Р Е
Ш Е Н
И Е №
Град
Свиленград, 05.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД -
СВИЛЕНГРАД, I гражд. състав, в публично
заседание на шести юли две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: ЖИВКА ПЕТРОВА
при участието на секретаря
Ангелина Добрева,
като разгледа докладваното от
съдията гр. дело № 195/ 2021 година по описа на съда, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са
обективно съединени искове с правно основание чл.181, ал.3 и чл.190, ал.2, вр.
ал.1 от ЗМВР, и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът В.П.Г. иска
от съда да осъди ответника Главна дирекция “Гранична полиция” при Министерство
на вътрешните работи да му заплати сумата 1048,20 леве (след допуснато
изменение в размера на иска от 1260,00 лева на 1048,20 леве), представляваща
левова равностойност на безплатната храна, дължаща му се като на служител на
Министерството на вътрешните работи за извършване на дейности, свързани със
специфичния характер на труда на служителите, за периода от 05.03.2018г. до
05.03.2021г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане, както и ведно с
лихва за забава в размер на 173,96 лева (след допуснато изменение в размера на
иска от 50,00 лева на 173,96 лева), считано от падежа на всяко едно от
дължимите плащания до датата на завеждане на исковата молба в съда. Ищецът иска
от съда и да осъди ответника да му заплати сумата 720,64 лева (след допуснато
изменение в размера на иска от 400,00 лева на 173,96 лева), представляваща
левовата равностойност на неизползван допълнителен платен годишен отпуск за
2018г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че
през периода от 05.03.2018г. до 05.03.2021 г. работил в ГД „Гранична полиция”
при МВР, РДГП - Смолян, ГПУ - Ново село, на длъжност „старши полицай (водач на
служебно куче)“ в мобилна гранична полицейска група. През същия период, съгласно
служебните си функции, изпълнявал задълженията си на смени, всяка от които с
продължителност по 12 часа, а понякога по 8 часа. Графикът за смените бил
изготвян от съответните началници и бил стриктно спазван от ищеца и колегите
му. Той принципно включвал дневна смяна, нощна смяна и два дни почивка, като
понякога графикът търпял промени според служебната необходимост.
С оглед на
длъжността, която ищецът заемал - водач на служебно куче, той извършвал
дейности в контакт с кучета, представляващи биологични агенти, създаващи
опасност от възникване на инфекции, по смисъла на чл.2, т.5 от Наредба №8121з-904 от 30 юли 2015г. на
Министъра на вътрешните работи за определяне на условията и реда за
предоставяне на безплатна храна на служителите на МВР за извършване на
дейности, свързани със специфичния характер на труда на служителите, и на
ободряващи напитки на служителите, полагащи труд през нощта от 22:00ч. до
06:00ч. Цитираната разпоредба предвиждала осигуряване на
безплатна храна на служителите на МВР, които работят в посочената специфична по
характер дейност. Целта на даването на тази преференция от получаване на
безплатна храна била да компенсира поне част от риска по отношение на
здравословните аспекти на работния процес в контакт с животни (т.3 от Приложение
№ 2 към чл.6, ал.2 на Наредба №4 от
14.10.2002г. за защита на работещите от рискове, свързани с експозиция на
биологични агенти при работа, изд. от МТСП и M3). Въпреки нормативно
установеното право на ищеца да получава безплатна храна обаче, за горепосочения
период от време такава не му била предоставена от ответника. Не му били давани
и ваучери за храна, нито пък му била заплащана левовата равностойност на
същата.
Ето защо и на
основание чл.181, ал.3 от ЗМВР, към настоящия момент на ищеца се дължало
заплащане на левовата равностойност на полагащата се безплатна храна за периода
от време три години назад. Тази левова равностойност, полагаща се за един
работен ден, била определена от Министъра на вътрешните работи със заповед,
издадена на основание чл.181 ал.4 от ЗМВР. Дължимата му се сума за безплатна
храна се дължала, ведно с мораторна лихва, начислена от първо число на месеца,
следващ месеца, за който се дължи плащането за непредоставената безплатна
храна.
