№ 4938
гр. София, 29.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛЕНА ЛЮДМ.
ДРАНЧОВСКА
при участието на секретаря ЛЮБОМИРА Г. СЕРАФИМОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА ЛЮДМ. ДРАНЧОВСКА
Гражданско дело № 20211110126957 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1,
чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, както и евентуални осъдителни
искове на същото основание.
Ищецът „А-------------“ ЕАД твърди, че с договор за паричен заем № PLUS - ----/21.07.2017 г.
„Б--------“ ЕАД е предоставило на ответника паричен заем в размер на 9500 лв., който
заемателят се е задължил да върне ведно с уговорената възнаградителна лихва в общ размер
от 20378,80 лв. в срок до 20.08.2024 г. на 84 равни месечни погасителни вноски. Поддържа,
че ответникът не е изпълнявал в срок задълженията си по договора, поради което на
основание чл. 5 от него вземането на кредитора е станало предсрочно изискуемо, считано от
29.11.2019 г., на която дата длъжникът е бил уведомен за настъпилата предсрочна
изискуемост. Счита, че ответникът е изпаднал в забава, поради което претендира и
мораторно обезщетение. Поддържа, че с рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 27.07.2017 г. и Приложение № 1 към него от 14.03.2019 г. е придобил
вземанията от кредитора, за което длъжникът следва да се счита уведомен с получаване на
исковата молба и приложенията към нея. Ето защо претендира сумата от 9500 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за паричен заем № PLUS - ----/21.07.2017 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК до окончателното й изплащане, сумата от 7175,97 лв., възнаградителна лихва за
периода 20.07.2018 г. до 20.06.2020 г., както и сумата от 2744,11 лв., лихва за забава върху
1
непогасената главница за периода от 21.05.2018 г. до 12.03.2020 г., които вземания са били
прехвърлени от заемодателя „Б--------“ ЕАД на ищеца по силата на договор за цесия, за които
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 21.07.2020 г. по
гр.д. № 28058/2020 г. по описа на СРС, 26 състав, като при условията на евентуалност, в
случай че не се установи настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията, претендира
осъждане на ответницата за същите суми.
Ответницата К. В. Д. не подава отговор на исковата молба. В открито съдебно заседание
оспорва исковете, като твърди, че си плаща редовно вноските по договора.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
За основателността на предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99, ал.
1, чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК в тежест на ищеца е да докаже, че
между цедента „Б--------“ ЕАД и ответника е възникнало валидно правоотношение по
договор за заем, по което заемодателят е предоставил на ответника посочената сума, а
последният се е задължил да я върне в посочения срок, ведно с възнаградителна лихва в
уговорения размер; че длъжникът е изпаднал в забава и размера на обезщетението за забава;
както и че вземанията са прехвърлени на ищеца въз основа на валидно сключен договор за
цесия, за което длъжникът е бил надлежно уведомен. В тежест на ответника и при доказване
на горните факти е да установи погасяване на паричното си задължение.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че по силата на договор
за потребителски кредит № PLUS-----/21.07.2017 г. „Б--------“ ЕАД е предоставило в заем на
К. В. Д. сумата от 9500 лв., със задължение на последната да го върне на 84 месечни вноски
по 355,70 лв., ведно с уговорената възнаградителна лихва от 35,68 % годишно, с краен
падеж до 20.08.2024 г. Вземанията по договора са били обезпечени със сключена
застраховка „З------“ между ответницата и „К---------- – клон България“, КЧТ (видно от
застрахователния сертификат и общите условия към него на л. 12-16 от делото, подписани
от ответницата и неоспорени от нея), по силата на която К. В. Д. дължи застрахователна
премия в общ размер от 3192 лв., която е платима помесечно на части, включени в
погасителните вноски по договора за кредит, но която според твърденията в исковата молба
не се претендира в настоящото производство.
Подписаното съглашение представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл.
9, ал. 1 ЗПК, като е видно, че не е налице нарушение на императивна правна норма,
обуславяща по смисъла на чл. 22 ЗПК нищожност на договора – в същия се съдържа
погасителен план (84 вноски с посочен размер от 355,70 лв., дължими месечно на
посочените в погасителния план падежи), регламентирани са правото на потребителя на
отказ от договора (чл. 11 от договора), размерът на възнаградителната лихва, която е
уговорена с фиксиран лихвен процент от 35,68 % годишно, поради което към
2
правоотношението не е приложима методика за определяне на референтен лихвен процент
при променлива лихва по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК.
Следователно, описаният договор е валидно сключен, като от съдържанието на същия
(последният обзац преди подписите) и заключението на ССЕ е видно, че „Б--------“ ЕАД
реално е предало на ответницата сумата от 9167,50 лв. – главницата по заема от 9500 лв.,
намалена с дължима по договора такса ангажимент от 332,50 лв. Съгласно клаузата на чл. 2
от Условията по договора (л. 10 от делото), кредитополучателят заплаща такса ангажимент,
посочена в съответното поле, срещу което кредиторът фиксира лихвения процент за срока
на договора съобразно посоченото в него, като таксата се заплаща от кредитополучателя при
усвояване на кредита – кредиторът я удържа от общия размер на отпуснатия заем и
превежда остатъка от сумата. Уговарянето на подобно еднократно платимо допълнително
възнаграждение в нисък размер (в сравнение с размера на отпуснатия заем) наред с
възнаградителната лихва, дължима помесечно, не противоречи на императивна правна
норма и следователно не е нищожно, доколкото поначало не е забранено от закона, а и
добавено към всички останали разходи по кредита не надхвърля допустимия размер на
годишния процент на разходите. С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира,
че по делото се доказва сключване на валиден договор за заем между страните, по силата на
който кредиторът е предоставил на ответницата 9500 лв. (посредством реално предаване на
сумата от 9167,50 лв. и прихващане с насрещното задължение на ответницата за таксата
ангажимент от 332,50 лв.), поради което в тежест на К. В. Д. е възникнало задължение да
върне главницата по заема, ведно с възнаградителната лихва по него.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че по силата на сключен
на 27.07.2017 г. рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания и приложение № 1
към него от 14.03.2019 г. кредиторът на ответницата „Б--------“ ЕАД е прехвърлил
вземанията си към К. В. Д. (изрично индивидуализирани в приложение № 1/14.03.2019 г.
към договора с посочване на размер на сумите, основание на вземанията и номер и дата на
сключване на договора за заем, три имена и ЕГН на длъжника) на „А-------------“ ЕАД, като
правото на кредитора да цедира вземанията си на трето лице е изрично предвидено в
договора за заем (чл. 17) в изпълнение на изискването на чл. 26, ал. 1 ЗПК.
Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на
вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между
длъжника и цедента, напълно логично е въведеното от законодателя изискване съобщението
за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор. От друга
страна, няма пречка това правно действие да бъде извършено от новия кредитор по силата
на изрично упълномощаване от цедента (чл. 36, ал. 1 ЗЗД). След като длъжникът бъде
уведомен за учредената в полза на цесионера представителна власт, съобщението, изпратено
от новия кредитор, е достатъчно, за да обвърже длъжника с последиците на прехвърлянето.
Получаването на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е факт от значение за спорното право
3
(завършва фактическия състав на придобиването на вземането от страна на цесионера срещу
длъжника), поради което настъпването му в хода на процеса следва да бъде съобразено при
решаването на делото с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Доколкото
законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по
предявен иск с предмет прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано, като в този
смисъл е и постановената по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика – Решение №
123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. №
1711/2013 г. на ВКС, I т.о.
От представеното по делото пълномощно (л. 31 от делото) е видно, че цедентът е
упълномощил цесионера да уведоми от негово име длъжниците на вземанията, предмет на
извършеното прехвърляне, като уведомлението за извършеното прехвърляне е връчено на
заемателя на 29.11.2019 г. (видно от разписката на ЧСИ Йордан Ценов на л. 37 от делото), а
и същото, заедно с договора за цесия, приложението към него и писменото пълномощно, са
връчени на К. В. Д. като приложения към исковата молба в настоящото производство. Ето
защо, сключеният договор за цесия има действие спрямо длъжника и надлежен кредитор на
вземанията по процесния договор за потребителски кредит към настоящия момент е
ищцовото дружество.
Съобразно клаузата на чл. 5, изр. 2 от договора, в случай на просрочие на две или повече
месечни вноски, считано от падежната дата на втората месечна вноска вземането по
договора става предсрочно изискуемо в целия му размер, като не е необходимо изпращане
на съобщение от кредитора за настъпване на предсрочна изискуемост. От заключението на
ССЕ (таблица № 1 на стр. 3 от него) е видно, че ответницата е платила изцяло първите 8
погасителни вноски по договора (с падеж до 20.04.2018 г.), след което е изпаднала в забава,
като през м. август 2018 г. е платила още две вноски (със забава от три, респ. четири
месеца). Предсрочната изискуемост на кредита обаче не е настъпила автоматично съобразно
уговорката на чл. 5, изр. 2 от договора. Съгласно задължителните тълкувателни разяснения
на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 18,
предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия
принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при
наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Правото да се обяви кредита за
предсрочно изискуем представлява потестативно право на кредитора за изменение на
договора, което се упражнява с едностранно волеизявление, което следва да достигне до
длъжника. С достигане на това волеизявление на кредитора до длъжника и ако обективно са
настъпили предвидените в закона или в договора условия, договорът се трансформира от
срочен в безсрочен и стават изискуеми и вноските, чиито падежи все още не са настъпили.
Страните по договора за заем за потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от
нормата на чл. 9 ЗЗД договорна свобода да уговорят възможността кредиторът да иска
изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди първоначално определения
4
срок и предпоставките за предсрочната изискуемост. Изключено е обаче предварително да
уговорят, че при неплащане или настъпването на други обективни обстоятелства целият
заем става предсрочно изискуем, без да е необходимо волеизявление на кредитора за
обявяване на предсрочната изискуемост. Такава уговорка за „автоматично“ настъпване на
предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем не поражда действие, тъй като
противоречи на характера на предсрочната изискуемост като преобразуващо право на
кредитора, което се упражнява с негово едностранно волеизявление и чието действие
настъпва с достигането му до длъжника при наличие на обективните предпоставки за
изгубване преимуществото на срока, уговорените в договора или предвидените в закона. В
този смисъл – Решение № 200/18.01.2019 г. по търг. д. № 665/2018 г. на ВКС, I т.о.
В настоящия случай ищецът твърди, че е уведомил длъжника за настъпване на предсрочна
изискуемост на 29.11.2019 г., но от приетите по делото доказателства е видно, че връченото
на тази дата уведомително писмо касае извършената цесия на вземанията по договора, като
не съдържа изявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост. Няма пречка
това уведомяване, съответно упражняване правото на кредитора да обяви цялата главница за
предсрочно изискуема, да се случи в хода на процеса, като съобразно разпоредбата на чл.
235, ал. 3 ГПК съдът следва да съобрази този факт. В настоящия случай на 22.10.2021 г. на
ответницата са връчени книжата по делото, сред които и исковата молба със съдържащата се
в нея воля на ищеца за обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията, поради което
следва да се приеме, че от тази дата непогасената главница по договора е станала изискуема
в пълен размер.
Следователно, по делото се установява, че в тежест на ответницата са възникнали валидно
парични задължения към ищеца в размер на 9500 лв., главница по предоставения заем, и в
размер на 6377,97 лв., възнаградителна лихва за исковия период от 20.07.2018 г. до
20.06.2020 г., изтекъл преди обявяване на предсрочната изискуемост по заема (видно от
колона 2 на таблица № 3 от заключението на ССЕ, л. 95 от делото). От приетите писмени
доказателства и заключението на приетата ССЕ се установява, че ответницата е извършила
плащания по договора в общ размер на 4757,60 лв., като според изводите на вещото лице, а
и съобразно уговорения ред за погасяване на задълженията по договора, с частично
извършените плащания в периода 11.10.2017 г. – 01.03.2022 г. кредитополучателят е погасил
застрахователни премии на стойност 380 лв. (по вноските за периода 20.09.2017 г. –
20.06.2018 г., които са били редовно платени от заемателя (макар и с известна забава), като е
останала непогасена главница за застрахователни премии в размер на 304 лв. за периода
20.07.2018 г. – 20.02.2019 г. (след което застрахователното покритие е било прекратено), но
това вземане не е предмет на предявените искови претенции), главница в размер на 38,05
лв.; 3488,75 лв., възнаградителна лихва – по вноските за периода 20.09.2017 г. – 20.07.2018 г.
и частично по вноската с падеж на 20.08.2018 г. (за сумата от 67,89 лв.); както и 850,80 лв.,
съдебни разходи. По делото не са събрани доказателства за възникнало в полза на ищеца
вземане за съдебни разходи в размер на посочената сума от 850,80 лв., като и в
представените от ответницата платежни документи (л. 69-81 от делото) не е посочено
5
подобно основание за плащане, поради което тази част от платените от заемателя суми
следва да бъде отнесена към непогасените й задължения за възнаградителна лихва
(съобразно правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД – по вноските с падежи от 20.07.2018 г. до
20.10.2018 г. и частично по вноската от 20.11.2018 г.), като към настоящия момент
непогасена остава възнаградителната лихва за периода 20.11.2018 г. – 20.06.2020 г. в общ
размер от 5177,92 лв.
С оглед на направените изводи, към настоящия момент съществуват изискуеми задължения
на ответницата към ищеца в размер на главница от 9461,95 лв. и 5177,92 лв.,
възнаградителна лихва за периода 20.11.2018 г. – 20.06.2020 г. Следователно, искът за
главница следва да бъде уважен за сумата от 9461,95 лв., а за разликата до пълния предявен
размер от 9500 лв. същият следва да бъде отхвърлен, респ. искът за възнаградителна лихва
се явява основателен за сумата от 5177,92 лв. и следва да бъде отхвърлен за разликата до
пълния предявен размер от 7175,97 лв. и за периода 20.07.2018 г. – 19.11.2018 г.
Върху непогасената част от главницата ответникът дължи законна лихва за забава, считано
от датата на падежа (арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД и чл. 33, ал. 1 ЗПК), като в случая същата се
дължи от 21.05.2018 г. (денят, следващ падежа на първата непогасена изцяло вноска, по
която плащане е постъпило няколко месеца по-късно) и до посочената от него крайна дата
12.03.2020 г. е натрупано мораторно обезщетение в размер на сумата от 1739,95 лв., за която
сума акцесорният иск се явява основателен, а за разликата до пълния предявен размер от
2744,11 лв. следва да бъде отхвърлен.
Доколкото исковете не са отхвърлени поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост
на кредита (по гореизложените мотиви настоящият съдебен състав намира, че същата е
настъпила в хода на процеса), предявените при условията на евентуалност осъдителни
искове за същите вземания не подлежат на разглеждане по същество.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по разпределението на
отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца (заявител) следва
да бъдат присъдени направените от него разноски съобразно уважената част от исковете,
както следва: сумата от 369,77 лв., разноски в заповедното производство (за платена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение), както и сумата от 664,97 лв., разноски в
исковото производство за платена държавна такса, депозит за вещо лице и юрисконсултско
възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „А-------------“ ЕАД, ЕИК -----, със
седалище и адрес на управление: гр. С-------, срещу К. В. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С-
6
---------, искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл.
86, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, че К. В. Д. дължи на „А-------------“ ЕАД сумата от 9461,95 лв.,
представляваща непогасена част от главницата по договор за паричен заем № PLUS - ----
/21.07.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 01.07.2020 г., до окончателното й изплащане, сумата от 5177,92 лв.,
възнаградителна лихва за периода 20.11.2018 г. – 20.06.2020 г., както и сумата от 1739,95
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
периода 21.05.2018 г. – 12.03.2020 г., които вземания са били прехвърлени от заемодателя
„Б--------“ ЕАД на ищеца по силата на договор за цесия, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 21.07.2020 г. по гр.д. № 28058/2020 г.
по описа на СРС, 26 състав, като ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата над уважения размер от
9461,95 лв. до пълния предявен размер от 9500 лв., главница по договора, за разликата над
уважения размер от 5177,92 лв. до пълния предявен размер от 7175,97 лв. и за периода
20.07.2018 г. – 19.11.2018 г. по отношение на възнаградителната лихва, както и за разликата
над уважения размер от 1739,95 лв. до пълния предявен размер от 2744,11 лв., обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата.
ОСЪЖДА К. В. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С----------, да заплати на „А-------------“
ЕАД, ЕИК -----, със седалище и адрес на управление: гр. С-------, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 369,77 лв., разноски в заповедното производство, както и сумата от 664,97
лв., разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7