изплащане, както и сумата от 248, 39 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода 30.09.2012 г. – 09.09.2015 г.,
като този иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 251, 72 лв.
За посочените суми на 08.10.2015 г. е била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 55722/2015 г. по описа на СРС,
119 състав. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Ответницата Р.Н. чрез адв. Д. е подала в
законоустановения срок въззивна жалба, с която обжалва първоинстанционното
решение в частите, с които предявените искове са уважени. Твърди се, че
районният съд неправилно е достигнал до заключение, че ответницата е собственик
на процесния апартамент, тъй като с нотариален акт от 24.10.2013 г. тя го е
дарила на друго лице и следователно няма основание за дължимост на суми за
периода от 24.10.2013 г. до 09.09.2015 г. Поддържа се, че не е налице и второто
изискване на чл. 153, ал. 1 ЗЕ лицето да е присъединено към абонатната станция,
тъй като ответницата не е подавала писмено съгласие за присъединяване към топлопреносната
мрежа по реда на чл. 133, ал. 2 ЗЕ, като не са били представени и доказателства
за наличието на договор за доставка на топлинна енергия, сключен между етажната
собственост и ищцовото дружество. Изложени са и доводи за допуснато нарушение
на материалния закон поради неприлагане разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ЗЗП и
пар. 1 от ЗЗП. Твърди се също така, че по делото не е било доказано реалното
количество потребена топлинна енергия. Освен това е било допуснато и нарушение
на процесуалните правила, тъй като не са били посочени материалите, които са
предоставени на вещото лице в съответствие с чл. 197 ГПК. С оглед на изложеното
се моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваните части, а
предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищцовото дружество „Т.С.“
ЕАД и третото лице-помагач не са подали
отговор на въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение
е валидно, но е частично недопустимо в обжалваната част, тъй като районният съд
се е произнесъл по непредявен иск в частта, с която е признал за установено
вземане за главница за топлинна енергия в периода м.11.2013 г. – м. 04.2014 г.
Със заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК „Т.С.“ ЕАД е претендирало главница за периода м. 08.2012 г. – м.
10.2013 г., като за този период е била издадена и заповедта за изпълнение.
Същият период е посочен и в обстоятелствената част на исковата молба, а в
петитума е посочен по-дълъг период – до м. 04.2014 г. Недопустимо е с исковата
молба да се предявява установителен иск по реда на чл. 422 ГПК за период,
различен от посочения в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение, като между претендираните със заявлението и с исковата
молба вземания следва да има пълна идентичност. С оглед на изложеното следва да
се приеме, че периодът, за който се претендира главница за топлинна енергия, предмет
на разглеждане в настоящото производство, е посоченият в заявлението по чл. 410 ГПК и в обстоятелствената част на исковата молба, а именно м. 08.2012 г. – м.
10.2013 г. Произнасянето на първоинстанционния съд за периода от м. 11.2013 г.
до м. 04.2014 г. е недопустимо и в тази част решението следва да бъде
обезсилено.
Разгледано по същество, в останалата му обжалвана част първоинстанционното
решение е правилно по следните съображения.
По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че
сградата – етажна собственост /в която се намира процесният апартамент/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа, доколкото по делото са приети протокол от проведено
общо събрание на етажните собственици, на което е било взето решение да се
сключи договор за извършване на услугата „топлинно счетоводство“ с „Т.с.“ ЕООД
и договор от 2001 г., с който етажната собственост на процесната сграда е
възложила на „Т.с.“ ЕООД да извърши доставка и монтаж на термостатни вентили,
термостатни глави и индикатори за разпределение на разхода на топлинна енергия
и извършване на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и
вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода, включително
издаването на обща и индивидуални сметки. По делото е приложен и договор при
общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия
по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, сключен между „Т.С.“ ЕАД и „Т.с.“ ЕООД, с оглед на което
възражението във въззивната жалба за липсата на присъединяване към
топлопреносната мрежа е неоснователно.
По делото е доказано също така, че ответницата Р.Б.Н. е
била собственик на процесния апартамент № 27, находящ се в гр. София, жк „*******,
в процесния период м. 08.2012 г. – м. 10.2013 г., като с нотариален акт № 133
от 24.10.2013 г. го е дарила на дъщеря си В.Д.Н.. Тъй като за периода, за който
се претендира заплащане на главница, именно ответницата е била собственик на
процесния имот, то тя дължи и заплащане на дължимите суми, като извършеното в
по-късен момент дарение не води до отпадане на нейната отговорност за изминали
периоди, в които е притежавала правото на собственост. С оглед на това,
въззивният съд приема, че ответницата е клиент на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и чл. 153, ал. 1 ЗЕ, приложими
съответно за претендирания период до изменението на закона с ДВ, бр. 54 от 2012
г., в сила от 17.07.2012 г. и след това и следва да отговаря за задълженията за
топлинна енергия за процесния период м. 08.2012 г. – м. 10.2013 г., в който е
била собственик на апартамента.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в закона не е предвидено
изискване за писмена форма на договора. Съобразно изискването на чл. 150, ал. 2
ЗЕ общите условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите. В случая общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
тъй като са били публикувани. По делото не се твърди, нито има данни, че
ответницата е упражнила правото си на възражение срещу тях в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
между ищеца и Р.Н. в процесния период са били налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения.
Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението
на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение през процесния
период е уреден в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./. По делото е прието заключение на съдебно-техническа
експертиза, което след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано.
Вещото лице е установило, че през процесния период в имота е имало 3 броя
отоплителни тела с монтирани ИРРО, като на 07.12.2012 г. уредите са били
сменени с нови с дистанционен отчет. Посочило е, че за процесния период не е
била начислявана топлинна енергия за отопление на общи части, тъй като
радиаторите в стълбището са били демонтирани на 01.01.2001 г. Топлинната енергия
за битово горещо водоснабдяване е била изчислена на база показанията на един
брой водомер за топла вода, който е бил отчетен на 25.04.2013 г. и на
22.04.2014 г. Съгласно заключението общият размер на начислените суми по
фактури за процесния период е 1012, 69 лв., като резултатът от изравнителните
сметки е сума за връщане в размер на 14, 03 лв. или общият размер на
задълженията след отчитането на изравнителните сметки е 998, 66 лв. В
заключението е посочено още, че технологичните разходи в абонатната станция са били
приспаднати и са били изчислявани всеки месец по реда на чл. 58, ал. 2 от Наредба
№16-334 от 06.04.2007 г. Монтираният в абонатната станция топломер е преминал метрологични
проверки, при които не са били констатирани отклонения извън допустимите
стойности.
По делото е прието и заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, съгласно което общият размер на задълженията след отчитане на
изравнителните сметки е 996, 49 лв., а общият размер на законните лихви за
забава е 248, 39 лв. Това заключение не следва да бъде кредитирано в частта, в
която е посочено, че след изравнителните сметки сумата за връщане е била в
размер на 16, 20 лв., а не 14, 03 лв., както е посочило вещото лице по СТЕ, тъй
като вещото лице е взело предвид период с начало 05.2012 г., видно от таблицата
на стр. 2 от заключението. В тази част въззивният съд кредитира заключението на
СТЕ и приема, че общият размер на дължимата сума за главница за процесния
период е посоченият в него размер от 998, 66 лв.
С оглед на изложеното по-горе и съобразно диспозитивното
начало, правилно районният съд е приел за установено, че ответникът дължи на
ищцовото дружество сумата от 941, 49 лв. за периода м. 08.2012 г. – м. 10.2013
г., както и лихва за забава за периода 30.09.2012 г. – 09.09.2015 г. в размер
на 248, 39 лв. съобразно заключението на ССчЕ, поради което в тази част
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, а в частта, в която
районният съд се е произнесъл за периода м. 11.2013 г. – м. 04.2014 г., решението
следва да бъде обезсилено, като това не се отразява върху размера на
присъдените суми, следователно и върху присъдените с обжалваното решение
разноски за първоинстанционното производство.
Въззивният съд намира за неоснователно възражението на
жалбоподателя за допуснато нарушение на материалния закон поради неприлагане на
чл. 62, ал. 2 ЗЗП и пар. 1 ДРЗЗП По въпроса за съотношението между разпоредбите
на Закона за енергетиката и Закона за защита на потребителите е постановено Тълкувателно решение № 2/2016 г.
от 25.05.2017 г., ОСГК на ВКС, според което за отношенията, възникващи при доставяне
на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, като те не противоречат на разпоредбата
на чл. 62 във връзка с пар.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита
на потребителите. В мотивите на решението е посочено, че потребител на услугата
е цялата етажна собственост, затова дори титулярят на права върху отделни
обекти да откаже да заплаща доставено против волята му централно отопление в
съответния обект, той не може да откаже заплащането на отдадената от сградната
инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на
централно отопление в сградата.
С оглед изхода на спора въззивницата-ответник няма право
на разноски за въззивното производство. Настоящият съдебен състав намира, че в
полза на „Т.С.“ ЕАД не следва да се присъждат разноски за въззивното
производство, тъй като реално не са извършени действия по защита по смисъла на
чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП. От името на дружеството не е подаван
отговор на въззивната жалба и в проведеното съдебно заседание не е присъствал
негов процесуален представител.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед цената на
предявените искове решението не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОБЕЗСИЛВА
решение № 298443 от 19.12.2017 г., постановено по гр.дело № 12235/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 119 с-в, в частта, с която е признато за установено, че Р.Б.Н., ЕГН **********,
с адрес: ***, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, главница за доставена топлинна енергия за
периода м. 11.2013 г. – м. 04.2014 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
298443 от 19.12.2017 г., постановено по гр.дело № 12235/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 119 с-в, в останалата обжалвана част.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.