Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 27.07.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №329 по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 14.09.2020 год., постановено по гр.дело №56152/2016 год. по описа на
СРС, ГО, 150 с-в, е прогласен за нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД
поради липса на форма договор за дарение на недвижим имот, обективиран в
нотариален акт №190, т.IX, дело №1612 от 14.04.1965 год. на нотариус Х.О., вписан
във входящ регистър под №4034 от 14.04.1965 год., с който В.Ц.И.е дарил на Г.В.М.
следния недвижим имот: празно дворно място, представляващо парцел XXI-599,
находящ се в кв.15а по плана на гр.София, вилна зона „Бояна-Беловодски път“,
цялото с пространство от 1 020 кв.м, при съседи: от север – улица, от изток –
дере, а от другите му страни – гора, по предявените от Л.П.И.-Е. – за 1/2 ид.ч.
от имота и от А.Н.Б. – за 1/2 ид.ч. от имота, срещу Б.В.М., В.Г.М. и С.Г.С.
/конституирани по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса
първоначален ответник Г.В.М./ и П.П.К.; отхвърлени са предявените от Л.П.И.-Е. и А.Н.Б.
срещу Б.В.М., В.Г.М. и С.Г.С. /конституирани по реда на чл. 227 ГПК на мястото
на починалия в хода на процеса първоначален ответник Г.В.М./ и П.П.К. установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено спрямо ответниците, че
ищците са собственици при равни квоти на следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ
№XXI-599 в кв.15а по плана на гр.София, местността „Вилна зона Беловодски път“,
одобрен със заповед № РД-50-09-502 от 15.12.1983 год., с площ 960 кв.м и с
идентификатор 68134.2095.532 по кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр.София, район Витоша, одобрение със заповед № РД-18-41 от 21.07.2011 год. на
изпълнителния директор на АГКК и при съседи: имоти с идентификатор
68134.2095.603 и с идентификатор 68134.2095.736, както и искането им за отмяна
на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на нотариален акт за собственост на недвижим
имот придобит чрез дарение №190, т.IX, дело №1612 от 14.04.1965 год. на
нотариус Х.О., вписан във входящ регистър под № 4034/14.04.1965 и нотариален
акт за продажба на незастроен поземлен имот №79, т.II, дело №265 от 14.09.2006 год.
на нотариус Б.Н., рег. №142 на НК, вписан в Служба по вписвания с вх.рег.
№59773 от 14.09.2006 год., акт №72, том LLXLVII, дело №38638, като ответниците
са осъдени да заплатят на ищците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски по делото в размер на 455.69 лв.; ответницата С.Г.С.,е осъдена да
заплати на ищците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 202.18 лв.,
представляваща разноски за особен представител, а ищците са осъдени да заплатят
на ответника П.П.К. на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 900 лв.
Срещу
решението в частта му, в която са отхвърлени предявените установителни искове
по чл. 124, ал. 1 ГПК, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от
ищците Л.П.И.-Е. и А.Н.Б..
Жалбоподателите поддържат, че за да отхвърли предявените искове, след като счел,
че ответникът П.П.К. не е станал собственик на имота на деривативно основание
по силата на сключения с несобственик договор за покупко-продажба, първоинстанционният
съд неправилно бил приел за основателно и доказано въведеното от него в процеса
правопогасяващо възражение за придобиването на имота по силата на изтекла
придобивна давност. СРС не бил обсъдил доказателствата по делото поотделно и в
тяхната съвкупност, като не били съобразени обстоятелствата, че е била налице
законова забрана за извършване на строителство в имота, че според заключението
на вещото лице по съдебно-техническата експертиза в имота не било извършено
строителство по представените проекти, а от показанията на свидетелите се установявало, че строителните и изкопни работи
са били извършвани извън имота, а не в него, като подходът към имота бил извън
неговите граници, така че ставало дума за трасиране на пътя към парцела, а не
терасиране на самото място. Вещото лице било установило, че в имота има
разположени три поставяеми обекта, които не са трайно прикрепени към терена,
както и че имотът е ограден от изток и юг с телена ограда, от запад – с плътна
част/врата/ и отвор за свободно преминаване и не е ограден от север, както и че
представените проекти във връзка с договор №07005 от 09.04.2007 год. не са били
одобрени и въз основа на тях не било извършвано строителство, че имотът бил
частично ограден и терасиран, но не било известно дали било достигнато
проектното ниво по договор №ФГ 034 от 15.08.2008 год. Не било констатирано и извършването
на изкопни работи в имота, а самоосигуряване на достъп откъм улицата. Видно
било от заключението на вещото лице по съдебно-почерковата експертиза /протокол 83 от 02.10.2018 год./, че подписите за продавач върху договора за закупуване на
метална врата от 10.06.2007 год. и преместваеми къщички от 21.09.2009 год. са
положени от посочения като продавач по договора К.К., че подписът за купувач на
договора от 10.06.2007 год. е положен от П. Т.К., а не от ответника П.П.К.
и че подписът за купувач върху договора за покупка на метални къщички от
21.09.2009 год. е положен от К.С.К., а
не от П.П.К.. А от заключението на вещото лице по съдебно-почерковата
експертиза /по протокол 99 от 26.09.2019 год./ се установявало, че декларациите
от 02.10.2006 год. и 15.05.2014 год. по чл. 14 ЗМДТ не са подписани от ответника К.. Установено било въз основа на заключението
на вещите лица по съдебната комбинирана техническа експертиза, че поставяемите
обекти били разположени в имота след предявяване на иска, както и че растителността
в имота била разчистена преди това и не би попречила за установяване
наличието на постройките по предходните снимки. Според практиката на ВКС, ако
приобретател владеел вещта на нищожно правно основание, то той не можел да се
позовава на добросъвестно владение за придобиване на правото на собственост.