Длъжността, която
ищецът изпълнявал - „старши полицай (водач на служебно куче)“ била определена и
в чл.2, т.10 от Наредбата за
определяне на видовете работи, за които се установява допълнителен платен
годишен отпуск /Приложение № 2 към чл.2 на ПМС № 267 от 12.12.2005г.,
посл. изм. ДВ, бр.67 от 21.08.2009г./. Размерът на допълнителния годишен
отпуск, определен от Наредбата и Заповед №3282з-1529/16.06.2020г. на Директора
на ГДГП към МВР, бил 10 дни годишно. В периода 05.03.2018г. - 05.03.2021г.
такъв отпуск бил разрешен на ищеца само за 2019г. и 2020г. За 2018г. обаче,
такъв допълнителен отпуск не бил ползван от ищеца, тъй като не му бил разрешен.
По
изложените съображения ищецът моли съда да уважи предявените искове и да му
присъди разноски по делото.
В срока по
чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор, с който ответникът оспорва исковете
като неоснователни.
Относно иска по
чл.181, ал.3 от ЗМВР, ответникът твърди, че през процесния период в сила били
последователно две редакции на относимата в случая разпоредба. Съгласно
законовата разпоредба, действаща от началото на процесния период до
31.07.2020г., за извършване на дейности, свързани със специфичния характер на
труда на служителите по чл.142, ал.1 и ал. 3 от ЗМВР, се осигурявало безплатна
храна. Условията и редът за предоставянето на сумите и доволствията по ал.3 на
чл.181 от ЗМВР се определяли с Наредба
№ 8121з-904/30.07.2015г. за определяне на условията и реда за предоставяне на
безплатна храна на служителите на Министерството на вътрешните работи за
извършване на дейности, свързани със специфичния характер на труда на
служителите и на ободряващи напитки на служителите, полагащи труд през нощта от
22,00 до 06,00ч. Съгласно разпоредбата на чл.2, т.5 от наредбата, в сила
от началото на процесния период до 03.08.2020г., за извършване на дейности,
свързани със специфичния характер на труда, на служителите на МВР, които
работят в контакт с биологични агенти, създаващи опасност от възникване на
инфекции, се осигурявало безплатна храна. В действащата за същия период
редакция на чл.6 от наредбата било предвидено безплатната храна да се осигурява
чрез предоставянето на храни в натура. Предвидено било храните да бъдат
предоставяни в натура, като липсвала законова възможност за предоставяне на
тяхната парична равностойност. Безплатната храна била с целево предназначение,
а не натурално възнаграждение по служебно правоотношение, поради което не
можело да се компенсира с пари. Нормативната уредба не позволявала да се
компенсират с пари служителите, на които не била предоставена безплатната храна
в случай на осъществяването на специфични дейности. Разпоредбата на чл.181,
ал.3 от ЗМВР (в редакцията за посочения период) не вменявала на работодателя
задължение за парично възмездяване, а такова за постигане на определен резултат
- неутрализиране влиянието на вредни за човешкото здраве фактори от работната
среда, респ. на изтощителния ефект от полагането на работа на смени. Правото на
безплатна предпазна храна по чл.181, ал.3 от ЗМВР било неимуществено право за
разлика от правото на безплатна храна по чл.181, ал.1 от ЗМВР, което
представлявало натурално възнаграждение за труд, поради което и правото на
безплатна предпазна храна по чл.181, ал.3 от ЗМВР не било част от
възнаграждението, дължимо за работата на служителя по трудово или служебно
правоотношение в администрацията на МВР, респективно неизпълнението на
задължението за осигуряване на предпазна храна, не пораждало задължение за
заплащане на левовата й равностойност.
С оглед изложеното,
липсвало правно основание, за периода от 05.03.2018 г. до 31.07.2020 г., за уважаване
претенцията на ищеца за заплащане на равностойността на хранителните продукти,
и тя не следвало да бъде уважена.
С изменение на ЗМВР
в сила от 01.08.2020г. било въведено задължение, съгласно което на служителите
по чл.142, ал.1 и 3 от ЗМВР, които извършват дейности, свързани със специфичен
характер на труда, за което се полага безплатна храна, се осигурява левовата й
равностойност. В съответствие с изменението на ЗМВР, относимите разпоредби в
наредбата също били изменени, така че безплатната храна вече „се полага“,
вместо да се „осигурява“ (чл.2, т.5) и се изплаща левовата й равностойност (чл.6).
При съобразяване с тези нови нормативни изисквания, включително с чл.10а от
наредбата, от дата 01.08.2020 г. до края на процесния период били изготвяни изискуемите
протоколи за изплащане на левовата равностойност на безплатната храна за всеки
месец, съответните суми били начислени и били изплатени на ищеца чрез
автоматизираната информационна система „Труд и работна заплата“ в сроковете по
чл.106, ал.2 от наредбата. Същото било видно от протоколи и платежни бележки за
съответния период. В платежните бележки, на отделен ред с код 2458 (сума безпл.
храна), била посочена сумата в лева, попълнена в колона „общ размер (к.4+к.5)“
от съответния протокол по чл.10а от наредбата.
С оглед изложеното,
поради своевременно извършване на плащане на всяка една от дължимите суми, за
периода от 01.08.2020 г. до края на процесния период, претенцията на ищеца за
заплащане на равностойността на хранителните продукти била неоснователна и не
следвало да бъде уважена.
Претенцията на
ищеца за заплащане на обезщетение за непредоставен му допълнителен платен
годишен отпуск по чл.190, ал.1 от ЗМВР за изпълнение на дейност, регламентирана
в чл.2, т.10 от Наредбата за
определяне на видовете работи, за които се установява допълнителен платен
годишен отпуск, също била неоснователна. В разпоредбата на чл.189, ал.6
от ЗМВР била предвидена изрична забрана за компенсирането на отпуските с
парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение.
Аналогични на посочената норма били и разпоредбите на чл.178 от КТ и чл.61,
ал.1 от ЗДСЛ, всяка от които предвиждала забрана за компенсиране на платения
годишен отпуск с парични обезщетения, освен при прекратяване на трудовото или
служебното правоотношение. В случая, както към момента на подаване на исковата
молба, така и към настоящия момент, ищецът не бил с прекратено служебно
правоотношение, поради което той не можел да претендира парично компенсиране за
посочения отпуск.
Предвид изложеното,
ответникът моли съда да отхвърли исковете и да му присъди разноски по делото.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното от фактическа страна:
Между страните
няма спор, и съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че през исковия период ищецът е
полагал труд по служебно правоотношение при ответника, като е заемал длъжността
„старши полицай (водач на служебно куче)“ в мобилна гранична полицейска група в
ГПУ - Ново село, РДГП – Смолян, ГД „Гранична полиция” при МВР. Няма
спор, че по повод на изпълнение на служебните си задължения, ищецът е извършвал
специфични дейности, предвидени в разпоредбата на чл.2, т.5 от Наредба № 8121з-904/ 30.07.2015г. на
Министъра на вътрешните работи, съгласно която „За извършване на дейности,
свързани със специфичен характер на труда, се полага безплатна храна на
служителите на МВР, които работят: в
контакт с биологични агенти, създаващи опасност от възникване на инфекции …“.
От заключението на назначената
съдебно-счетоводна експертиза, което съдът намира за обективно и компетентно
изготвено, се изяснява, че през периода от 05.03.2018г. до 05.03.2021г. ищецът
бил отработил 366,00 смени, от които 138 бр. – 12-часови и 80 бр. – 8-часови.
Посочено е в заключението, че през този период, считано от м. ноември 2020г. на
ищеца е предоставяна левовата равностойност на полагаща му се безплатна храна.
В съдебно заседание експертът е изяснил, че считано оттогава ищецът е получил сумата
173,40 лв. от общодължимата му се за периода сума от 1221,60 лв., т.е. левовата
равностойност на полагащата му се безплатна храна за периода била 1048,20 лв.
Вещото лица е посочило също, че общият размер на дължимата лихва за забава
върху левовата равностойност на полагащата се на ищеца безплатна храна е 173,96
лв. Относно допълнителния отпуск на ищеца през процесния период вещото лице е
посочило, че такъв не е ползван.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Съгласно параграф 69, ал. 1 ПЗРЗИДЗМВР (в
сила от 01.02.2017 г. ), служебните правоотношения на държавните служители в
МВР, за които се прилага § 86 от Закона за изменение и
допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи
(ДВ, бр. 14/2015 г. ) и които към датата на влизане в сила на този закон
заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше
образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на
вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни
правоотношения по Закона за държавния служител,
считано от датата на влизане в сила на този закон.
Настоящия съдебен състав счита, че по
отношение на държавните служители в МВР и териториалните й служби, какъвто
безспорно е ищецът, намират приложение разпоредбите на Закона за Министерството на
вътрешните работи в редакцията от 27.06.2014 г. (в сила от
01.07.2014г.), доколкото в този закон не е предвидено друго. ЗМВР е специален
по отношение на ЗДСл и в него е уреден статутът на държавните служители,
полагащи труд по служебно правоотношение в системата на МВР, по аргумент от чл.
142, ал. 2 от ЗМВР.
Ето защо, разпоредбата на чл.142, ал.4 от ЗМВР,
съгласно която статутът на държавните служители по чл.142, ал.1, т. се урежда със ЗДСл и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и ал. 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, чл. 186а,
чл. 190, ал. 2,
чл. 190 и 233 от ЗМВР,
също следва да се тълкува във връзка с чл.1 от ЗМВР.
От изложеното следва, че по отношение на ищеца
намират приложение разпоредбите на чл.181, ал.3 и чл.190,
ал.2 от ЗМВР.
Относно иска по чл.181, ал.3 от ЗМВР:
Съгласно разпоредбата на чл.181, ал.3 от ЗМВР, в редакцията й, относима към
процесния период (ДВ, бр. 97 от 2017 г.), за извършване на дейности, свързани
със специфичния характер на труда на служителите по чл.142, ал.1, т.1 – 3 и
ал.3, се осигурява безплатна храна,
а на полагащите труд през нощта от 22,00 до 6,00 ч., се осигуряват ободряващи
напитки. Съгласно чл.181, ал.3 от ЗМВР, изм. ДВ, бр. 60 от 2020 г.,
в сила от 1.08.2020 г., на служителите по чл. 142, ал. 1 и 3, които извършват
дейности, свързани със специфичен характер на труда, за което се полага
безплатна храна, се осигурява левовата й
равностойност, а на служителите по чл.142, ал.1 и 3, полагащи труд през
нощта от 22,00 до 6,00 ч., за което се полагат ободряващи напитки, се осигурява
левовата им равностойност.
В случая се иска заплащане на левовата равностойност в размер на
1048,20 лв. на неосигурената безплатна предпазна храна за периода 05.03.2018г. - 05.03.2021г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба - 05.03.2021г. до окончателното
заплащане на възнаграждението, и ведно с мораторна лихва в размер на 173,96
лв., считано от първо число на месеца, следващ този, за който се дължи
предоставянето на полагащата се безплатна храна до датата на подаване на исковата молба - 05.03.2021г.
В изпълнение на чл.181, ал.3 от ЗМВР е издадена Наредба №
8121з-904/ 30.07.2015 г. за определяне на условията и реда за предоставяне на
безплатна храна на служителите на министерството на вътрешните работи за
извършване на дейности, свързани със специфичния характер на труда на
служителите, и на ободряващи напитки на служителите, полагащи труд през нощта
от 22,00 до 06,00 ч. (обн. ДВ, бр. 62 от 14.08.2015 г., изм. и доп. ДВ, бр. 21
от 09.03.2018 г.), издадена от Министъра на вътрешните работи. В чл.2 от
Наредбата изчерпателно са изброени дейностите, определени за специфични. В т.5
са предвидени и дейности, включващи извършваната от ищеца в процесния период.
Безспорно се установи от заключението на вещото лице, че ответникът не
е осигурил на ищеца в натура такава безплатна храна в процесния период.
Установи се от заключението, че ответникът е платил на ищеца левовата
равностойност на полагаемата му се безплатна храна, считано от м. ноември
2020г. Ответникът не ангажира доказателства, че преди м. ноември 2020г. е
платил на ищеца левовата равностойност на полагаемата се безплатна храна.
Предвид това, претенцията за заплащане на левовата равностойност на
неосигурена безплатна храна за периода 05.03.2018 г. - 01.11.2020 г. е
основателна и доказана и следва да се уважи в претендирания от ищеца размер от 1048,20
лв., установен от заключението на вещото лице, както и аксесорната претенция за
лихви върху тази сума в размер на 173,96 лв., считано от първо число на месеца,
следващ този, за който се дължи левовата равностойност на полагащата се
безплатна храна до датата на предявяване на иска - 05.03.2021 г., ведно със
законната лихва след тази дата до окончателното й изплащане.
Целта на представяне на безплатна храна е тя да бъде предоставена на
съответния служител, по време на извършваните от него специфични дейности, така
че доколкото е възможно да неутрализира тяхното въздействие върху служителя и
да го компенсира. Безспорно се установи, че ответникът не е осигурил на ищеца
безплатна храна в натура през процесния период. Поради непредоставянето на
такава в определен момент - по време на извършваните специфични дейности от
служителя, а за последният липсва интерес от реално изпълнение и такова не може
да бъде осигурено, то задължението се трансформира от натурално в задължение за
компенсаторно обезщетение. Липсата на възможност както за реално изпълнение,
така и за компенсаторно парично обезщетение, в каквато насока са възраженията
на ответника, би довело до абсурдния резултат длъжникът/ работодател да се
освобождава от това си задължение чрез неговото просто неизпълнение.
Относно иска по
чл.190, ал.2 от ЗМВР:
Съгласно разпоредбата на чл.190, ал.2 от ЗМВР, „Държавните служители по
чл.142, ал.1, т.2 имат право на отпуск за работа при специфични условия и
рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени
или намалени, независимо от предприетите мерки, при условията и в размерите,
предвидени в Кодекса на труда.“. С Наредбата за определяне на видовете работи,
за които се установява допълнителен платен годишен отпуск (обн. ДВ, бр.103 от
23.12.2005 г., посл. изм. бр.14 от 18.02.2020 г.) се определят видовете работи,
извършвани при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не
могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите
мерки, за които се установява допълнителен платен годишен отпуск като
допълнителна мярка за превенция на здравните рискове за работниците и служителите.
В чл.2, т.10 от Наредбата е предоставено право на допълнителен платен годишен
отпуск по чл.1 на работници и служители, които извършват работи в контакт с
биологични материали, течности и секрети, създаващи риск от възникване на
инфекции. Със Заповед № 8121з-171/19.02.2019 г. на Министъра на вътрешните
работи е изменена и допълнена Заповед № 8121з1529/05.12.2018 г., с която на
служителите, работещи в пряк контакт с биологични агенти, създаващи риск от
възникване на инфекции са определени 10 работни дни допълнителен отпуск, като
същата заповед влиза в сила от 05.12.2018 г.
Както се установи от заключението по ССчЕ на ищеца не е отпуснат и не е
ползван допълнителен отпуск през 2018 г. Липсват данни такъв да е бил заявен, доколкото
по общо правило отпускът да се отпуска по молба на работника или служителя. В
чл.189, ал.6 от ЗМВР е въведена изрична забрана за компенсирането на отпуските
по ал.1, т. 1-3 с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното
правоотношение. Ето защо, неоснователен е искът за заплащане на 10 дни
неползван допълнителен отпуск за 2018 г. за работа при специфични условия и
риск за здравето, тъй като необходимо условие за това е служебното
правоотношение на ищеца с ответника да бъде прекратено, което в случая не е
налице.
Относно разноските:
Ищецът претендира присъждане на направените по делото разноски, които се
установиха в размер на 800 лв. – платено адвокатско възнаграждение, видно от
договора за правна защита и съдействие.
Съдът намира за основателно възражението на ответника за прекомерност на
платеното адвокатско възнаграждение от ищеца. Заплатеното от ищеца адвокатско
възнаграждение от 800,00 лв. е прекомерно, с оглед правната и фактическа
сложност, и материалния интерес по делото (1942,80 лв.) и надхвърля повече от
два пъти минимално определения размер от 366,00 лв., определен съгласно чл.7,
ал.2, т.2 Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Ето защо, същото следва да бъде намалено, на основание чл.78,
ал.5 от ГПК, до размер от 500,00 лв. и то следва да бъде присъдено на ищеца
пропорционално на уважената част от исковете.
С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът да
бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 314,54 лв., пропорционално на уважената част от
исковете.
Ответникът също претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение. На
основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 от ГПК, ще следва да бъде осъден ищецът да
плати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 135,76 лв.,
пропорционално на отхвърлената част от исковете.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК, ще следва да бъде осъден ответникът да
заплати по сметка на РС-Свиленград сумата 150,00 лв., от която 50,00 лв. - държавна
такса и 100,00 лв. - възнаграждение на вещо лице.
Мотивиран от гореизложеното, Съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА
Главна дирекция “Гранична полиция” при Министерство на
вътрешните работи, с административен
адрес: гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза” № 46, да заплати по иска с правно
основание чл.181, ал.3 от ЗМВР, на В.П.Г.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 1048,20
лв., представляваща левовата
равностойност на неосигурена безплатна храна за периода 05.03.2018 г. -
01.11.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 05.03.2021
г. до окончателното й изплащане, както и сумата 173,96 лв. – мораторна лихва за
периода от първо число на месеца, следващ този, за който се дължи левовата
равностойност на полагащата се безплатна храна до датата на предявяване на иска
- 05.03.2021 г.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.190, ал.2 от ЗМВР,
предявен от В.П.Г., с ЕГН **********, с адрес: ***, против Главна дирекция
“Гранична полиция” при Министерство на вътрешните работи, с административен
адрес: гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза” № 46, за заплащане на сумата 720,64
лева, представляваща левовата равностойност на неизползван допълнителен платен
годишен отпуск за 2018г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Главна дирекция “Гранична полиция” при
Министерство на вътрешните работи, с административен адрес: гр. София, бул.
„Княгиня Мария Луиза” № 46, да заплати на В.П.Г., с ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата 314,54 лева – разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА В.П.Г., с ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на Главна дирекция “Гранична полиция” при Министерство на вътрешните
работи, с административен адрес: гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза” № 46,
сумата 135,76 лева – разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА Главна дирекция “Гранична полиция” при
Министерство на вътрешните работи, с административен адрес: гр. София, бул.
„Княгиня Мария Луиза” № 46, да заплати по сметка на Районен съд – Свиленград
сумата 150,00 лв., от която 50,00 лв. – за държавна такса и 100,00 лв. – за възнаграждение
на вещо лице.
Решението подлежи на обжалване с въззивна
жалба пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: