Р Е Ш Е Н И Е №
17.05.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
4130 по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 20248892 от 11.11.2020 г. по гр.д. № 49929/2019 г. Софийски
районен съд, 38 състав отхвърлил предявените от „С.В.” АД, ЕИК ********, срещу И.Д.Г.,
ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 407.15 лв. – задължения за
доставена и потребена вода, отразени във фактури, дължими в периода 20.11.2015
г. - 07.10.2018 г., мораторна лихва в размер на 194.95 лв. за периода
21.12.2015 г. - 07.10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението до изплащане на задълженията. На основание чл. 38 ЗА ищецът е
осъден да заплати на пълномощника на ответника – адв. Н.И..И., сумата 400 лв. –
адвокатско възнаграждение.
С определение № 20059313 от 05.03.2021 г., постановено по същото дело по
реда на чл. 248 ГПК, което не е обжалвано от страните, ищецът е осъден на
основание чл. 38 ЗА да заплати на пълномощника на длъжника в заповедното
производство по гр.д. № 64446/2018 г. на СРС, 38 състав - адв. Красимира Билева,
сумата 180 лв. – адвокатско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „С.В.” АД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност –неправилно приложение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Районният
съд неправилно не се произнесъл по основателността на иска, преди да пристъпи
към разглеждане на евентуалното възражение за погасяване по давност на
вземанията. Освен това констатацията за погасяване по давност била и
неправилна, тъй като съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се считал предявен от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и оттогава
давността се считала прекъсната. Районният съд не обсъдил представените към исковата
молба доказателства, целящи установяването на качеството „потребител на ВиК
услуги“ на ответника, нито взел предвид заключението на комплексната съдебна
експертиза, целяща доказване на количеството предоставени услуги и тяхната
стойност. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това
постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира присъждане на
възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната
страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна И.Д.Г. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата като недопустима, тъй като с нея се обжалвали мотивите на атакуваното
решение. Евентуално моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди
атакуваното решение като правилно. Претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение на пълномощника му на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА
съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Противно на поддържаното от въззиваемия, не се обжалват само мотивите на
решението, в който случай жалбата би била недопустима. Поради това съдът следва
да се произнесе по основателността на жалбата.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо, а като краен резултат –
правилно, но не по изложените в него съображения.
Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи (обн. ДВ бр. 88/08.10.2004 г.), потребители
на услугите В и К са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на
строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради - етажна
собственост. Според легалната дефиниция в § 1, т. 2 ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и
канализационните услуги (обн. ДВ бр. 18/25.02.2005 г.),
„потребители“ са юридически или физически лица - собственици или ползватели на
съответните имоти, за които се предоставят ВиК услуги, и юридически или
физически лица - собственици или ползватели на имоти в етажната собственост.
Съгласно чл. 40 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г., услугите
ВиК се заплащат по цени, определени по реда на ЗРВКУ, като при неспазване на сроковете за плащане на
изразходваното количество вода, определени в общите условия на договорите, се
заплаща законна лихва по реда на чл. 86, ал. 2 ЗЗД. Съгласно чл. 32 от същата наредба, услугите В и К се заплащат въз
основа на измереното количество изразходвана вода от водоснабдителната система
на оператора, отчетено чрез монтираните водомери на всяко водопроводно
отклонение. За сгради - етажна собственост или за водопроводно отклонение с
повече от един потребител изразходваното количество вода се заплаща въз основа
на измереното количество, отчетено по общия водомер на водопроводното
отклонение за определен период от време. Отчитането на водомерите се извършва,
като се прави първи отчет на общия водомер, а след това се отчитат
индивидуалните водомери. Отчитането на общия водомер се извършва в присъствието
на представител на потребителите. Датата и часът на отчитане на общия водомер и
на индивидуалните водомери се обявяват с писмено съобщение, поставено на
подходящо място в сградата, в срок не по-кратък от три работни дни преди деня
на отчитането.
В случая с отговора на исковата молба, депозиран в срока
по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил между страните да е било налице валидно
облигационно правоотношение, в който смисъл е изменен доклада по делото и на
страните са дадени указания за тежестта на доказване. Релевирал е и евентуални
възражения във връзка с годността на СТИ – общият водомер в сградата - етажна
собственост, както и за неспазване на предвидения в Наредба № 4/2004 г. ред за
отчитане на доставената вода. Пак в условията на евентуалност е релевирал и
възражение за погасяване по давност на процесните вземания.
При доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото
на чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не установил с пълно и главно доказване, че
ответникът е бил в процесния период потребител на ВиК услуги за процесния имот.
За доказване наличието на договорни отношения между
страните ищецът е представил копие от съдебно решение от 15.05.2018 г. по гр.д.
№ 1727/2018 г. на СРС, 33 състав, с което е уважен предявен от И.Д.Г. срещу „С.в.”
АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
предявен като частичен за сумата 1 250 лв. от общо 3 954.10 лв. –
начислени суми за периода 05.03.2012 г. – 08.05.2013 г. за ВиК услуги за
процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „**********ап. 8. От това
решение ищецът твърди да се установява, че към посочения период ответникът е
бил собственик на имота. Представил е още справка по лице по услуга „Справки
чрез отдалечен достъп с помощта на интернет“, от която според ищеца било видно,
че след 08.05.2018 г. не било налице вписване на разпоредителна сделка с имота.
Съгласно тази справка, по партидата на ответника няма никакви вписвания,
отбелязвания и заличавания в периода 01.01.1992 г. – 19.08.2019 г.
Противно на поддържаното от ищеца, от тези доказателства
не се установява ответникът да е собственик или вещен ползвател на имота. Сила
на пресъдено нещо има само диспозитивът на съдебното решение. Такава сила нямат
мотивите, вкл. тези на цитираното по-горе решение, според които ищецът не
оспорвал, че е собственик на имота. Поради това от решението и справката от
отдалечен достъп не се установява твърдяното облигационно правоотношение между
страните. Други доказателства, от които да се установи, че ответникът е
собственик или ползвател на имота, или че е сключил договор за доставка на ВиК
услуги директно с ищеца не са представени, поради което съдът следва да приложи
неблагоприятните последици на правилата за разпределение на доказателствената тежест,
като приеме недоказания факт за неосъществил се.
Поради това предявеният главен иск е неоснователен,
съответно неоснователен е и акцесорният иск за лихви за забава. Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва
да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за
настоящата инстанция се следват на въззиваемия, който е заявил претенция за
присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника му на основание чл. 38,
ал. 2 ЗА. Видно от представения договор за правна защита и съдействие, защитата
е поета от адвоката безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Съобразно
обжалваемия интерес от 1 602.10 лв. и чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на адвоката следва да се
присъди възнаграждение за въззивното производство в размер на 342.15 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20248892 от 11.11.2020 г., постановено по гр.д. № 49929/2019 г.
на Софийски районен съд, 38 състав.
ОСЪЖДА „С.В.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес
Център Интерпред, бул.“**********2 и 3, да
заплати на адвокат В.Ф.С., ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА
сумата 342.15 лв. (триста четиридесет и два лева и 15 стотинки), представляваща
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.