Съгласно чл. 82 ЗС, владелецът можел да присъедини към своето владение и
владението на праводателя си, като когато владението било разнородно
/владението на праводателя е недобросъвестно, а на правоприемника е
добросъвестно или обратно/, събирането на периодите на владение на праводателя
и на правоприемника можело да стане само чрез незачитане на добросъвестното
владение като такова. Т.е., при присъединяване на разнородно владение
необходимият срок за придобиване по давност на недвижим имот бил срокът,
предвиден за придобиване по давност при недобросъвестно владение – 10 год.,
съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС, а не срокът, предвиден за придобиване по давност при
добросъвестно владение – 5 години, съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС/. Правото на
собственост не можело да бъде погасено поради неупражняването му, но можело да
бъде придобито от трето лице в резултат на осъществено от него трайно, явно и
непрекъснато владение. Основен елемент на владението било осъществяване на
фактическа власт върху имота за периода на придобивната давност, каквото в
случая не било налице. Неправилен бил изводът на СРС, че самото правно
основание /придобивната сделка/ се явявало
демонстриране на завладяването, поради което за придобиването на собствеността било
достатъчно владелецът да упражнява фактическата власт в определен от закона срок,
без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други
действия, които да са противопоставени на действителния собственик. В точка IV от
представения нотариален акт било посочено, че продавачът ще предаде владението
и ползването на имота в деня на сделката. Използваното бъдеще време и липсата
на доказателство за предаване на владението опровергавало извода на СРС, че
самият нотариален акт се явява демонстриране на завладяването. Действителния
собственик нямал задължението да следи в службата по вписванията дали някой
злонамерено се е разпоредил с имота му, без да има правото за това, за
да узнае за установено владение от трето лице по силата на самата сделка. За да
формира извода си, че ответникът К. е установил фактическа власт върху
процесния имот, СРС неправилно се бил позовал само на показанията на
свидетелите на ответника, без да съобрази заинтересоваността на единия от тях –
П. Т.К., баща на ответника. СРС направил опит да обоснове защо кредитира
показанията на бащата на ответника с мотива, че показанията му за разменена
кореспонденция с държавни и общински органи се потвърждават от представените по
делото доказателства, но така разменената кореспонденция, макар да доказвала
намерение за своене, не установявала фактическо упражняване на владение. СРС бил
цитирал показанията на свидетеля на ищците, но не ги обсъдил в съвкупност с
останалите. Обстоятелството, че през 2013 год. в имота се влизало свободно и
същият бил ограден от три страни, опровергавало твърдението на ответника за
ограждане на имота в периода 2006 – 2007 год. и извода на съда, че
завладяването на имота още от 2006 год. било явно за действителния собственик.
Действително от протокола от 10.10.2006 год. на РИОСВ се установявало, че към
посочената дата имотът е бил обрасъл с храстовидна растителност и плодни дръвчета.
След тази дата имотът се бил самозалесил с гъста горска растителност. Представените
по делото сателитни снимките установявали, че състоянието на имота било
останало непроменено до 2014 год. Вещите лица били дали категорично заключение,
видими фактически действия в границите
на имота били налични една през есента на 2013 год., когато било
започнало разчистването на терена, като намиращите се в лицевата част на
парцела обекти били поставени през 2016 год. Неправилно първоинстанционният съд
бил приел, че след 2006 – 2007 год. от страна на ответника били осъществявани
действия, които осъществяват признаци на владение. Сключването на договори за
проектиране и изграждане на еднофамилна къща /дори и същите да били с
достоверна дата и да не били съставени
за нуждата на процеса/ не представлявало осъществяване на фактическа власт като
основен елемент на владението като придобивен способ. Направата на подход за
достъп до имота също не представлявало упражняване на фактическа власт върху
самия имот. Цялата разменена от ответника и неговия баща кореспонденция,
водените дела и сезирането на различни държавни и общински органи с искания
относно имота не доказвали осъществяване на фактическата власт върху имота. За
настъпване на ефекта на придобивната давност следвало да са осъществени
действия по упражняване на фактическа власт върху имота, които да са достатъчно
явни, за да може собственикът да узнае за намерението за своене от страна на
владелеца, като предприемането на каквито и да е административни процедури по
отношение на имота без осъществяване на фактическа власт не можело да доведе до
придобиване на имота по давност. Обективният
признак на владението обаче изисквал упражняване на непосредствена власт върху
вещта, защото по този начин се отблъсквало владението на собственика. Не било
достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение
към вещта, ако за тях собственикът не можел да узнае, необходимо било да си
служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот – да осъществява физическо
присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването
му. Само при такива фактически действия собственикът ще можел да узнае, че
друго лице владее неговия имот и щял да има възможността да предприеме действия
по защита на собствеността си. По делото не било установено, че ответникът е
упражнявал спокойно, необезпокоявано, явно и постоянно владение върху имота, че
е осъществявал фактическа власт по отношения на същия. Имотът не бил деклариран
от ответника, а от неговия баща П. Т.К., като СРС не бил съобразил, че осъществяването
на фактическа власт като елемент от фактическия състав на придобивната давност
следвало да бъде извършвано от лицето, позоваващо се на придобивна давност
лично или чрез трето лице по силата на мандатен договор, но не и чрез негови
роднини, независимо от степента на родство. Опровергани били показанията на свидетеля
на ответника, че вратата на двора и оградата са били поставени през 2007 год., като
СРС не бил отчел обстоятелството, че по делото не безспорно установено кога
ответникът е оградил имота и е поставил врата. Комплексната преценка на
доказателствата опровергавала твърдението , че именно ответникът е
терасирал имота и е изградил намиращата се в него чешма. Дори да били
извършвани действия в имота, то те били спорадични, не били довели до промяна
на имота и не били явни и осъществявани по начин да станат известни на
действителните собственици. В тази връзка неправилен бил и изводът на СРС, че упражняването
на фактическа власт е скрито само ако лицето извършва действия, имащи за цел да
прикрие факта на владението от друго лице, претендиращо самостоятелни права. В
случая не се твърдяло осъществяване на скрито владение, а се отричало осъществяване
на явно владение. В случая дори ответникът да бил установил фактическа власт
върху имота непосредствено след закупуването му, то тя не била продължила явно и непрекъснато за срока на
придобивната давност. Данни за спорадични посещения в имота от страна на
ответника се извличали само от
показанията на разпитаните по негово искане свидетели, единият от който като
негов баща бил очевидно заинтересован от изхода на делото. Ето защо молят
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени.
Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
Ответниците по жалбата Б.В.М. и В.Г.М. не изразяват
становища по въззивната жалба.
Ответницата по жалбата С.Г.С. счита, че решението на СРС
следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
Ответникът по жалбата П.П.К. счита, че решението на СРС
следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че по делото било
установено, че процесният имот му бил продаден от ответника Г. М., който се
легитимирал като собственик именно въз основа на нищожен договор за дарение от
1965 г., който не бил породил вещнотранслативния си ефект, поради което и М. не
бил станал собственик на имота. Ответникът обаче бил със съзнанието, че е
придобил правото на собственост върху имота именно на основание, което е годно
да го направи собственик, а именно нотариален акт за продажба на незастроен
поземлен имот №79, том II, peг.№4376, дело №265 от 14.09.2006 год.
на нотариус Б.Н., преди повече от 14 години. Доказано било, че считано от
датата на подписване на посочения по-горе нотариален акт, ответникът бил
осъществявал явно, непрекъснато и несмущавано владение върху имота, във връзка
с установяване на което обстоятелство по делото били ангажирани убедителни
доказателства – писмени, гласни и заключения по допуснати първоначална и
допълнителна технически експертизи. Владението върху процесния недвижим имот му
било предадено от продавача Г.В.М. в деня на подписване на нотариалния акт за
продажба, което било удостоверено и в т. IV от същия. Считано от 14.09.2006 год.
ответникът осъществявал и продължавал да осъществява и към настоящия момент
пълна фактическа власт и грижа за поддържане на имота, като собственик на имота
заплащал дължимите за имота публично-правни задължения. Без значение било обстоятелството, че в хода на производството
по делото не бил успял да осигури за сравнение оригинала на приходна квитанция за
заплатени данъци за имота за 2016 год. и 2017 год., доколкото обстоятелството,
че е изпълнил задължението си за заплащане на данъци и такси и за посочените
години се установявало от ангажираното
като доказателство по делото писмо на СО – Дирекция „Общински приходи“ – отдел Витоша. По
делото били ангажирани и писмени доказателства, че ответникът бил започнал да
полага грижа за придобития от него недвижим имот, като видно било от молба до СО
– район Витоша от 25.09.2006 год., че още от момента на встъпване във владение
поискал разрешение за прочистване на парцела, който към този момент бил изцяло
обрасъл с храсти и изсъхнала растителност. В тази връзка била организирана
проверка на имота от Регионална инспекция по околна среда и водите – София, въз
основа на която бил съставен протокол от 10.10.2006 год., заедно с писмо с изх.
№ 91-00-775 от 30.10.2006 год. от Национална служба за защита на природата към
Министерство на околната среда и водите относно съгласуване премахването на
дървесна и храстова растителност. С посочения протокол от 10.10.2006 год. било установено,
че процесният имот не е поддържан дълго време и е обрасъл с храстовидни
растителност от глог, дрян, келяв габър, топола, леска, круша и др., както и че
в дворното място има плодни дървета от череша, сливи, круша и ябълки, като
по-голямата част от тях са напълно изсъхнали. Въз основа на даденото му от
компетентните органи разрешение ответникът организирал и заплатил почистването
на имота от храсти и изсъхнали дървета, което състояние на имота било
поддържано и към настоящия момент с негови средства. Тези писмени доказателства
напълно опровергавали достоверността на показанията на водения от ищците
свидетел Г.П.относно състоянието на имота, включително и до есента на 2013 год.
Доказано било по убедителен начин и частичното осъществяване на инвестиционните
намерения на ответника за осъществяване на строеж върху закупения от него имот.
Видно било от заключението по допълнителната съдебно-техническа експертиза, че
видовете СМР по Договор №ВГ 034 от 15.08.2008 год. са били изпълнени. Наличието
на инвестиционни намерения на ответника за осъществяването на строителство
върху процесния терен, чието изпълнение било започнало още през 2008 год.,
нямало как да не бъде забелязано от праводателите на ищците, като това се
установявало от показанията на свидетелите П. Т.К. и К.М..
Устантовени били и причините, поради които намерения на ответника да строи в
имота не били осъществени докрай и към настоящия момент, а именно забрана за
строителство, поради попадане на процесния недвижим имот в границите на
Природен парк „Витоша“. Не следвало да бъде кредитирано заключението по
комбинираната техническа експертиза. Първоинстанционният съд правилно бил
приел, че ответникът е добросъвестен владелец по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС,
който бил придобил процесния имот въз основана правно основание – договор за
покупко-продажба, за което не знаел, че не е годно да прехвърли собствеността,
като считано от 2006 год. той осъществявал непрекъснато, явно и спокойно
фактическа власт върху имота. В настоящия случай недобросъвестен владелец се явявал
ответникът Г. М., защото именно той бил
страна по нищожна сделка. Що се отнасяло обаче до последващия приобретател,
нищожността на договора за дарение, по който праводателят му бил страна, не
представлявала обстоятелство, което да го направи недобросъвестен владелец.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
По отношение
на въззивната жалба срещу решението на СРС в частта му по исковете, предявени
срещу ответника П.П.К.:
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане положителни установителни искове
за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
По отношение на фактическата обстановка:
Безспорно е във въззивното производство, а и от
съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства, се
установява, че с влязло в сила решение от 09.12.1954
год., постановено по гр.дело №2435/1954 год. по описа на СНС, VI район, е бил обявен
за окончателен сключения между В.Г.П., като продавач и П.Г.Б., като купувач,
договор от 28.05.1954 год. за продажбата на следния недвижим имот: нива от
около 1800 кв.м., находяща се в землището на с.Бояна, м. „Аметица“, при съседи:
от три страни – гора гора и от четвърт страна – С.Д.С./който е бил част от имот
с обща площ от около 3 885 кв.м./, който имот е идентичен с процесния.
Със саморъчно завещание от 27.12.1975
год. П.Г.Б. е завещал цялото си движимо и недвижимо имущество на съпругата му В.С.Б.и
я обявил за свой единствен наследник. Завещанието е било обявено с протокол 26.09.1986
год. на нотариус К.. Видно е от заключението на вещото лице по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-почеркова експертиза,
което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че
подписът за завещател в завещанието е положен от П.Б..
П.Г.Б. е починал на 04.09.1986 год.
и е оставил за свой наследник съпругата си В.С.Б.. Последната е починала 10.06.1995
год., като е оставила за свои наследници по закон двете си сестри Д.С.И. и Д.С.Б..
Д.Б.е починала на 27.04.2014 год. и е оставила за свой наследник А.Н.Б., а Д.И.
е починала на 03.04.2016 год. и е била наследена от дъщеря си Л.П.И.-Е..
На 14.04.1965 год. е бил сключен
договор за дарение на процесния недвижим имот между В.Ц.И.и С.Г.М., като дарители
и първоначалният ответник Г.В.М. /малолетен ученик/, като надарен – нотариален акт №190, т.IX, дело №1612/1965 год. на
нотариус Х.О., от който е видно също така, че при изповядване на сделката пред
нотариуса е било представено решение за делба на недвижим имот между В.И.и П.Б..
На 14.09.2006 год. Г.В.М. е продал
на П.П.К. процесния недвижим имот – нотариален акт №79, т.II, дело №265 от 14.09.2006
год. на нотариус Б.Н., с рег.№142 на НК. Видно от п. ІV на нотариалния акт, че
продавачът е заявил, че владението на продавания имот ще бъде предадено на
купувача в деня на подписване на нотариалния акт.
Не се спори, че ответникът П.К. е заплатил
дължимите в периода от 2010 год. до 2017 год. данъци за имота, а на 02.10.2008 год.
е била вписана ипотека по партидата на негово име върху имота.
Установено е също така, че на
25.09.2006 год. ответникът П.К. подал молба с вх.№94-П448 до кмета на СО –
район „Витоша“ за издаване на разрешение за прочистването на процесния имот,
като с писмо от 03.10.2006 год. Столична община уведомила директора на дирекция
„Зелена система“ за определяне на дата за извършване на проверка. При
извършване на проверката бил съставен протокол от 10.10.2006 год. от представител
на РИОСВ, в присъствието на П.К., от който е видно, че съгласно заповед на
Министъра на околната среда и водите спорният имот попада в границите на
Природен парк „Витоша“, но че съгласно документация по започнала процедура по
Закона за защита на територията са предприети действия по изключването на
парцела от границите на парка; че имотът представлява незастроено дворно място,
като същият не е поддържан дълго време и е обрасъл с храстовидна растителност и
плодни дървета, като голяма част от тях са напълно изсъхнали. В тази връзка Министерството
на околната среда и водите съгласувало премахването само на изсъхналата
растителност от парцела, но указало, че е забранено да се извършва строителство
до изключването му от територията на Природен парк „Витоша“ /писмо изх.№91-00-775
от 30.10.2006 год./.
Видно е от писмо 29.03.2019 год. на Столична община, че в
периода от 2009 год. до 2019 год. не е било давано разрешение за почистване на процесния
парцел от дървесна растителност, както и че към 2019 год. не е налична одобрена
проектна документация за него – инвестиционен проект и разрешение за строеж.
Не се спори, че ответникът П.К. е отправял искания до
Столична община за разрешаване на временно строителство в процесния имот, като
е получавал откази поради това, че този въпрос е в компетентността на МОСВ
/РИОСВ/. Ответникът бил уведомен от Министерството на околната среда и водите,
че УПИ №XXI-599 в кв. 15а е предложен за изключване от границата на парка, но
че процедурата по намаляване на територията на парка все още не е приключила,
но било съгласувано извършването на ремонт и подмяна на ограда, подпорни стени,
линейна инфраструктура и съществуващи обекти, както и разполагането на временни
преместваеми обекти, които не се считат за строителство по смисъла на ЗУТ.
С решение №19 от 31.01.2013 год. на Министъра на околната
среда и водите било отхвърлено предложението за намаляване на площта на
Природен парк „Витоша“. Срещу това решение били подадени жалби, като в
образуваното в тази връзка адм.дело №8972/2014 год. по описа на ВАС, 7 отд.,
ответникът П.К. бил конституиран като жалбоподател.
Като доказателства по делото са приети два договора от
2009 год., сключени между К.К. и ответника П.К. за закупуването от последния на
3 употребявани преместваеми къщички и метална врата с колела, стопери и
ограничителни водачи, метални релси и 6 броя метални колони /в договорите е
отбелязано, че в цената е включен транспорта и монтажа на врата в УПИ XXI-599 в
Бояна/, договор №07-005 от 09.04.2007 год., по силата на който П.К. възложил на
трето за спора лице да изготви проект за еднофамилна жилищна сграда в Бояна, в
т.ч. инвестиционен проект по всички специалности относно сграда в УПИ XXI-599
кв.15А, б.з „Беловодски път“, гр.София, както и да осъществява авторски надзор
по време на строителството и изготвяне на екзекутивни чертежи, както и договор
№ВГ-034 от 15.08.2008 год., сключен между ответника П.К. и „Клуб Факчъри“ ООД за
извършване на СМР – изграждане на вертикална и линейна планировка и
инфраструктура, подпорни стени и подход към УПИ XXI-599 кв.15А, б.з „Беловодски
път“, гр.София. Установено е въз основа на заключението на вещото лице по
допълнителната съдебно-почеркова експертиза, което следва да бъде кредитирано
/чл. 202 ГПК/, че подписите в договора от 09.04.2007 год. и от 15.08.2008 год.
са положени от ответника П.К..
По делото са приети и изготвени инвестиционен проект от м.май
2007 год., идеен проект от м.юли 2008 год. и технически проект от м.юли 2008 го,
както и доклад относно инженерно-геоложко и хидроложко обследване на площадка
за строителство на еднофамилна жилищна сграда в процесния УПИ.
От заключенията на вещото лице по допуснатите и изслушани
в първоинстанционното производство първоначална и допълнителна
съдебно-технически експертизи – първото от които е изготвено и след оглед на
място, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране,
се установява, че достъпът до процесния недвижим имот се осъществявал през ул.„Беловодски път“, като входът бил от
западната страна на имота, където биламонтирана метална врата. Мястото не било
оградено от северната страна, а другите страни били изпълнени с телена ограда. Мястото
било трасирно, налична била и дворна чешма в източната му част, като в него имало
поставени три преместваеми обекта – 3 бр. къщички /които съответствали на
описанието на представения по делото договор за покупката им, без да е ясно
кога са били поставени в имота, но вероятно това било станало през 2009 год./,
в лицевата част на имота, като не били трайно прикрепени към терена; поставени
били върху бетонови градински/паркинг елементи. Установено е също така, че
сключените от ответника К. договор за изготвяне на инвестиционен проект и договор
за изграждане на подход към имота били изпълнени, но проектите не били одобрени,
като строителството по тях не било реализирано. Изграден бил самостоятелен
подход към имота от улицата /от западната му страна/, който подход бил извън
имота.
Установено е въз основа на заключението на вещите лица по
съдебната комбинирана техническа експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че съобразно информацията в платформата
Google
maps и приложението Google earth pro на
района, в който се намира процесния имот, както и показанията на сателитните
снимки през периода от 2006 год. – 2018 год., обектите – къщички в лицевата
част на имота са поставени през 2016 год. – за първи път те се виждат на снимка
от 17.08.2016 год., а на снимка от 28.08.2016 год. се открояват категорично.
По искане на страните по делото са събрани гласни
доказателства чрез разпита на свидетеля Г.В.П./по искане на ищците/ и на
свидетелите К.Н.М.и П. Т.К. /по искане на ответника П.П.К./. В показанията на
посочените свидетели не се съдържат съществени противоречия относно значимото
за спора обстоятелство кой е упражнявал фактическа власт върху спорния имот за
периода след 2006 год. От показанията на свидетелите К.Н.М.и П. Т.К. /баща на
ответника/, които при преценката, в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК следва да бъдат
кредитирани като ясни, последователни, взаимно подкрепящи се и кореспондиращи с
останалите данни по делото се установява, че при когато ответникът бил закупил
имота същият не бил ограден и бил целият обрасъл с
храсти, а преди покупката го бил посетил, за да го огледа, заедно с двамата свидетели
– първият от които строителен инженер, който го предупредил, че имотът е с
голям наклон и това ще наложи по-големи инвестиции. Ответникът искал да построи
къща в него. Това наложило три-четири различни организации да дойдат в имота,
за да бъде дадено разрешение за разчистването му от растителност. През 2006 год.
имотът бил разчистен, а през 2007 год. бил извършен сондаж и бил сключен
договор за строителство, като започнала организацията за това и била премахната
част от скала, поради което в продължение два месеца от имота била изнасяна
скална маса. Междувременно ответникът бил уведомен от представители на МОСВ и
РИОСВ, че предстои изваждането на тези места от границите на парк „Витоша“,
поради което и следвало да се изчака приключване на процедурата. През 2007 год.
бил направен подход към имота широк близо 5 м. и 18-20 м. дълъг, годен за тежки
машини; прокарани били ток и вода, направени били дренаж, подпорни стени и трасиране; поставена
била метална врата, но се наложило да се заплатят неустойки на строителната
фирма, поради това че фактически строителството не можело да започне. През 2007
год., след като строителните дейности били спрени, ответникът поръчал метална
врата, а впоследствие закупил три преместваеми къщички, които били монтирани в
имота. Последният бил ограден само от трите му страни, а четвъртата страна
останала неоградена. Забраната за строителство все още не била отпаднала. В
имота имало и къщичка, която била разрушена.
От показанията на свидетеля Г.В.П.се
установява, че в периода от 1991 год. до 2001 год. е посещавал 2-3 пъти в
годината имота заедно с ищцата и нейната майка Д., както и че го е посетил
веднъж през есента на 2013 год. В имота нямало поставени къщи, не се извършвали
строителни дейности, нито ограничение на достъпа до него, като при всяко
посещение на имота свидетелят влизал и в
бараката, като всеки път я заключвали, но при следващо посещение отново я
намирали отворена. Въззивният съд приема, че чрез показанията на посочения
свидетел ищците не са постигнал непълно насрещно доказване /което по принцип е
достатъчно, за да обезсили главното доказване на ищцата/. И това е така, тъй
като посоченият свидетел има спорадични впечатления, а невъзприемането на
определени факти от него не може да бъде приравнено на неосъществяването им.
Отделно от това съобщеното от свидетеля, че през 2013 год. в имота е нямало
извършени строителни дейности се опровергава от останалите доказателства по
делото.
По отношение на правните изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като
на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от
СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Ищците основават правата си върху
процесния недвижим имот – всеки един от тях върху 1/2 ид.ч., на законово
наследствено правоприемство.
От своя страна ответникът
противопоставя възражение за придобивна давност, като се позовава на петгодишна
давност като добросъвестен владелец, евентуално на десетгодишната давност като
недобросъвестен владелец, текла от 14.09.2006 год.
Доказано е по делото, а и не се
спори във въззивното производство, че П.Б. е бил собственик на процесния имот въз
основа на влязло в сила съдебно решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като впоследствие
е завещал на съпругата си В. Б.цялото си движимо и недвижимо имущество с валидно
саморъчно завещание от 27.12.1975 год., което е породило вещно-правни последици
/възражението на ответника П.К. за нищожността му по чл. 42, б.“б“ вр. с чл.
25, ал. 1 ЗН обосновано е било счетено за неоснователно от СРС с оглед
кредитираното заключение по първоначалната съдебно-почеркова експертиза/. След
смъртта си В. Б.е била наследена от своите сестри Д.Б.и Д.И. /чл. 8, ал. 1 ЗН/,
а последните – от децата си – първата от сина си А.Б., а втората – от дъщеря си
Л.П.И. – Е. /чл. 5, ал. 1 ЗН/.
В разглеждания случай, на основание
чл. 297 и чл. 298, ал. 1 ГПК за настоящия съдебен състав е задължително
постановеното и влязло в сила решение по гр.дело №56152/2016 год. по описа на
СРС, ГО, 150 с-в, в частта му, в която е прогласена на основание чл. 26, ал. 2,
пр. 3 ЗЗД нищожността на сключения на 14.04.1965 год. договор за дарение на
процесния недвижим имот между В.Ц.И.и С.Г.М., като дарители и първоначалният
ответник Г.В.М., с нотариален акт №190, т.IX,
дело №1612/1965 год. на нотариус Х.О., като този съдебен акт се полза със сила
на пресъдено нещо за страните по настоящото дело и респективно ги обвързва по
задължителен начин. В този смисъл въпросът относно недействителността на
договора за дарение – юридическият факт, от който посоченият ответник е
поддържал, че е породено правото му на собственост не може да бъде пререшаван.
Следователно ищците са придобили по
силата на законово наследствено правоприемство спорния имот при равни права,
респ. ответникът не се легитимира като собственик на имота на твърдяното деривативно
основание –договор за покупко-продажба, като обстоятелството, че последният не
е нищожен и обвързва страните по него не означава, че придобитите с него права
са противопоставими на действителния собственик /собственици/, а намира
приложение принципът, че никой не може да прехвърли повече права от тези, които
притежава.
Същевременно релевираното от
ответника П.П.К. възражение за придобивна давност се явява основателно, поради
следните съображения:
Съгласно чл. 18 ЗЗД, договорите за
прехвърляне на право на собственост върху недвижими имоти трябва да бъдат
извършени с нотариален акт. Последният следва да бъде сключен при спазване на
всички правила на нотариалното производство. С чл. 472 ГПК /отм./, съответно
чл. 576 ГПК, нотариалното действие е нищожно, когато е допуснато някое от
изрично и изчерпателно посочените нарушения. Сред тях попада и нарушението на
изискването нотариалният акт да съдържа подпис на нотариуса – чл. 580, т. 6 ГПК. В хипотеза, когато нотариалният акт е признат за нищожно нотариално
удостоверяване поради липсата на положен от нотариуса подпис, следва да се
приеме, че е отречено съществуването на предписаната от чл. 18 ЗЗД форма на
договора за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот. Това от своя страна
влече нищожност на самата сделка на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД – какво
именно е прогласена по отношение на договора за дарение от 14.04.1965 год.
Според разясненията по т. 10 от ППВС № 6/1974 год., правно основание за
добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС могат да бъдат транслативните
сделки, когато същите са валидно сключени. Нищожните сделки не съставляват
годно правно основание за упражняване на добросъвестно владение и когато тази
нищожност е изрично прогласена, подобна сделка може да бъде основание за
упражняване на недобросъвестно, а не за упражняване на добросъвестно владение.
В тази хипотеза собствеността може да бъде придобита при условията на чл. 79,
ал. 1 ЗС – в този смисъл виж например Решение № 147 от 06.02.2017 год. на ВКС
по гр.дело № 499/2016 год., ІІ г. о., ГК/
Добросъвестното владение, като вид
владение, притежава наред с белезите на рода си – фактическа власт /corpus/ и субективен
– намерение за своене на обекта /animus/ – чл. 68, ал. 1 ЗС, и
специфични такива – наличието на юридическо основание и субективна
добросъвестност на владелеца – чл. 70, ал. 1 ЗС, които го отличават от
обикновеното, т.нар. недобросъвестно владение. Субективната добросъвестност
представлява незнание на владелеца на пороците на юридическото основание, като
законът в чл. 70, ал. 2 ЗС въвежда презмупция за добросъвестност до доказване
на противното, като доказването е в тежест на страната, която иска да отхвърли
последиците на добросъвестното владение.
В разглеждания случай СГС намира, че
ответникът П.П.К. може да се ползва от кратката придобивна давност, тъй като сключеният
от него договор за покупко-продажба /който е действителна сделка/, макар да не
е прехвърлил правата по него, представлява правно основание за добросъвестно
владение – последващата разпоредителна сделка, след първоначално сключената
нищожна сделка /договора за дарение от 1965 год./, може да бъде правно
основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, за което приобретателят не е знаел,
че не е годно да прехвърли собствеността.
Според презумпцията, установена в разпоредбата на чл. 69 ЗС, владелецът държи вещта като
своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Намерението на лицето да държи вещта като своя се
изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на
собственика – виж т. І.2 от Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС.
Съгласно
т. 2 от Тълкувателно решение № 4
от 17.12.2012 год. на ВКС
по тълк. дело № 4/2012 г., ОСГК,
придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други
вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в
продължение на определен от закона срок от време, като изискуемото от чл. 120 ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от
фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС. В мотивите на Тълкувателното
решение е прието, че след като владението е съзнателен акт, то следва, че
придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните
юридически действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието
на представи и желания, насочени към установяването, придобиването,
прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения /представляващи
субективния елемент от предметното им съдържание/, както и тяхното обективиране
чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да
се разкрият тези преживявания и представи /представляващо обективния елемент от
предметното им съдържание/.
В разглеждания случай въз основа
на съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства и
заключенията на вещите лица настоящият съдебен състав приема, че през периода
от 10.10.2006 год. до датата на подаване на исковата молба – 11.08.2016 год., ответникът
е упражнявал явна, спокойна, несъмнена и непрекъсната фактическа власт върху
имота в продължение на повече 5 години. Доказано е, че владението върху спорния
имот е било предадено на ответника най-късно на 10.10.2006 год. – когато е била
извършена проверка в имота в негово присъствие от служители на РИОСВ-София на
основание чл. 50, т. 7 и § 7 от Закона за защитените територии по повод на молбата
му за издаване на разрешение за прочистване на спорния имот, за което на
посочената дата е изготвен протокол – виж чл. 179, ал. 1 ГПК, както и чл. 62,
ал. 10 ЗУТ и Наредба за изграждане, стопанисване и опазване на зелената система
на Столична община /приета с Решение № 4 по Протокол № 27 от 27.07.20001 год.,
отм. с Наредба за изграждане, поддържане и опазване на зелената система на
Столична община – приета с Решение № 950 по Протокол № 120 от 11.10.2007 год./.
За приобретателя, на когото е предадено владението по силата на сделката, по
която е страна /договора за покупко-продажба от 14.09.2006 год./, който е
добросъвестен владелец, самото правно основание се явява демонстриране на
завладяването, поради което и за придобиването на собствеността е достатъчно
владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона петгодишен
срок, без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други
действия, които да са противопоставени на действителния собственик – какъвто
извод е направен и от СРС, който се е позовал на цитираните в обжалвания
съдебен акт решения на ВКС /в този смисъл виж и Решение № 158 от 18.12.2018
год. на ВКС по гр.дело № 4555/2017 год., І г. о., ГК/.
Във връзка с оплакванията във
въззивната жалба, както и за пълнота, следва да се посочи извършените от ответника
действия по разчистването и ограждането на имота, подготовката му за
строителство, посещения в него, изграждането на подход към него, оспорване на Решение
№19 от 31.01.2013 год. на Министъра на околната среда и водите, с което е било
отхвърлено предложението за намаляване на площта на Природен парк „Витоша“
/което решение е било публикувано в ДВ/ и поставянето на преместваеми обекти
сочат, че същият е упражнявал фактическа власт непрекъснато в периода от
10.10.2006 год. до момента на подаване на настоящата искова молба, а отделно от
това обективират намерението му да свои имота за себе си, съответно да отрича
правата на собствениците. Не е установено друго лице, извън ответника да е
осъществявало фактически действия в имота, като липсват и доказателства за
прекъсване на владението му, а именно че ищците са предприели недвусмислени,
явни действия за установяване на собствено владение, а доказателствената тежест
в тази насока е била тяхна.
Фактическата власт върху имота може
да се упражнява и чрез периодични посещения в имота /без да е необходимо той да
бъде обработван и облагородяван/, стига същите да сочат на намерение имотът да
се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Необходимо е
владелецът да си служи с имота, да го посещава и да извършва явни действия по
стопанисването му, но не е необходимо да се повтарят във всеки момент действия,
чрез които се проявява намерението на владелеца да държи вещта като своя;
достатъчно е владелецът във всеки момент, когато пожелае, да може да реализира
владелческата си власт, както е и в частност – в този смисъл Решение № 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., ГК, Решение № 78 от 16.04.2014 г.
на ВКС по гр. д. № 5479/2013 г., I г. о., ГК, Решение № 17 от 2.02.2016 г.
на ВКС по гр. д. № 4335/2015 г., II г. о., ГК, Решение № 102 от 28.11.2017 г.
на ВКС по гр. д. № 5053/2016 г., II г. о., ГК.
Следователно упражняваното от ответника владение за периода от 10.10.2006 год. до подаване на исковата молба – 11.08.2016
год., т.е. повече от 5 години, е достатъчно за придобиване на
собствеността на оригинерно придобивно основание
– чл. 79, ал. 2 ЗС. Същият се легитимира като титуляр на субективното
материално право на собственост по отношение на спорния имот, поради което и
предявените срещу него искове по чл. 124, ал. 1 ГПК подлежат на отхвърляне,
както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в
обжалваната му част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателите
нямат право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
жалбоподателите /ищците/ следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника П.П.К.
действително направените разноски във въззиввното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 1 200 лв. /с ДДС/.
По отношение на въззивната жалба
срещу решението на СРС в частта му по исковете, предявени срещу ответниците Б.В.М.,
В.Г.М. и С.Г.С. /конституирани по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в
хода на процеса първоначален ответник Г.В.М./:
СГС намира,
че в посочената част настоящото въззивно гражданско дело е преждевременно
образувано. Същото следва да се прекрати и да се върне на СРС за провеждането
на служебно производство по реда на чл. 247. И това е така, тъй като е налице
несъответствие между изрично формираната от съда действителна воля в мотивите
на първоинстанционното решение, че ищците са придобили по 1/2 ид.ч. от
имуществото на В. Б./т.е. и от процесния имот/, че договорът за дарение от 1965
год. е нищожен и не е породил вещнотранслативния си ефект, че ответникът Г. М.
не е станал собственик на имота на договорно основание, а същевременно от
негова страна, както и от конституираните в хода на процеса по реда на чл. 227 ГПК негови наследници, не са представени доказателства за твърдението му, че е
придобил имота на основание давностно владение /т.е. отречено е същият, респ.
наследниците му, да са титуляри на спорното субективно право/ и формулирания
диспозитив за отхвърляне на предявените срещу Б.В.М., В.Г.М. и С.Г.С.
/конституирани по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса
първоначален ответник Г.В.М./ искове за собственост с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК. В този смисъл налице е очевидна фактическа грешка, като компетентен
да я отстрани е първоинстанционният съд.
След
приключване на производството по чл. 247 ГПК, делото следва да се върне на СГС
за продължаване на процесуалните действие по подадената от ищците въззивна
жалба срещу първоинстанционното решение в обсъжданата част, в т.ч. за
осъществяването на преценка за наличието на правен интерес от обжалването му.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 14.09.2020 год., постановено по гр.дело
№56152/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в, в обжалваната му част, в
която са отхвърлени предявените от Л.П.И.-Е. и А.Н.Б. срещу П.П.К. положителни
установителни искове за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Л.П.И.-Е. с ЕГН **********,
с адрес: *** и А.Н.Б. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят на П.П.К. с ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 200 лв.
ПРЕКРАТЯВА производството по в.гр.дело №329/2021 год. по описа на
СГС, ГО, ІІІ-Б с-в, в частта му по въззивната жалба на Л.П.И.-Е. и А.Н.Б.
срещу решението от 14.09.2020 год., постановено по гр.дело №56152/2016 год. по
описа на СРС, ГО, 150 с-в, в частта му, в която са отхвърлени
предявените от жалбоподателите срещу Б.В.М.,
В.Г.М. и С.Г.С. /конституирани по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в
хода на процеса първоначален ответник Г.В.М./ положителни установителни искове
за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 150 с-в, за провеждане на служебно
производство по реда на чл. 247 ГПК.
След приключване на производството по чл. 247 ГПК, делото ДА СЕ ВЪРНЕ
на СГС.
Решението в частта му, в
която се потвърждава първоинстанционното решение, подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните, а в останалата му част с характер на
определение, като непреграждащо
по-нататъшното развитие на въззивното производство, не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/