Р Е Ш Е Н И Е

№ 89

гр. Русе, 26.02.2018г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Русенският окръжен съд, гражданска колегия, в открито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                                            Председател: Наталия Георгиева

                                                            Членове:            Аглика Гавраилова

             Атанас Димитров – мл.с.

 

при участието на секретаря Ева Димитрова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров въззивно гражданско дело № 56 по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от М.И.Ц., ЕГН **********, чрез адв. К.Д., против Решение № 1792 от 12.12.2017г. по гр.д. № 6978/2017г. по описа на Районен съд – Русе. Изложени са съображения за неправилност и необоснованост на решението и се иска то да бъде отменено, като се присъдят разноските съобразно представен списък по чл.80 от ГПК.

В законоустановения срок е постъпил отговор от ОУ „В.А.“ гр.Р., бул.“***, представлявано от *** Г. Г., чрез адв. П.И., с който се взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Иска се решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено и да ѝ се присъдят направените разноски за производството пред въззивната инстанция.

Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Съдът намира, че жалбата е подадена от надлежна страна, в преклузивния за това срок и срещу решение на районния съд подлежащо на въззивно обжалване, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

С Решение № 1792 от 12.12.2017г. по гр.д. № 6978/2017г. по описа на Районен съд – Русе са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу ОУ „В. А.“ искове за отмяна на Заповед № 1374 от 28.08.2017г. на директора на училището, с която е прекратено трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.10 от КТ; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „*** както и за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ в размер на 6 240лв., дължимо в периода 28.08.2017г. до 28.02.2018г.

Във въззивната жалба са наведени оплаквания, че с отмяната на §5 (отм.) от ПЗР на КСО на 01.01.2016г. и създадената разпоредба на чл.69в от КСО са преуредени отношенията свързани с правото на пенсиониране, като това право е предоставено единствено на работника. При упражняване правото на уволнение в хипотезата на чл.328, ал.1, т.10 от КТ, работодателят може да приложи само общата разпоредба на чл.68 от КСО, чийто предпоставки в конкретния случай не са налице. Сочи, че е останало необсъдено твърдението за злоупотреба с право и наличието на дискриминация от страна на работодателя.

Въззивната инстанция намира така релевираните възражения за неоснователни. По делото няма спор относно наличието на предпоставките на разпоредбата на чл.69в от КСО за изискуемите осигурителен стаж и възраст. Спорът се отнася за това на кого принадлежи правото на „ранно“ пенсиониране, дали на работодателя в хипотезата на чл.328, ал.1, т.10 от КТ или е лично субективно право на работника, с оглед отмяната на § 5 (отм.) от ПЗР на КСО и създаването на посочената разпоредба. Съгласно утвърдената съдебна практика, в случаите, когато работникът или служителят е придобил правно на намалена пенсия за осигурителен стаж и възраст, в това число и по § 5 (отм.) от ПЗР на КСО, работодателят разполага с правото да прекрати трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.10 от КТ. При прекратяване на трудовото правоотношение с учител, работодателят може да се съобрази, както с общата разпоредба на чл.68 от КСО, така и със специалната норма на § 5 (отм.) ПЗР на КСО, като негово право е да прецени коя от двете норми да приложи и това негово право не подлежи на съдебен контрол (вж. Решение № 222 от 01.07.2011г. на ВКС по гр.д. № 258/2010г. IV г.о.). Съдебният състав счита, че няма основание да се приеме, че с отмяната на § 5 (отм.) от ПЗР на КСО и инкорпорирането на това правило в разпоредбата на чл.69в КСО, правото на ранното пенсиониране е предоставено единствено на работника. Логиката на законодателя за това изменение, видно от мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на Кодекса за социално осигуряване е „Трайно се урежда и правото на пенсия за учителите, като условията за пенсионирането им се включват в основните текстове на законопроекта“. Тоест, не се касае за преуреждане на отношенията във връзка с правото на пенсия, както се сочи от жалбоподателя, а инкорпорирането на този текст в основния – Глава шеста, Раздел I. Пенсии за осигурителен стаж и възраст. Съответно, не е изменена и разпоредбата на чл.328, ал.1, т.10 от КТ, която да предвижда промяна в правото на работодателя да прекратява трудовото правоотношение с работник или служител при наличието на визираните в закона предпоставки.  От изложеното следва, че посочената съдебна практика по приложението на § 5 (отм.) от ПЗР на КСО е актуална и по отношение на новосъздадената разпоредба на чл.69в от КСО.

Във връзка с оплакването за наличие на дискриминация от страна на работодателя, следва да бъде съобразено разрешението дадено в Решение № 183 от 8.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7381/2014 г., IV г. о., ГК – „Когато работникът твърди, че уволнението му е проява на дискриминация, то съгласно чл. 9 от ЗЗДискр, ответникът-работодател следва да докаже, че правото на равно третиране не е било нарушено, но след като ищецът докаже факти, от които може да се направи извод, че е била налице дискриминация.“. В производството не са били ангажирани никакви доказателства в подкрепа на това твърдение, поради което и за ответникът-работодател не е възникнало процесуалното задължение да доказва равното третиране на работника. В този смисъл направеното възражение за злоупотреба с право от страна на работодателя, съдът намира за недоказано и неоснователно.

По изложените съображения, окръжният съд намира, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спор и съобразно правилото на чл.78 от ГПК на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски съобразно представения списък по чл.80 от ГПК в размер на 200лв.

 

 

Мотивиран така, Русенският окръжен съд,

 

Р Е Ш И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1792 от 12.12.2017г. по гр.д. № 6978/2017г. по описа на Районен съд – Русе.

ОСЪЖДА М.И.Ц., ЕГН ********** да заплати на ОУ „В. А.“ гр.Р., бул.“*** представлявано от *** Г. Г. разноски за производството пред въззивната инстанция в размер на 200лв.

 

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                                                    Председател:

 

 

                                                                                    Членове: