РЕШЕНИЕ № 76
гр. П., 05.03.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговско отделение, на четиринадесети февруари през две хиляди и двадесета година в
публично съдебно заседание, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ
секретар Катя Кентова
като разгледа
докладваното от съдията гр. д. № 610/2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен положителен установителен иск от
Д.И.И., ЕГН **********,***, чрез адв. Е.Б. ***, с посочен съдебен адрес:***, офис № 11 – адв. Б., срещу Г.Б.Б., ЕГН ********** и В.Г.Б.,
ЕГН **********, двамата с
адрес: ***, за приемане за установено, че ищцата, като универсален
правоприемник на баща си И. П. И., ЕГН **********, поч. на 17.06.2019 г., е
собственик на недвижим имот, находящ се в гр. П., ул. „Й. Н.“ № , ет.,
представляващ: ВТОРИ ЖИЛИЩЕН ЕТАЖ с идентификатор по кадастралната карта на
града, с площ от 170 кв. м., при граници: на обекта: няма, под обекта:, над
обекта:, както и прилежащото му избено помещение от 60 кв. м., ведно с 1/3
идеална част от общите части на сградата и от правото на строеж, както и 1/3
идеална част от поземления имот с идентификатор, с трайно предназначение:
Урбанизирана територия, начин на трайно ползване: Ниско застрояване (до 10 м.),
целият с площ от 457 кв. м., а по документ за собственост 450 кв. м., при
граници: и, по предходен план: УПИ № , в кв. 481 по плана на гр. П., който имот
И. П. И. е придобил по давност чрез владение, продължило повече от 10 години в
периода 18.04.2006 г. – 17.06.2019 г., на
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79 от ЗС.
В искова и уточнителна молби се излагат
следните фактически твърдения:
Ищцата Д.И. е единствен
наследник по закон на баща си И. П.И., ЕГН **********, починал на 17.06.2019 г.
С нотариален акт № 37/04.11.1993 г. непълнолетната й дъщеря С. Г. Н..,
действаща лично и със съгласието на майка си, купува недвижим имот, находящ се
в гр. П., представляващ: 1/3 ид. част от УПИ № , кв. 481 по плана на града,
целият с площ от 450 кв. м., заедно с ВТОРИ ЕТАЖ от построената върху него
жилищна сграда с площ от 170 кв. м. и изба от 60 кв. м., за сумата от
152 000 лева. Твърди се, че този имот е закупен със средства на бащата на
ищцата, изцяло за негови жилищни нужди. По негови лични съображения обаче, като
купувач по сделката, е посочена внучката му С. Н... През 2002 г. С. Н..
упълномощава дядо си И. И. с нотариално заверено пълномощно да се разпорежда с
описания имот при каквито условия намери за добре, на когото прецени. На
18.04.2006 г. И. П. И., действащ като пълномощник на собственика С. Н..,
продава процесния имот на ответниците, за сумата от 90 000 лева, от които
10 000 лева били платени при подписването на нотариалния акт, а остатъкът
от 80 000 лева следвало да бъдат изплатени след отпускане на заем на
купувачите от „Булбанк“ АД. По силата на договор за банков кредит № 20 от 17.04.2006
г. „Булбанк“ АД е предоставило на ответниците кредит в размер на 80 000
лева. Излага се, че на 24.01.2013 г. И. И. е погасил изцяло задълженията на
ответниците по договора за кредит, като на 19.02.2013 г. била заличена и
вписаната върху имота законна ипотека. Поддържа се, че владението върху имота е
упражнявано само от бащата на ищцата в периода 18.04.2006 г. до смъртта му на
17.06.2019 г., а след неговата смърт, от нея – неговата дъщеря. Ответниците никога
не са владяли закупения от тях имот, не са имали ключ за него, нито са имали
претенции към И. И., никога не са оспорвали правото му на собственост. Те нямат
достъп до имота и след смъртта на И., включително и до този момент. Навеждат се
доводи, че извършената продажба от 2006 г. е симулативна, тъй като страните по
сделката не са целели прехвърлянето на собствеността върху имота, а единствено
получаване на паричния кредит, който впоследствие е върнат на банката не от
ответниците-кредитополучатели, а от бащата на ищцата. Отпуснатият на
ответниците банков кредит е бил употребен за други цели, но не и за покупката
на процесния имот. Твърди се, че за периода от продажбата през 2006 г. до
смъртта на И. И. през 2019 г. той е живял в имота, стопанисвал го е, плащал е
всички консумативи за имота, поддържал го е и по този начин е придобил
собствеността върху него, владеейки го за себе си в продължение на повече от 10
години, без някой да е оспорвал неговото владение. Ищцата твърди да е придобила
собствеността върху имота, като универсален правоприемник на баща си, който е
придобил същия по давност чрез владение, продължило повече от 10 години в
периода 2006 г. – 2019 г., като е продължила да владее имота за себе си. Моли
за уважаване на иска с присъждане на разноски.
В
срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответниците Г.Б.Б. и В.Г.Б., чрез адв. Ш. ***,
са подали отговор на исковата молба. Оспорват иска. Заявяват, че не е спорно,
че ищцата е единственият наследник на баща си. Сочат, че ответникът Г.Б. е
първи братовчед на ищцата (син на сестрата на И.). Не оспорват, че нотариалният
акт от 1993 г. за придобИ.е на процесния имот от С. Н.. съществува (съдът
приема, че по същество не се оспорва придобИ.ето на правото на собственост от С.
Н.. към него момент, още повече, че същата е праводател на ответниците).
Навеждат се твърдения, че липсва обратно писмо или начало на писмено
доказателство за твърдяната симулативност на сделката от 1993 г., като ищцата
не е посочила и коя е прикритата сделка, което затруднявало защитата на
ответниците. Не се оспорва и съществуването на нотариалния акт за продажба от
2006 г., но се твърди, че пълната продажна цена е платена на пълномощника на продавача,
поради което не е налице твърдяната симулативност и на тази сделка. Признават
факта, че наследодателят на ищцата действително е останал да живее в продадения
им през 2006 г. недвижим имот, но с тяхно съгласие, с цел да го пази и поддържа,
тъй като между него и ответника Б. са съществували близки отношения на
роднинство и обич, както и поради влошените му отношения с неговата дъщеря –
ищцата. Погасяването от И. на отпуснатия им от „Булбанк“ АД на 20.04.2006 г.
кредит е акт на заплащане от негова страна на наемна цена за ползването на
имота, която той лично решил да им плаща, за да не ги ощетява, а и за да
гарантира, според неговите разбирания, спокойствието и сигурността на старините
си. Изплащането на кредита освен за ползването на процесния имот включвало и
възнаграждение за положените от ответниците грижи за него до този момент, а и
занапред, за да може да разчита на тяхното внимание и грижа. След смъртта на И.
И. ответниците направили опит да влязат в собствения си имот, но установили, че
е сменена ключалката на входната врата, като при свързване с ищцата, тя грубо
им отказала достъп. Подали жалба в прокуратурата, но без ефективен резултат.
Твърдят, че праводателят на ищцата не е бил владелец на имота, а негов
държател, тъй като никога не е владял имота с цел своене за себе си, което води
до извод, че институтът на придобивната давност е неприложима за него. От друга
страна, ищцата е във владение на имота от смъртта на баща си, който период е
по-кратък от 10-годишния предвиден в закона срок и също е недостатъчен за
самостоятелно придобИ.е от нейна страна на имота по давност. Молят иска да се
отхвърли като неоснователен. Претендират разноски.
По допустимостта на производството:
Ищцата твърди да е придобила собствеността върху
процесния имот, като универсален правоприемник на баща си, който е придобил
същия по давност чрез владение, продължило повече от 10 години в периода 2006
г. – 2019 г., като и в момента ищцата продължава да владее имота за себе си. Подобна хипотеза е разгледана в т. 3 от ТР № 4/2012 г.
на ОСГК на ВКС, предвиждаща, че ако едно лице е владяло недвижим имот в
изискуемия по чл. 79 от ЗС срок, но е починало преди да се позове на
последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението
върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза
на наследодателя им придобивна давност щом са продължили владението. Или,
възможно е да бъде придобито право на собственост на недвижим имот, на
основание чл. 79 от ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди
смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебно производство
по спор за собственост. В случая ответниците по делото се легитимират с нотариален акт за покупка
на процесния имот, който се твърди да е собственост на ищцата. Предявеният
положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1
от ЗС е допустим.
Сезиран
е родовокомпетентият съд – чл. 104, т. 3 от ГПК.
От фактическа страна съдът
приема следното:
Видно от приетото по делото удостоверение за наследници, издадено от Община П., ищцата Д.И.И. е единствен законен наследник на баща
си И. П. И., починал на 17.06.2019 г.
С нотариален
акт № 137/04.11.1993 г., том ХІ, дело № 3631/93 г. на нотариус при РС – П.,
непълнолетната дъщеря на ищцата С. Г. Н.., действаща лично и със съгласието на
майка си, купува процесния недвижим имот, находящ се в гр. П., представляващ:
1/3 ид. част от УПИ №, кв. 481 по плана на града, целият с площ от 450 кв. м.,
заедно с ВТОРИ ЕТАЖ от построената върху него жилищна сграда с площ от 170 кв.
м. и изба от 60 кв. м., а съгласно одобрената кадастрална карта, с административен адрес: гр. П., ул.
„Й.Н.“ № , ет. , представляващ: ВТОРИ ЖИЛИЩЕН ЕТАЖ с идентификатор, с площ от
170 кв. м., при граници, както следва: на обекта - няма, под обекта:, над
обекта:, ведно с прилежащото му избено помещение от 60 кв. м., ведно с 1/3 ид.
част от общите части на сградата и от правото на строеж, както и 1/3 ид. част
от ПИ с идентификатор, с трайно предназначение: Урбанизирана територия, начин
на трайно ползване: Ниско застрояване (до 10 м.), целият с площ от 457 кв. м.,
а по документ за собственост 450 кв. м., при граници:, , и, за сумата от 152 000 (неденоминирани) лева.
С нотариален
акт № 41/18.04.2006 г., том ІІ, рег. № 2124, дело № 223/2006 г. по описа на
нотариус, рег. № 154 от НК, респ. вх. рег. № 2226/18.04.2006 г., акт № 20, том
VІ, дело № 1412/2006 г. по описа на Служба по вписванията – П., И. П. И.,
действащ като пълномощник на собственика (и негова внучка) С. Н.., продава
процесния имот на ответниците Г.Б.Б. и В.Г.Б., за сумата от 90 000 лева,
от които 10 000 лева са платени при подписване на нотариалния акт, а
остатъкът от 80 000 лева е уговорено да бъдат изплатени след отпускане на
заем на купувачите от „Булбанк“ АД.
По делото е
прието нотариално завереното пълномощно от 19.08.2002 г. от С. Н.., с което
упълномощава И. И. да се разпорежда както намери за добре с всички нейни
движими и недвижими имоти при каквито условия намери за добре, на когото
прецени. Няма възражения срещу учредената представителна власт, поради което
пълномощното следва да се приеме за валидно и надлежно учредяващо
представителна власт на пълномощника да продава включително процесния имот,
въпреки че същият не е описан в него (арг. и от т. 1 от ТР № 5/2014 г. ОСГТК на
ВКС).
Видно от договор
за ипотечен кредит № 20/17.04.2006 г., „Булбанк“ АД е предоставило на Г.Б.,
като кредитополучател, респ. В.Б. солидарен длъжник, кредит в размер на
80 000 лева. От извлечение от банковата сметка на Г.Б. в „Булбанк“ АД се
установява, че остатъкът от продажната цена за имота от 80 000 лева е
изплатен по сметка на пълномощника И. И..
Видно от приетото по делото удостоверение за родствени връзки, издадено от Община В., И. П. И. е брат на майката на ответника Г.Б.Б., т. е.
ответникът е негов племенник.
Ответниците не
оспорват факта, че на 24.01.2013 г. И. И. погасява остатъка от предоставения на
Г.Б. от „Булбанк“ АД кредит, който към него момент е бил в размер на
74 150 лева, което е видно и от извлечение от банковата сметка на И., и
приета по делото молба за заличаване на законна ипотека в полза на банката.
Между страните
не е спорно, че от 18.04.2006 г.,
когато е прехвърлен процесният имот, до настоящия момент, всички разходи във
връзка с ползването на имота за електроенергия и вода са заплащани от И. И.,
както и че той е упражнявал фактическа власт върху него до датата на
смъртта си, респ. от него момент до настоящия ищцата упражнява фактическа власт
върху имота.
По
делото се установи, че купувачите са декларирали процесния имот по реда на чл.
14 от ЗМДТ на 07.03.2018 г.
По делото са
приети епикризи от осъществени хоспитализации на И..
От събраните по делото гласни доказателства се установява следното:
Свидетелят Л. С. П., воден от ищцата,
поддържа, че познава И. И. много добре, тъй като са приятели още от
ученическите си години – след 1944 г. Знае за закупен от И. втори етаж от къща в
гр. П. /процесният имот/, но не си спомня годината. Твърди, че И. е закупил
имота за себе си, но многократно му е казвал, че има намерението да го завещае
на своята внучка С.. Много се гордеел с нея, често заявявал: „Това е нейният
имот“, въпреки че живеел в него. Свидетелят поддържа, че след закупуването на
имота И. го пребоядисал наново, закупил ново обзавеждане, плащал сметки и изобщо
грижел се за имота. Принципно живеел сам в жилището, с изключение на един
период от време, когато е имал наемател – ученичка от езиковата гимназия. Сочи,
че последните 2-3 години преди смъртта си И. бил с влошено здраве, като за него
се грижела дъщеря му, която последните месеци плащала и на две болногледачки за
денонощни грижи. Свидетелят си спомня за разговор от преди 3-4 години преди
смъртта (т. е. около 2015-2016 г.), в който И. му споделил, че продал фиктивно
апартамента на свои близки, които обаче не искали да му го върнат. Предполага,
че ставало дума за апартамента, в който И. живее и за ответниците Б.. И. казал:
„Аз фиктивно продадох апартамента, а той
не иска да ми го връща. Ще ги избия, защото не ми го връщат“. Твърди, че не
е виждал ответниците Б. от около 50 години.
Свидетелят П. З.Н.дава
показания, че познава И. И. от 40 години, работил при него. Знае за закупения
около 1997 г. от И. /процесен/ имот. След закупуването пребоядисал два пъти
жилището – отвън, касите, вратите. И. се разболял две години преди да почине,
като първите 6-7 месеца именно свидетелят се грижел за него. За здравословното
му състояние тогава се интересувала само дъщеря му, ответниците Б. не са го
посещавали. След като и свидетелят се разболял, ищцата възложила на две жени
грижите за баща й последната година преди смъртта му.
Свидетелят Й.Г.
Д., втори братовчед на ищцата, сочи следното: Знае за закупен 90-те години от И.
И. втори етаж от къща в гр. П. /процесният имот/. Твърди, че И. е купил имота
на името на внучката си С.. След като го купил, И. направил голям ремонт, направил
покрива на къщата, боядисал я отвън, самият свидетел също е работил по къщата,
слагал е первази и т. н. Ремонтът започнал 90-те години, веднага след закупуването.
Докато траел ремонта, И. живеел в С., а С. в чужбина, идвала е при дядо си само
на гости. Свидетелят не е виждал ответника Г.Б. да идва в имота. Поддържа, че И.
е бил търсен от роднините си само заради парите, търсели са го да им даде пари,
той пари не е вземал. Не знае И. да е продал на някого процесния имот. Твърди,
че до последно в жилището е живял само И. И., като собственик. Само за един
период в имота е живяла дъщерята на негов племенник, докато била ученичка.
Свидетелят Б.Г.
Б., син на ответниците, твърди, че е живял в процесния имот от 1997-98 г. до
към 2002 г., докато е бил ученик в гр. П.. Тъй като бил от гр. В., вуйчо му И. И.
го приел при себе си, за да не плаща квартира. Поддържа, че живеел сам, тъй
като И. по това време живеел в собствен апартамент в гр. С.. Знае, че през 2006
г. баща му купил процесния имот за 90 000 лева, от които 10 000 лева
„на ръка“ и 80 000 лева чрез кредит от банка. Банката превела парите на
баща му, като кредитополучател, а баща му превел парите по сметка на И..
Свидетелят излага, че имотът е закупен с инвестиционна цел и никога баща му не
е живял в закупеното жилище, тъй като по принцип били от гр. В. и там имали
бизнес /автосервиз/. Баща му е споделял, че това е добра сделка – 90 хиляди
лева за такъв голям апартамент. Свидетелят твърди, че И. се разбрал с баща му да
остане в апартамента въпреки продажбата, за да го пази. Подробно излага
съображения за изключително близките отношения между баща му и И. И., отношения
като между баща и син. Двамата работили заедно. Свидетелят си спомня, че И.
заявил на баща му: „Ако искаш аз ще погася кредита, да не ти е толкова
натоварено, а пък аз ще остана да живея в имота. Той си е твой, а аз оставам да
живея в имота“. Свидетелят не си спомня да е имало наемни отношения между баща
му и И. досежно имота. Твърди, че каквото е казвал И., това е ставало. Излага,
че заради лошото им финансово състояние предложил на баща си да продадат
процесния имот, тъй като И. можел да се премести в друго негово жилище, но баща
му заявил, че е дал дума на вуйчо си (И.) да живее в жилището до смъртта си. След
прехвърлянето на имота 2006 г. свидетелят и родителите му са минавали да видят И.,
когато са идвали в П.. Твърди, че в един момент И. разпродал всичко. На внука
си И. – сина на ищцата дал 252 000 лева. Свидетелства, че отношенията
между И. и дъщеря му били много лоши, като същите се влошили след продажбата на
апратамента му в гр. С.. Не помни на празници да е виждал баща и дъщеря заедно.
Знае за жена, която се е грижила за И. преди смъртта му. Свидетелят разказва,
че сключил договор с ДФ Земеделие под напътствията на баща си и И., тъй като
като млад земеделец му се полагали някакви преференции. Когато е трябвало да се
теглят пари, свидетелят отивал с И., теглил е парите, след което ги давал на И..
В един момент И. се отказал от работата, като кредитът не се обслужвал и
дадените в обезпечение имоти започнали да се продават от ЧСИ принудително.
Свидетелят поддържа, че това няма нищо общо с процесния имот.
Свидетелят С.К.К.заявява,
че познава И. И.. Знае, че процесният имот – етаж от къща е на Г.Б., който му е
съсед, закупен преди 12-13 години, когато се похвалил и решил да почерпи за
покупката. Твърди, че Г.Б. *** и доколкото знае закупил етажа като инвестиция.
Теглил кредит за тази цел. Заявява, че отношенията между И. и Б. били повече от
близки. Заедно са имали общ бизнес. След продажбата на жилището от И. на Б.,
двамата постоянно поддържали връзка. Когато идвали в П. за гуми и материали за
сервиза на Б., се отбивали да видят и И.. Свидетелят твърди, че присъствал на
разговор, при който И. и Б. се разбрали, въпреки продажбата на жилището, И. да
остане да живее в него, за да го пази, да се грижи за него, за да няма
вандалщини. Г.Б. заявил на И. да остане да живее в жилището без да се
притеснява, при което И. му казал: „Ами ако живея 100 години“, а Б. отвърнал:
„Колкото - толкова“. Свидетелят сочи, че Б. му споделил, че И. му изплатил
някаква голяма сума, за да не се чувства неудобно, че живее в жилището,
изплатил сумата, която е теглена по кредита. Знае за лошите отношения между И.
и дъщеря му. Не знае за спорове между И. и Б. във връзка със собствеността на
процесното жилище, били в много добри отношения, И. възприемал Б. като син.
Свидетелят П.
Г. А., съпруг на сестрата на ответницата, заявява, че познава И. И. и Г.Б.,
които били много близки, до последно били в добри отношения. Когато и да са
идвали в П., са отивали да видят И.. Спомня си, че Б. му е казал, че купил
етажа от къщата /процесният имот/ около 2006-2007 г. Знае, че Б. не е живял в
къщата, както и че И. е живял там до смъртта си. Свидетелства, че отношенията
между И. и дъщеря му Д.И. били лоши. Не знае защо Б. ***, но не живее в него. Не
помни коя годино Б. му казал „Вуйчо (И.) ми върна едни пари“.
Правни
изводи:
Предявен е иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 79, ал. 1
от ЗС.
В
производството по този иск върху ищцата лежи доказателствената
тежест да установи изтичането на поне 10 години
владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС от нейния наследодател, т. е. упражняване на фактическа власт върху имота, който владелецът
държи, лично или чрез другиго, като свой. При установяване, че
фактическата власт на наследодателя е започнала на основание, което изключва
владението (държане), то ищцата носи доказателствената тежест да установи
превръщането на държането във владение, т. е. промяната в намерението (interversio possessionis) за своене на имота за посочения период от време.
В разпоредбата на чл. 68 от ЗС се съдържат определения
за владението и държането. Владението е упражняване на фактическа власт върху
вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е
упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя.
Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен -
упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен - намерението да се
държи вещта като своя (animus domini). При държането фактическата власт се упражнява за друг.
Държателят няма намерение да свои вещта. Обективният елемент на
владението - упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането. Именно субективният елемент
определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение.
В
конкретния случай правото на собственост върху процесния недвижим имот е
придобит от С. Г. Н.. на 04.11.1993 г. по
силата на договор за покупко-продажба, обективиран във формата на нотариален
акт № 137/1993 г., като без значение е на кого са били
паричните средства, изплатени за продажната му цена, както и какви са били
личните съображения на действителния платец – намерение за дарение, мандат или
друго. Плащането на цената не е придобивен способ за вещното право, а
правопораждащ облигационни отношения факт. Тоест евентуалното плащане на покупната
цена с парични средства на дядото на С., от нейно име и за нейна сметка, поради
негова субективна причина, не променя факта, че транслативният ефект на
сделката е спрямо С. Н... Наред с това ищцата не навежда твърдения за нищожност
на тази сделка поради привидност на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД, нито
за осъществено скрито косвено представителство по чл. 292, ал.
2, изр. 1 от ЗЗД, поради което съдът не следва да изследва тези въпроси.
Още повече съдът изрично е приел с доклада по делото на основание чл. 146, ал.
1, т. 3 и т. 4 от ГПК, че между страните е безспорно обстоятелството, че дъщерята на ищцата С. Н.. е придобила
собствеността върху процесния имот с нотариалния акт от 1993 г.
Впоследствие процесният недвижим имот е прехвърлен на
18.04.2006 г. от С. Н.. на ответниците Г. и В. Б. по силата на договор за
покупко-продажба, обективиран във формата на нотариален акт
№ 41/2006 г.
По възражението на ищцата за симулативност на тази продажба:
Обстоятелството, че при изповядване на сделката
собственикът на имота (С. Н..) действа чрез пълномощник – И. И., не прави
пълномощникът продавач. В тази връзка, това, че остатъкът от продажната цена от
80 000 лева е изплатена на ненадлежен кредитор – на пълномощника, вместо
на продавача-собственик, не води до недействителност на консенсуалната сделка
(продажба) поради привидност, а до възникване евентуално на договорна
отговорност за купувачите от неточното изпълнение на договора.
При привидни (симулативни) договори страните нямат намерение да бъдат обвързани така, както външно са
изразили воля. Те обективират волеизявления в правната действителност, които
стават известни на трети лица, но в действителност те съзнателно изобщо не
желаят настъпването на правните последици (абсолютна симулация) или желаят
настъпването на други последици, различни от тези, които биха се породили от
външно изразената им воля (относителна симулация). Самите страни създават по
своя воля и с постигнато между тях съгласие тази двойственост (така Решение № 247 от 4.02.2019 г. на ВКС по гр. д. №
4288/2016 г., IV г. о.).
По делото не беше установена причината,
поради която И. е погасил значителна част от кредита на ответниците, като това
обстоятелство би могло да бъде във връзка с техни общи бизнес отношения или друго.
Така или иначе това е ирелевантно обстоятелство за твърдяната симулативност на
сделката от 18.04.2006 г. поради следното: Не е налице привидна продажба на
имот от пълномощник, в случай, че самият упълномощител не знае за привидността.
В този смисъл е и съдебната практика. Фиктивната продажба е привидна сделка, тъй като страните не желаят
настъпването на правните последици. Пълномощното, дадено за сключване на
привидна продажба, е също привидна сделка, тъй като упълномощителят не желае настъпването на правните
последици на упълномощителната сделка, а именно учредяването на реална
представителна власт. Когато пълномощното е действително, изявленията направени от
пълномощника от името на упълномощителя, няма
да бъдат привидни (в този смисъл
Решение № 248/2019 от 07.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4193/2018 г., ІV г. о.).
По делото изобщо няма изложени
твърдения на ищцата за симулативност на пълномощното от С. Н.. (няма и
обективни данни за това), поради което следва да се приеме, че пълномощното е
действително, т. е. надлежно учредява
реална представителна власт в полза на
пълномощника И.. Следователно изявленията,
направени от пълномощника при изповядване на
сделката от 18.04.2006 г. не са
привидни, а надлежно изразяват воля за
продажбата на имота. Недоказването на привидност на
пълномощното, с което С. Н.. (като страната по сделката) упълномощава дядо си да продаде собствения й имот на
ответниците, води до извод, че и твърдяната симулативност
на продажбата от 18.04.2006 г. не е налице.
Съгласно разпоредбата на чл. 69 от
ЗС, предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че
я държи за другиго.
Упражняваната от И. И. фактическа власт върху имота в периода от 18.04.2006 г. нататък не
може да се определи като владение, доколкото до тази дата същият се е намирал в него със съгласието на
собственика С. Н.., а след нея – със съгласието на новите собственици (ответниците).
Съгласието на ответниците И. И. да продължи да пребивава в имота се установява
от събраните по делото доказателства. Съдът кредитира показанията на свидетелите,
които сочат, че между ответника Г.Б. и И. И. са съществували изключително
близки отношения („като между баща и син“), не знаят за спорове за собственост досежно процесния
имот, както и че оставането на И. в имота е със
съгласието на ответниците („за да го пази, да се грижи за него, за
да няма вандалщини“). Дали срещу ползването на имота е съществувала възмездна
насрещна престация или не, т. е. дали се касае за договор за наем или за заем за послужване по чл. 243
от ЗЗД (каквито изявления,
без дадената правна квалификация, са налични в отговора на исковата молба), не
променя факта, че упражняването на фактическата власт върху имота е на правно
основание – договор, което обстоятелство не прави И. владелец,
а държател.
Презумпцията
по чл. 69 от ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата
власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. В
хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на
правно основание и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението
на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по
чл. 69 от ЗС не намира приложение. За да промени държането във владение
държателят трябва да демонстрира промяна в намерението (interversio possessionis) за своене на имота, която открито да
демонстрира спрямо собственика. След като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане,
колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на
държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобИ.е на собственост
по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането
във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се
приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението
фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, да
намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на
досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да
не е установено по скрит начин. В такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната
давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на
държането във владение. Общият
принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото
не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият
собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани (в този смисъл Решение № 12/19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2013 г., І г. о. и цитираната
там практика).
Обстоятелството, че собственикът не владее имота,
а позволява на трето лице да осъществява едно от неговите правомощия, ведно с
факта, че собственикът не извършва никакви действия, за да си възвърне
владението, не представлява индиция, която би
могла да обоснове извод, че третото лице владее за себе си. В случая вътрешното убеждение на И., че е собственик, а не държател, не може да промени държането във владение доколкото липсва външна негова проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на
досегашния собственик, като: напр. снабдяване с констативен нотариален акт за собственост; недопускане
на действителните собственици до имота, позовавайки се на собственическите си
права (това, че ответниците нередовно са посещавали И. не означава, че същият
не ги е допускал до имота, претендирайки права за себе си) и т. н. Установеното
по делото боядисване (двукратно) на къщата не е такова действие, нито
извършеният след закупуването на имота през 90-те години ремонт, още повече
същият не е в меродавния период (след 2006 г.).
След като се установи, че фактическата власт върху имота
е упражнявана от И.
като държател по смисъла на чл. 68, ал. 2 от ЗС, при липса на промяна в намерението (interversio possessionis) за своене на имота, тази фактическа власт не може да
доведе до придобИ.е на собствеността по давност,
въпреки изтеклия срок от над 10 години – от 2006 г. до 2019 г. Оттук следва, че
след като праводателят на ищцата не е придобил собствеността върху имота, предявеният
от нея иск следва да се отхвърли като неоснователен.
ІІ. Дори да не се сподели направеният от настоящия съдебен състав
извод за недоказаност на привидността на сделката от 18.04.2006 г., т. е. дори
да се приеме, че същата е фиктивна (симулативна), то искът отново би бил
неоснователен поради следното: Както
при абсолютната, така и при относителната симулация привидният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр.
5 от ЗЗД, като и в двата случая страните не са обвързани от правните му
последици, поради което следва да се приеме, че собственик на имота продължава да бъде „предходният собственик“ С. Н.., спрямо когото обаче И. И. никога не е своил имота,
нито такива твърдения са излагани от ищцата (вж. Разпореждане
на съда № 1700 от 04.09.2019 г. за даване на указания на ищцата, вкл. да посочи спрямо кого
праводателят й И. И. е обективирал намерението си за своене на имота – спрямо предходния
собственик (дъщеря й) или спрямо ответниците, на което ищцата с молба вх. №
8531/30.09.2019 г. заявява, че И. е отпочнал владение на 18.04.2006 г. и искът
е насочен само спрямо ответниците).
Като
обобщение, съдът намира искът за неоснователен, поради което същият следва да
бъде отхвърлен.
По разноските:
Ответниците претендират разноски за адвокатско възнаграждение, всеки
по 1 500 лева, реално платени, или общо 3 000 лева, които съгласно
чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да се възложат върху ищцата.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения положителен установителен
иск от Д.И.И., ЕГН **********,***, чрез адв. Е.Б. ***, съдебен адрес:***, офис № 11, срещу Г.Б.Б., ЕГН ********** и В.Г.Б.,
ЕГН **********, двамата с
адрес: ***, за приемане за установено, че Д.И.И., като универсален правоприемник на
баща си И. П. И., ЕГН **********, починал на 17.06.2019 г., е собственик на
недвижим имот, находящ се в гр. П., ул. „Й. Н.“ № 12, ет. 2, и представляващ:
ВТОРИ ЖИЛИЩЕН ЕТАЖ с идентификатор по кадастралната карта на града, с площ от
170 кв. м., при граници: на обекта: няма, под обекта:, над обекта:, както и
прилежащото му избено помещение от 60 кв. м., ведно с 1/3 идеална част от
общите части на сградата и от правото на строеж, както и 1/3 идеална част от
поземления имот с идентификатор, с трайно предназначение: Урбанизирана
територия, начин на трайно ползване: Ниско застрояване (до 10 м.), целият с
площ от 457 кв. м., а по документ за собственост 450 кв. м., при граници:, и,
по предходен план: УПИ № , в кв. 481 по плана на гр. П., който имот И. П. И. е
придобил по давност чрез владение, продължило повече от 10 години в периода 18.04.2006 г. – 17.06.2019 г., на основание чл.
124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79 от ЗС, като
неоснователен.
ОСЪЖДА Д.И.И., ЕГН **********,***, да заплати на Г.Б.Б., ЕГН ********** и В.Г.Б., ЕГН **********,
двамата с
адрес: ***, на всеки по 1 500 (хиляда и
петстотин) лева, представляващи съдебно-деловодни разноски, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи
на обжалване пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: