Решение по дело №5228/2020 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

                                                                    № …                                                     

Гр. София, 10.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

        

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, I-11-ти състав, в публичното заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                                                                СЪДИЯ: Илиана Станкова

при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа гр.д. № 5228/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1, предложение трето вр. с чл. 439 ГПК.

Ищецът Е.И.Д. твърди, че е длъжник по изпълнително дело № 20169220401210 на ЧСИ И.Д., с взискател ответникът „БАНКА ДСК“ АД, образувано за събиране на вземанията по изпълнителен лист от 27.03.2009 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 13626/2009 г. по описа на СРС за сумата в размер на 50 000,00 лева – главница и 687,87 лева – лихва, ведно със законната лихва от 05.03.2009 г. до изплащане на вземането. Твърди, че на 31.01.2019 г. частния съдебен изпълнител е пристъпил към събиране на вземането по изпълнителния лист чрез налагане на запор върху трудовото му възнаграждение, като твърди, че правото на взискателя за принудителни събиране на вземанията се е погасило по давност с изтичане на 5-годишин срок от издаване на заповедта на изпълнение – 25.03.2009 г., в който твърди да не са предприемани действия по спиране или прекъсване на давността. Иска от съда да признае за установено несъществуването на вземанията в полза на ответника-взискател в изпълнителното производство на всички вземания по изпълнителен лист от 27.03.2009 г. Претендира разноски.

Ответникът – взискател в изпълнителното производство „БАНКА ДСК“ АД оспорва исковете. Оспорва твърденията за погасяване на вземанията по давност, изтекла след издаване на заповедта за изпълнение, като сочи, че 5-годишната давност е прекъсвана, на първо място с налагането на възбрана върху собствен на ищцата недвижим имот на 15.04.2010 г., а в последствие с подписване на споразумение от 16.07.2010 г. за разсрочено плащане на задължението на длъжника Е. Д.по три изпълнителни дела, едно от които и.д. № 20098430400101  на ЧСИ Е. П., което е поето от ЧСИ И.Д. на основание чл. 33 ЗЧСИ. Твърди, че последното изпълнително действие – налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, поискано на 23.03.2016 г. е извършено валидно. Моли съда да приеме иска за недопустим, евентуално да го отхвърли като неоснователен. 

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

На 27.03.2009 г. е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 13626/2008 г. по описа на СРС, 71 състав, за осъждане на „А.-АК“ ЕООД, Н.П.Н.и Е.И.Д. да заплатят солидарно на „ Б.Д.“ ЕАД сумите, както следва: 50 000,00 лева – главница, ведно със законната лихва от 05.03.2009 г. до окончателното плащане, сумата от 687,87 лева – лихва, както и разноски.

На 02.06.2009г. „Б.Д.“ ЕАД е подала молба за образуване на изпълнително дело до ЧСИ Е. П. за принудително събиране на сумите по изпълнителен лист от 27.03.2009 г. по гр.д. № 13626/2008 г. по описа на СРС, 71 състав, като в молбата е направено искане ЧСИ да извърши цялостно проучване на длъжниците и да избере начина на изпълнение.

С молба от 09.04.2010 г. взискателят е поискал налагане на възбрана върху апартамент № 45, находящ се в гр. София, ж.к. ******, собственост на длъжника Е.Д., като на 12.04.2010 г. възбраната е наложена.

На 07.07.2010 г. е получена поканата за доброволно изпълнение от длъжника Е.Д..

На 16.07.2010 г. при ЧСИ са се явили длъжниците Н.Н.и Е.Д. по и.д. № 20098430400101, 20108430400120 и 20108430400121, които са заявили, че до 30.09.2010 г. ще изплатят дълговете по трите дела в размер от 30% до 100%  и длъжникът Е.Д. е поискал да не се насрочва публична продан на имота й до 30.09.2010 г.

По искане на ЧСИ Е. П. на 10.05.2011 г. е вписано заличаване на наложена възбрана по отношение на апартамент № 45, находящ се в гр. София, ж.к. ******.

С молба от 23.03.2016 г. взискателят е направил искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Е.И.Д., което тя получава от „Е.Х.Б.“ ООД.

Видно от писмото, придружаващо изпратеното изпълнително производство на основание чл. 33, ал.1 ЗЧСИ, считано от 07.01.2016 г. архивът на ЧСИ Е. П., която е с прекратени правомощия съгласно Заповед СД № 04-207/16.12.2015 г. на Министъра на правосъдието, е прехвърлен на ЧСИ И.Д.и изпълнителното дело е преобразувано под нов номер.

Установява се от отбелязванията на гърба на изпълнителния лист, че плащанията по изпълнителното дело са започнали от 29.07.2016 г.

Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните правни изводи:

Отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 2 ГПК е правен способ за защита на длъжника срещу материалната законосъобразност на изпълнителното производство. С него той може да оспори съществуването на принудително събираното от него вземане позовавайки се на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Позоваването на ищеца на изтекла погасителна давност след влизане в сила на заповедта за незабавно изпълнение е именно такъв факт, поради което предявеният иск се явява допустим. Релевираните в исковата молба твърдения за настъпила „перемпция“ на изпълнителния процес са от значение от гледна точка течението и момента на прекъсване на давността в изпълнителния процес, но не представлява самостоятелно основание на отрицателния установителен иск. В тази връзка следва да се отбележи, че в доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че „перемпцията“ настъпва по силата на закона, независимо от това дали съдебният изпълнител е констатирал това обстоятелство.

Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД при съдебно установени вземания давността винаги е 5 години. В този случай новата 5-годишна давност започва да тече от момента на влизане в сила на съдебното решение, тъй като с предявяване на иска тя е прекъсната, а по време на процеса – спряла. От същия начален момент, а именно момента на влизане в сила, следва да тече давността и по отношение на вземания, предмет на заповеди за изпълнение, по отношение на които не е налице предявен иск по чл. 422 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 416 ГПК заповедта за изпълнение влиза в сила, когато възражението не е подадено в срок или е оттеглено, или с влизане в сила на решението по установителния иск. В настоящия случай заповедта за незабавно изпълнение е връчена на длъжника Е.И.Д. на 26.11.2009 г. със залепване на уведомление, като същата е влязло в сила с изтичане на срока за подаване на възражение по чл. 414, ал.2 ГПК - на 05.01.2010 г. Считано от тази дата започва да тече 5-годишният срок за погасяване на вземането по давност.

Предвид обстоятелството, че изпълнителното дело е образувано на 02.06.2009 г., първият въпрос, на който следва да се отговори е тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК и дадените в т. 10 от същото разяснения намират ли приложение по отношение последиците на давността по това принудително изпълнение и настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК преди датата на постановяване на тълкувателното решение. На този въпрос е отговорено с Решение № 252/17.02.2020 г., постановено по гр. д. № 1609/19 г. на ВКС, ІІІ г. о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК, както и с Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, ІV г. о. Настоящият съдебен състав напълно споделя тази практика, съобразно която съдебните състави на ВКС са приели, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни решения и постановления те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните актове. Възможно е след издаването на първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в тълкуваната норма или свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите условия, които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона. В тези случаи при постановяването на нов тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и се възприема различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма подобно на първоначалното обратно действие, а се прилага от момента, в който е постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази хипотеза, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за спорното между страните правоотношение и са породили правните си последици, то тези последици следва да бъдат преценявани с оглед обвързващото им тълкуване, дадено и действащо към момента на настъпването им. В противен случай би се придало същинско обратно действие на новия тълкувателен акт, което е недопустимо, освен съгласно чл. 14 ЗНА по изключение и въз основа на изрична разпоредба за това. Ето защо съдът намира, че за заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК производства по принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата следва да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното производство – от датата на образуването му, до датата на евентуално настъпване на основание за прекратяването му на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, настъпило преди приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла.

Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. "перемпция" и то по силата на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие. Различието е относно датата, от която започва да тече новата погасителна давност за вземането в тези случаи. Според постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това е датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие, а според задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г. това е датата на настъпване на основанието за прекратяване на изпълнителното производство. Ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на горния релевантен (двугодишен) срок.

Според разпоредбата на чл. 116, б.“в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на изпълнителни действия. В т. 10 на Тълкувателно решение № 2/2013 г. са дадени задължителни указания по прилагане и тълкуване на нормата на чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК относно т.н. „перемпция“, за предпоставките, при които по силата на закона изпълнителното производство се прекратява, за действията, които прекъсват давността в изпълнителното производство и от кой момент започва да тече нова давност, в т.ч. и в хипотезата на настъпила перемпция. В тълкувателното решение е прието, че давността се прекъсва с всяко предприето или поискано изпълнително действие, като при настъпила перемпция на изпълнителното производство нова давност започва да тече от предприемането или поискването на последното валидно изпълнително действие, т.е. такова което не е заличило с обратна сила действието си поради настъпила перемпция с изтичане на двугодишния срок по чл. 433, ал.1 т. 8 ГПК. В мотивите на тълкувателното решение примерно са посочени изпълнителните действия, изграждащи изпълнителните способи, които прекъсват давността – „прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.", както е налице и примерно изброяване на действията, които не прекъсват давността, сред които е извършването на разпределение и получаването на суми от взискателя във връзка с извършеното разпределение.

 В нормата на чл. 125, ал.1 ЗЗД е предвидено, че прекъсването на давността спрямо един от солидарните длъжници не води до прекъсване на давността спрямо останалите. Ето защо съдът не обсъжда извършените по отношение на солидарните длъжници изпълнителни действия.

В настоящия случай се установява, че след влизане в сила на заповедта за изпълнение са извършени следните изпълнителни действия по отношение на длъжника Е.Д. – налагане на възбрана на недвижим имот нейна собственост на 12.04.2010 г. и запора на трудовото й възнаграждение на 23.03.2016 г. Признанието на вземането е основание за прекъсване на давността само по отношение на вземания, които не са съдебно признати, като посоченото в протокол от 16.07.2010 г. би имало значение само ако се е стигнало до плащане в изпълнителното производство, какъвто извод не може да се направи от материалите по изпълнителното дело до дата 29.07.2016 г.

Считано от 12.04.2010 г. на 12.04.2012 г. е налице фактическото основание за прекратяване на изпълнителното производство по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, като извършените след това изпълнителни действия не се считат за валидно извършени. Това е така, тъй като на практика не е налице подадена молба от длъжника след 12.04.2012 г. за образуване на ново изпълнително производство, а считано от 07.01.2016 г. производството единствено е преобразувано под нов номер с оглед прехвърляне архива на ЧСИ Е. П.. Ето защо съдът счита за неизвършено изпълнителното действие налагането на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Е.Д. на 23.03.2016 г., тъй като не е извършено в рамките на валидно образувано, чрез изрично сезиране с молба от взискателя, след прекратяване на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, ново изпълнителното производство.

Считано от 13.04.2012 г. 5-годишната давност за погасяване на дълга изтича на 13.04.2017 г. , до която дата не се установява да са валидно извършени действия по нейното прекъсване/спиране. Исковата молба е подадена след изтичане на давностния срок – на 15.06.2020 г., поради което предявените искове следва да бъдат уважени.

По разноските.

При този изход от делото ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените от него разноски по делото за държавна такса в размер на 550,00 лева.

Ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. В.Ц. адвокатско възнаграждение в размер на 2050,63 лева. Съдът намира, че разпоредбата на чл. 2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения противоречи на закона. В чл. 36, ал.2 от Закона за адвокатурата е предвидено, че адвокатското възнаграждение се определя в договора между адвоката и клиента, размерът му следва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредбата за съответния вид работа. От това смисловото тълкуване на разпоредбата, како и тази на ал. 4 следва, че адвокатското възнаграждение се уговаря за определена работа – т.е. за представителство по конкретно дело общо, съобразно интереса по всички искове. Този принцип на изчисляване на разноските е заложен и в ГПК, където в разпоредбата на чл. 72, ал.1 ГПК изрично е предвидено, че държавната такса се изчислява върху защитавания интерес, а не отделно по всеки иск. Съдът счита, че  разпоредбата на чл. 2, ал.5 от Наредбата противоречи на заложения в чл. 36, ал.2 ЗАдв принцип за справедливост и обоснованост на адвокатското възнаграждение, като позволява определянето на такова, което само на база броя на исковете да надхвърля съществено самия общ защитаван интерес.

Така мотивиран, съдът

                                                         Р Е Ш И

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Е.И.Д., ЕГН: ********** срещу „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК: *******отрицателни установителни искове с правна квалификация чл. 124, ал.1, пр. трето вр. с чл. 439, ал.2 ГПК, че ищцата Е.И.Д. не дължи на ответника „Банка ДСК“ АД сумите по изпълнителен лист от 27.03.2009 г., издаден по ч.гр.д. № 13626/2009г. по описа на СРС в размер на 50 000,00 лева – главница и 687,87 лихва, видно със законната лихва от 05.03.2009 г., за събиране на които суми е образувано изпълнително производство № 20169220401210 на ЧСИ И.Д..

ОСЪЖДА „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК: *******да заплати на Е.И.Д., ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата в размер на 550,00 лева – разноски по делото.

ОСЪЖДА „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК: *******да заплати на адв. В. Захариев Ц. на основание чл. 78, ал.1 от ГПК вр. с чл.38, ал.2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 2050,63 лева.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването на препис на страните.

                                                                                            СЪДИЯ: