Решение по дело №91/2024 на Административен съд - Стара Загора

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба на „СИ ТРАНС“ ЕООД гр. Пловдив, подадена чрез пълномощника му адв. И. С. от Адвокатска колегия Пловдив, против решение № 254 от 03.11.2023 г., постановено по АНД № 20235510200901/2023 г. по описа на Районен съд Казанлък, с което е потвърден електронен фиш (ЕФ) за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата № **********, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ), и „СИ ТРАНС“ ЕООД гр. Пловдив е осъдено да заплати на АПИ направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 100 лева.

В жалбата се съдържат оплаквания за постановяване на съдебното решение в нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от Наказателно- процесуалния кодекс (НПК) във връзка с чл. 63в от ЗАНН. Жалбоподателят оспорва извода на районния съд за законосъобразност на обжалвания пред него ЕФ, като твърди, че същият е бил съставен в нарушение на чл. 34, ал. 1 от ЗАНН. Според касатора, доколкото в ЕФ не е посочена датата на съставянето му, следва да се приеме, че от датата на извършване на нарушението до датата на връчване на ЕФ е изтекъл тримесечният срок по чл. 34, ал. 1 от ЗАНН за съставяне на ЕФ, считано от откриването на нарушителя, в случая – от заснемане на нарушението. Направено е искане да бъде отменено обжалваното съдебно решение и вместо него да бъде постановено друго, с което ЕФ да бъде отменен, като незаконосъобразен.

Ответникът – АПИ, чрез процесуалния си представител юрисконсулт, в писмен отговор и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира за юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура Стара Загора в съдебно заседание предлага обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно.

Касационният състав на съда, като обсъди събраните по делото доказателства, оплакванията на жалбоподателя, доводите и становищата на страните и извърши на основание чл. 218, ал. 2 от АПК служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното съдебно решение с материалния закон, намира за установено следното:

Касационната жалба е подадена в законово установения срок от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна, но не по изложените в нея съображения.

Производството пред Районен съд Казанлък се е развило по жалба на „СИ ТРАНС“ ЕООД гр. Пловдив срещу ЕФ за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата № **********, издаден от АПИ, с който на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3 във връзка с чл. 179, ал. 3б от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) на „СИ ТРАНС“ ЕООД гр. Пловдив е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лв. за нарушение на чл. 102, ал. 2 от ЗДвП. От фактическа страна в ЕФ е посочено, че на 08.03.2022 г. в 23:18 часа е установено нарушение № DA9FCC4271A549D9E053021F160AAD42 с ППС (пътно превозно средство) влекач „Мерцедес Актрос“, рег. № [рег. номер], с технически допустима максимална маса 19000, брой оси 2, екологична категория ЕВРО 5, в състав с ремарке с общ брой оси 5 и обща технически допустима максимална маса на състава 44000, в община Мъглиж, по път I-6, км. 331+828, в посока нарастващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за посоченото ППС изцяло не е заплатена пътна такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата (ЗП), тъй като за ППС няма валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването, както и че: нарушението е установено с устройство № 10321, представляващо елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП, намиращо се на път I-6, км. 331+828; собственик, на когото е регистрирано ППС, е „СИ ТРАНС“ ЕООД гр. Пловдив.

С обжалваното решение, след преценка на събраните по делото доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка, идентична с изложената в ЕФ, Районен съд Казанлък е потвърдил ЕФ по съображения за неговата процесуална и материална законосъобразност. Прието е, че ЕФ е издаден от компетентен орган и отговаря на изискванията за формална изрядност, като при издаването му не е допуснато, а и не би могло да бъде допуснато нарушение на чл. 34, ал. 1 от ЗАНН, тъй като цитираната разпоредба регламентира сроковете за съставяне на акт за установяване на административно нарушение (АУАН) и за издаване на наказателно постановление (НП), респективно – не е приложима при издаване на ЕФ, както и че вмененото на санкционираното ЕООД нарушение на ЗДвП е безспорно доказано, не представлява маловажен случай по смисъла на чл. 28 от ЗАНН и наложеното за него административно наказание съответства по вид и размер на предвиденото в закона. Предвид потвърждаването на ЕФ санкционираното ЕООД е осъдено да заплати на АПИ, представлявана във въззивното производство от юрисконсулт, юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., т. е. в близост до минималния размер от 80 лв., предвиден в чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП).

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно.

В изпълнение на задължението си да обсъди посочените в касационната жалба пороци на съдебния акт касационната инстанция намира за неоснователно оплакването на касатора за издаване на ЕФ в нарушение на чл. 34, ал. 1 от ЗАНН.

ЕФ е своеобразен властнически акт с установителни и санкционни функции, чиято легална дефиниция се съдържа в § 1 от ДР на ЗАНН, възпроизведена и в § 6, т. 63 от ДР на ЗДвП. Той се приравнява едновременно към акт за установяване на административно нарушение и наказателно постановление, но само по отношение на правното му действие (съгласно чл. 189, ал. 11 от ЗДвП), не и по форма, съдържание, реквизити и процедура по издаване. След като процедурата по неговото издаване не е тази, която ЗАНН определя за издаване на НП, то се налага извода, че единствено срокът по чл. 34, ал. 1, изречение второ от ЗАНН е приложимия за образуване на административнонаказателно производство посредством ЕФ. Извършването на нарушението и откриването на извършителя са двата факта, които чл. 34, ал. 1 от ЗАНН свързва с началото на срока за упражняване на административнонаказателна компетентност с образуване на административно наказателно производство. От момента на извършване на нарушението се поражда административнонаказателната отговорност и правомощието за нейното реализиране. Те се погасяват, когато в рамките на една календарна година не бъде упражнена административнонаказателна компетентност, чрез извършване на действия по образуване на административно наказателно производство – съставяне на предвидените актове, с които се установява нарушението. Откриването на нарушителя поставя течението на по-краткия тримесечен срок, който не може да изтече след края на едногодишния срок, но освен това той е неприложим към производствата, образувани с ЕФ, защото в този нарушител не се открива – той е определен по оборима законова презумпция (чл. 188, ал. 1 от ЗДвП), но освен това и от определението за ЕФ следва, че съставянето му е свързано с постъпване и обработване на данните в информационната система, или компетентната администрация следва да упражни чрез административно информационната система правомощието си по установяване и налагане на наказания за нарушения, за които са постъпили данни от автоматизирани технически средства или системи в рамките на едногодишния срок по чл. 34, ал. 1, изречение второ от ЗАНН. Действително в ЕФ не е посочена датата на издаването му, но това не и необходимо, тъй като такъв реквизит на ЕФ не е предвиден в закона. Видно обаче от доклада за процесното нарушение по чл. 167а, ал. 3 от ЗДвП, ЕФ е бил създаден на 08.03.2022 г., когато е бил генериран и доказателствения запис за нарушението от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП. Следователно ЕФ е бил съставен в едногодишния срок по чл. 34, ал. 1 от ЗАНН, считано от извършване на нарушението.

Връчването на ЕФ е само едно фактическо действие, за което в закона няма предвиден срок. Продължителното бездействие обаче на административнонаказващия орган да изпълни задължението си по реализиране на отговорността, имплицитно включващо и връчването на ЕФ, създава неоправдано положение на несигурност в правния мир. Тази несигурност се избягва чрез разрешението, дадено в Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСНК и ОСС на Втора колегия на Върховния административен съд, според което, доколкото в ЗАНН липсва правна регламентация на института на абсолютната погасителна давност, тази празнина се преодолява с приложението на чл. 81, ал. 3 във връзка с чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК във връзка с чл. 11 от ЗАНН и срокът е четири години и половина. Отнесено към конкретния случай, в който нарушението е извършено на 08.03.2022 г., това означава, че абсолютната погасителна давност за извършеното противоправно деяние ще изтече на 08.09.2026 г. Дотогава възможността на компетентния орган да реализира правомощията си по административнонаказателното правоотношение, възникнало със съставянето на процесния ЕФ, не е погасена по давност от гл. т. на закона.

Неправилен обаче е изводът на въззивния съд за законосъобразност на наложеното с ЕФ наказание, доколкото същото съответства по вид и размер на предвиденото в закона за извършеното нарушение – имуществена санкция в размер на 2500 лв. Действително, такова оплакване не е направено от касатора, но касационната инстанция следи служебно за съответствието на обжалваното пред нея съдебно решение с материалния закон – чл. 218, ал. 2 от АПК, каквото впрочем е и релевираното от касатора касационно основание, макар и по други съображения.

Съобразно чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменен с Директива 2006/38/ЕО на ЕП и на Съвета от 17.05.2006 г., задължителна за транспониране до 10.06.2008 г. съгласно чл. 2 (държавите-членки въвеждат в сила законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими за да се съобразят с настоящата директива, до 10 юни 2008 г.), държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата Директива. Нормата вменява задължение за страните да предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби, включително и чрез установена система от наказания, които следва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. В Решение на СЕС от 04.10.2018 г. по Дело С-384/17 г., което е постановено по преюдициално запитване, касаещо тълкуване за директно приложение на чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. – разпоредбата, установяваща съразмерност на санкциите при неплащане на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, съдът е посочил от една страна, че не може да се приеме, че изискването за съразмерност, предвидено в чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО, има директен ефект, а от друга страна, че с оглед на задължението си да предприеме всички необходими общи или специални мерки, за да гарантира изпълнението на тази разпоредба, националният съд трябва да тълкува националното право в съответствие с посочената разпоредба или, ако такова съответстващо тълкуване е невъзможно, да остави без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат. Принципът за пропорционалност/съразмерност е задължителен при преценка на наложената санкция, тъй като е основен сред принципите на правото на Европейския съюз (Решение на СЕС от 09.02.2012 г. по дело C-210/10, т. 23). В т. 24 от Решението е посочено, че когато по правото на Съюза не се съдържат по-точни правила за определянето на националните санкции – тъй като не предвижда изрично критерии за преценка на пропорционалността на подобни санкции, санкционните мерки по национално законодателство не трябва да надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигането на легитимно преследваните от това законодателство цели, като се има предвид, че когато има избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до най-малко обвързващата и че причинените неудобства не трябва да са несъразмерни по отношение на преследваните цели (в този смисъл Решение от 17.04.2018 г., С-414/16, т. 68, C-537/16, т. 56). Строгостта на санкцията следва да бъде съответна на тежестта на нарушението. СЕС многократно е подчертавал, че административните или репресивните мерки не трябва да превишават това, което е необходимо за преследваните цели, и санкцията не трябва да е несъразмерна на тежестта на нарушението, така че да стане пречка за закрепените в Договора за ЕО свободи. СЕС сочи, че за да се прецени дали определена санкция е в съответствие с принципа на пропорционалност, следва в частност да се вземат предвид вида и тежестта на нарушението, което се наказва с тази санкция, както и начинът за определянето на нейния размер, и това е задължение на националния съдия.

В Решение от 21.11.2024 г. по дело C-61/23 (по отправено от Административен съд Хасково преюдициално запитване за тълкуване на нормата на чл. 9а от Директива 1999/62 ЕО на Европейският парламент и на Съвета от 17.06.1999г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, дали предвиденото в този член изискване за съразмерност на установените наказания за нарушения на националните разпоредби, приети по тази директива, не допускат национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция във фиксиран размер за нарушенията на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, при положение, че е предвидена възможност за освобождаване от административно-наказателна отговорност при заплащане на т. нар. „компенсаторна такса“) СЕС е приел, че чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27.09.2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им.

Очевидно в случая наложената имуществена санкция в размер на 2500 лева за неплатена пътна такса в размер на 133 лева – според посоченото в ЕФ, т. е. надхвърляща над 18 пъти размера на неплатената пътна такса, при предвидена възможност за освобождаване от административнонаказателна отговорност след заплащане на компенсаторна такса в твърд размер от 750 лв. – т. е. надхвърлящ над 5 пъти размера на неплатената пътна такса, е явно несъответна на тежестта на извършеното нарушение и без съмнение налагането й би довело до несъответстващ на правото на Съюза резултат, тъй като нарушението се изразява в неплащане на дължима пътна такса само за преминаване през сегмента/рамката, отчела нарушението, единствено за конкретното място, посочено в ЕФ като такова на извършване на нарушението. Ето защо и при съобразяване на задължителното тълкуване на Съюзното законодателство се налага извод, че оспореният пред районния съд ЕФ е издаден в противоречие с принципа на съразмерност, което е самостоятелно и достатъчно основание за отмяна на санкционния акт, като незаконосъобразен.

С оглед на изложените съображения съдът намира, че е налице твърдяното касационно основание, макар и не по наведените от касатора доводи за това, поради което обжалваното решение, като валидно и допустимо, но неправилно, следва да бъде отменено, в т. ч. и в частта му за разноските, присъждането на които е последица от потвърждаването на ЕФ, като бъде постановено друго по съществото на спора, с което процесният ЕФ бъде отменен, като незаконосъобразен.

Както във възивното, така и в касационното производство касаторът не е заявил претенция за разноски, ако да е бил представляван от упълномощен адвокат, поради което такива не следва да му бъдат присъждани.

Водим от горните мотиви, Административен съд Стара Загора на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ и чл. 222, ал. 1 от АПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 254 от 03.11.2023 г., постановено по АНД № 20235510200901/2023 г. по описа на Районен съд Казанлък, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ електронен фиш за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата № **********, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, като незаконосъобразен.

Решението е окончателно.