Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 29.01.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при
секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4437 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258
и сл. от ГПК.
С решение от 18.12.2019 год.,
постановено по гр.дело №21489/2019 год. по описа на СРС, ГО, 140 с-в, е отхвърлен
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от С.Б.Т. срещу „М.Т.“ ЕООД иск с
правно основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД за сумата от 6 000 лв.,
представляващ задатък в двоен размер, предоставен по предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот от 12.08.2018 год., сключен между страните,
поради неизпълнението му от страна на ответника, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 21.12.2018 год. до окончателното й изплащане, за
която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №80646/2018 год. по описа на СРС, ГО, 140 с-в.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от С.Б.Т..
Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд бил основал изводите си на
недопустими свидетелски показания и голословни твърдения на ответната страна, а
отделно от това превратно тълкувал уговорки и волеизявления на страните в
процесния предварителен договор. Решаващият мотив на СРС за причината за несключването
на окончателния договор било неосигуряването на финансиране за покупката от
страна на ищеца, а не неизпълнението на ответника. По делото било установено,
че на 12.08.2018 год. между страните бил сключен писмен предварителен договор
за покупко-продажба /озаглавен „депозитна разписка“/. Същият ден ищецът
заплатил на ответника в брой сумата от 3 000 лв. като „капаро“, като
плащането било удостоверено в предварителния договор. От представените по
делото писмени доказателства било установено, че договореният за продажба имот
бил обременен с договорна ипотека, вписана на 16.12.2014 год. в полза на
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД., като обезпечение на кредит, отпуснат на
ответника. Следователно имотът продължавал да е обременен както преди
12.08.2018 год., така и на посочената дата и към 01.09.2018 год. и след това.
На определената в предварителния договор дата – 01.09.2018 год. не бил сключен
окончателен договор, като нямало дори твърдения ответникът да е отправял покана
за сключването му пред нотариус, нито да е предприел каквито и да е действия в
тази насока. На 06.12.2018 год. на ответника била връчена нотариална покана, с
която ищецът на основание чл. 93, ал. 2, пр. 2 ЗЗД да му бъде изплатена сумата
на дадения задатък в двоен размер, но
такава не му платена и до момента. На 12.02.2019 год. ответникът публикувал
обява за продажбата на процесния имат, като на 12.03.2019 год. ипотеката била
заличена, а на 22.03.2019 год. имотът /вече чист от тежести/ бил продаден на
трето за спора лице. Ответникът оспорвал, че е поел задължение да прехвърли
имота чист от тежести, като твърдял, че ищецът знаел за наличието на кредит и
ипотека и че се бил съгласил да купи имота в същия вид и състояние. Поддържал
също, че сдържащите се в договора негови изявления на продавач като декларации
и задължения не били действителни, а фигурирали поради пропуск и грешка.
Жалбоподателят сочи, че било възможно да е чул при преговорите, че ответникът
има кредит от банка и че имотът е ипотекиран, но той не бил получавал от страна
на ответника конкретна информация за условията на ипотеката, размера, условията
за изплащане на задълженията към банката. А непредставянето на конкретни данни
било равнозначно на непредставянето на каквито и да било данни. Освен това тази
информация не подлежала на проверка от страна на ищеца, тъй като той не бил
длъжен да извършва такава, ответникът се бил задължил да прехвърли имота
свободен от всякакви тежести и противопоставими на купувача права на трети
лица. Ищецът не бил длъжен да приема нещо различно от уговореното – чл. 65, ал.
1 ЗЗД. Такава проверка ищецът бил извършил при изтичането на срока за сключване
на окончателния договор и отказал сключването на такъв. При спор относно точния
смисъл на договорни клаузи съдът бил длъжен да извърши тълкуване на договора
при спазване на предвидените в чл. 20 ЗЗД критерии. При осъщественото тълкуване
в случая следвал извода, че имотът следвало да е свободен от всякакви тежести и
противопоставими на купувача права на трети лица, Неоснователен бил доводът на
ответника, че невярното деклариране от него нямало правни последици.
Декларирането на неверни обстоятелства при сключването на договор било
противоправно поведение и обуславяло отговорност за вреди. В договора било
уговорено, че окончателната сделка трябва да бъде сключена до 01.09.2018 год.
при цена от 67 000 евро, като от нея ще бъде приспадната сумата от
3 000 лв., дадена при сключването на договора като задатък/капаро, а
владението ще бъде предадено на купувача при окончателното разплащане. Сумата
от 3 000 лв. представлявала авансово плащане на част от уговорената
продажна цена, а също така и задатък по смисъла на чл. 93, ал. 2 ЗЗД. Даденият
задатък служел като потвърждаване на договора, така и обезпечавал изпълнението
му, като предоставял на изправната страна потестативното право да развали
договора. Към 01.09.2018 год. ответникът не бил изпълнил задължението си имотът
да е в договореното състояние – към посочената дата върху него продължавала да
е вписана ипотека. Наличието на ипотека обезпечаваща неизпълнен и изискуем дълг
на ответника към банка и неспособността на ответника са я заличи до изтичане на
срока за сключването на окончателния договор, съставлявало виновно неизпълнение
на задължението му да прехвърли правото на собственост върху имота, свободен от
вещни тежести, възбрани или други права на трети лица, които биха
възпрупятствали упражняването от купувача на правото на собственост в пълен
обем. Продавачът отговарял винаги, когато трето лице имало права върху вещта,
които може да противопостави на купувача. Следователно за ищеца било възникнало
правото да развали процесния договор което бил упражнил с нотариалната покана,
която била връчена на 06.12.2018 год. – той бил изправна страна и разполагал с
правото по чл. 93, ал. 2 ЗЗД да иска връщането на задатъка в двоен размер. Видът
на неизпълнението нямал значение за валидното упражняване на правото по чл. 93,
ал. 2 ЗЗД. Ответникът нямал право да задържи задатъка, тъй като освен че бил
неизправна страна, не бил отправял и изявление, че се отказва от договора. Дори
и да се приемело, че ищецът е неизправна страна, то с извършената продажба на
имота на трето лице ответникът сам се бил поставил в невъзможност да изпълни и
нямал право да задържи задатъка. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски
по делото.
Ответникът по жалбата „М.Т.“
ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че оплакването
на жалбоподателя, че причината, поради която не била сключена окончателната
сделка била неосигуряването на финансиране за покупката от негова страна, тъй
като същият не разполагал със средства за заплащането на уговорената цена, е
неоснователно, тъй като такъв извод не бил формиран от СРС. А и това
обстоятелство било без значение за спора – ирелевантно било по какви причини
ищецът не бил осигурил средства за заплащането на цената, поради това, че се
отказал от договори или поради липса на средства или поради липса на желание. Освен
това задълженията на купувача не се изчерпвали със заплащането на капаро, той
трябвало да заплати и останалата част от продажната цена, което задължение не
било изпълнено в случая. При събиране на гласните доказателства по делото не
било допуснато нарушение на чл. 164, ал. 1, т. 1, 3, 5 и 6 ГПК.Свидетелят М.
бил обяснил каква е причината да не бъде сключен окончателния договор –
няколкократното отлагане на сключването му по искане на ищеца и отказът му да
го сключи. Неспазването на крайния срок за сключването на договора било
причината ответникът да се откаже от процесния договор. В този смисъл правилно
първоинстанционният съд бил приел, че ответното дружество е изправна страна. Наличието
на ипотека в никакъв случай не било пречка за сключване на окончателната
сделка, тъй като в самия нотариален акт за покупко-продажба можело да се
отрази, че част от продажната цена ще се плати чрез погасяване на банков кредит
в „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, както и да се впише задължението на продавача
да вдигне ипотеката. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
С определение на СРС по
горепосоченото дело от 18.02.2020 год. е отхвърлена молбата на ответника „М.Т.“
ЕООД за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските.
Срещу така постановения
съдебен акт е подадена частна жалба от ответника „М.Т.“ ЕООД, който поддържа,
че в представения в първоинстанционното производство списък на разноските била
допусната грешка по отношение на размера на претендираното адвокатско
възнаграждение – вместо 600 лв. била посочена сумата от 300 лв. Неправилно СРС
бил приел, че ако присъди разноски в по-висок размер ще допусне нарушение на
диспозитивното начало в гражданския процес. Списъкът по чл. 80 ГПК имал
единствено значение за процедурата по изменение на решението в частта за
разноските по чл. 248, ал. 1 ГПК. Той не представлявал доказателство за
извършените разноски. Да се приеме обратното означавало, че ако не бъде
представен списък на разноските, то страната не претендира разноски, въпреки че
е представила доказателства за извършването им и е направила своевременно
искане за присъждането им.
Ответникът по частната
жалба С.Б.Т. счита, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че правилно СРС бил приел, че е обвързан от изрично заявения от
страната размер на претендираните разноски като горна граница. В случай на
ответника били присъдени разноски именно в размера, посочен в представения
списък по чл. 80 ГПК.
Софийски градски съд, след като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК иск с правно основание чл. 93, ал. 2, пр. 2 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.
В случаите на неизпълнение на
договорно задължение, за което длъжникът отговаря, изправната страна разполага
с две алтернативни възможности : 1/ или да се откаже от договора /да го
развали/ и да задържи задатъка, респективно да иска задатъка, като в този
случай правото по чл. 93,
ал. 2 ЗЗД може да се
упражни независимо от това дали са претърпени вреди, 2/ или ако иска да запази
договора, може да претендира компенсаторно обезщетение, като върне задатъка.
Ищецът твърди, че му се дължи връщането на заплатеното
капаро /задатък/
в двоен размер, поради виновно
неизпълнение на процесния договор от страна на ответното дружество. Т.е., той е предпочел
първата от горепосочените алтернативи. Този избор е неотменим и тъй като по
правило уговорката за задатък е в интерес на кредитора, длъжникът не би могъл
да осуети възможността за избор като предложи изпълнение.
За да реализира правото
си по чл. 93, ал. 2 ЗЗД, ищецът е следвало да установи съществуването на твърдяното
облигационно правоотношение, наличието на съглашение за задатък, че е заплатил
на ответника сумата от 3 000 лв., както и че валидно е развалил процесния предварителен
договор за покупко-продажба на недвижим имот от 12.08.2018 год. /което
съответно предполага, че е изправна страна по договора, а изправна страна е
тази, която е изпълнила задълженията си или е била готова да ги изпълни/, поради
виновното му неизпълнение от ответника – за който твърди, че е в качеството му
на продавач е поел задължението да прехвърли недвижимия имот свободен от
тежести и права на трети лица.
Безспорно е във
въззивното производство, а и това се установява от приетите писмени
доказателства по делото, че на 12.08.2018 год. бил сключен писмен предварителен
договор за покупко-продажба на недвижим имот /който е валиден – същият е
наименован „депозитна разписка“, но от значение е не използваната от страните
терминология, а съдържанието на техните волеизявления/, по силата на който
ответникът „М.Т.“ ЕООД, като продавач обещало да продаде на ищеца С.Б.Т., като
купувач, следния недвижим имот: магазин №1, с идентификатор
68134.1005.167.1.19, находящ се в сграда №2, на първи – приземен етаж, кота
0.00, до вход А, със застроена площ от 30.33 кв.м., при граници: рампа, магазин
№2, портиерско помещение и стълбищна клетка на вх.А, която сграда е построена в
УПИ ІІ-979, кв. 3 по плана на гр.София, местност „Жилищна група Мотописта ІІ
част“, целият с площ от 2 289 кв.м., при граници: УПИ І-96а, УПИ ІІІ-979,
УПИ VІ-979 и улица, за сумата от 67 000 евро, от които 3 000 лв. –
капаро. Не се спори, че сумата от 3 000 лв. е била заплатена от ищеца на
ответното дружество в деня на сключването на договора /който има характера и на
разписка/. Страните постигнали съгласие, че окончателната сделка ще бъде
сключена в срок до 01.09.2018 год., както и че сумата от 3 000 лв. ще бъде
приспадната от крайната продажна цена при изповядване на сделката и че
окончателният договор не бъде сключен по вина на продавача, той връща посочената
сума в двоен размер на купувача, а ако окончателният договор не бъде сключен по
вина на купувача, сумата остава за продавача. В договора е посочено, че
собствеността на имота е удостоверена с нотариален акт №21, т.ІІ, дело №192 от
2014 год.
Въззивният съд намира,
че страните по делото са се споразумели ищецът да заплати сумата от 3 000 лв.,
която са обозначили като „капаро”. Доколкото изрично са били постигнати
уговорки, че тази сума, ще се изгуби в случай на неизпълнение, то следва да се приеме,
че същата следва да се третира в отношенията между страните като задатък, като
тя служи като предварително и общо определяне на обезщетението, върху което
кредиторът ще има право в случай на неизпълнение – чл. 93, ал. 2 ЗЗД.
Горепосоченият нотариален
акт е приет като доказателство по делото и от същия е видно, че на 16.12.2014
год. ответното дружество е закупило процесния недвижим имот за сумата от
36 300 евро, част от която в размер на 28 800 евро е следвало да бъде
преведена на продавачите С.Г.С.и В.М.С.от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, след
вписване на нотариалния акт, вписване на договорна ипотека върху имота в полза на банката, съгласно условията по
договор за банков кредит №97202 от 12.12.2014 год., сключен между ответното
дружество и банката.
Не се спори също така,
че договорът за учредяване на договорна ипотека /сключен в нотариална форма –
същият е представен по делото/ е бил вписан в службата по вписвания на 16.12.2014
год.
С нотариална покана,
представена на 19.11.2018 год. на нотариус В.М., с рег.№053 на НК, връчена на 06.12.2018
год. /видно от направените официални удостоверявания от посочения нотариус/,
ищецът уведомил ответника, че обещаният за продажба имот е обременен с
договорна ипотека в полза на негов кредитор - банка, която тежест не е
отстранена нито към 12.08.2018 год., нито към 01.09.2018 год., поради което е
налице пълно неизпълнение на процесния договор и се отказва от него и
претендира заплащането на сумата от 6 000 лв. – задатък в двоен размер.
Спорните между страните
въпроси по същество във въззивното производство са свързани с това дали
продавачът по процесния договор е поел задължение да прехвърли собствеността
върху недвижимия имот, свободен от тежести, налице ли е виновно неизпълнение на
задълженията по договора от страна на продавача /ответника/ и следователно дали
е възникнало правото на купувача да го развали и да получи даденото капаро
/задатък/ в двоен размер.
При неясни договорни клаузи и при възникнал спор
между страните относно съдържанието на конкретни уговорки в договора, съдът е
длъжен да извърши тълкуване на договора; тълкуването следва да се извърши
съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не
предполагаемата воля на договарящите страни – върху както страните са се
споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат; прилагането на
критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните уговорки да се тълкуват във
връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда
от целта на договора, обичаите в практика и добросъвестността, без са се подменя формираната при
сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите – какви
са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането на
целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и
как може да се упражняват те – в този смисъл Решение №
38 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1227/2011 г., II г. о., ГК, Решение № 80
от 8.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1315/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 89
от 17.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 523/2008 г., II т. о., ТК, Решение № 81
от 7.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 761/2008 г., I т. о., ТК, Решение № 546
от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 16
от 28.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 218/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 100
от 10.08.2015 г. на ВКС по т. д. № 1191/2014 г., II т. о., ТК, Решение № 347 от
11.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 290/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 430 от
20.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1673/2014 г., IV г. о., ГК и др.
В частност с предварителния договор за
покупко-продажба продавачът /ответното дружество/ е поел задължението в срок до
01.09.2018 год. да прехвърли правото на собственост върху процесния недвижим имот.
Тълкувайки клаузите на договора по реда на чл. 20 ЗЗД, настоящият съдебен
състав приема, че целта на купувача /ищеца/ е била да придобие собствеността
върху недвижимия имот, свободен от тежести – независимо от това дали същият е
знаел, че към момента на сключването на предварителния договор имотът е бил
ипотекиран в полза на трето за спора лице, или не е положил дължимата грижа да провери
дали имотът е ипотекиран. Този извод следва от изрично поето от продавача
задължение до окончателното изповядване на сделката да не продава, ипотекира
или учредява вещни права върху имота на трети лица, което съответно предполага,
че до 01.09.2018 год. същият е трябвало да предприеме действия по заличаването
на ипотеката, обезпечаваща договора за кредит, по който е кредитополучател /въпреки
че изрично е декларирал в предварителния договор, че имотът, предмет на
предварителния договор, не е обременен с ипотека/. Доколкото не се спори по
делото, че до посочената в договора дата, ипотеката върху недвижимия имот не е
била заличена, въззивният съд счита, че е налице виновно неизпълнение от страна
на ответника на това поето задължение, което от своя страна обуславя правната
възможност на ищеца да развали договора. Доказано е, че писменото едностранно
волеизявление на ищеца за разваляне на договора, обективирано в нотариалната му
покана, е достигнало до знанието на продавача на 06.12.2018 год.
В този смисъл установени са предпоставките по чл.
87 ЗЗД, поради което е настъпил ефектът на развалянето, като във връзка с оглед
възраженията на ответника следва да се посочи, че ищецът се явява изправна
страна, тъй като липсва поето задължение от негова страна за заплащане на
цялата уговорена цена на имота преди сключването на окончателната сделка. На
основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД даденият задатък се дължи в двоен размер така,
както се претендира от ищеца – 6 000 лв., поради което и релевираната
претенция се явява изцяло основателна и следва да бъде уважена, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Не могат да бъдат споделени доводите на ответника,
че наличието на ипотека не е пречка за сключване на окончателната сделка, тъй
като в самия нотариален акт за покупко-продажба можело да се отрази, че част от
продажната цена ще се плати чрез погасяване на банков кредит в „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД, както и да се впише задължението на продавача да вдигне
ипотеката. В процесния предварителен договор липсва уговорка за подобен начин
на плащане на продажната цена от страна на купувача, респ. за съгласие на
последния да закупи ипотекиран имот. Предварителният договор за
покупко-продажба на недвижим имот може да бъде изменен само по взаимно съгласие
на страните – чл. 20а ЗЗД. Същевременно за предварителния договор законът
изисква писмена форма за действителност – чл. 19, ал. 1 вр. с чл. 18 ЗЗД.
Същата е и формата за извършени изменения на клаузи от предварителния договор.
По делото не са ангажирани доказателства за постигнато между страните съгласие
в изискуемата писмена форма за изменение на процесния договор, а изложеното
по-горе изключва възможността това обстоятелство да се установява с гласни
доказателства с оглед забраната, съдържаща се в разпоредбата на чл. 164, ал. 1,
т 5 ГПК, която в частност не е преодоляна по реда на чл. 164, ал. 2 ГПК –
наличието на уговорки, невписани в писмения договор, не могат да се установяват
със свидетелски показания.
Изводите на въззивния съд не съвпадат с тези на
СРС. Ето защо обжалваното решение следва да бъде изцяло отменено /в т.ч. и в
частта му за присъдените на ответника разноски, поради което и подадената от него
частна жалба се явява без предмет/, а предявеният иск – уважен.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя
/ищеца/ направените разноски в първоинстанционното производство за държавна
такса в размер на 120 лв., направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 120 лв., както и направените разноски в заповедното
производство по ч.гр.дело №80646/2018 год. по описа на СРС, ГО, 140 с-в, за
държавна такса в размер на 120 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер
на 540 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение
не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 18.12.2019 год., постановено по
гр.дело №21489/2019 год. по описа на СРС, ГО, 140 с-в, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК от С.Б.Т. с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „М.Т.“
ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж..“********ап.**иск
с правно основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 6 000 лв.,
представляваща подлежащ на връщане задатък в двоен размер по предварителен договор
за покупко-продажба на недвижим имот от 12.08.2018 год., сключен между
страните, поради неизпълнението му от страна на ответника, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 21.12.2018 год. до окончателното й изплащане,
за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №80646/2018 год. по описа на СРС, ГО, 140 с-в.
ОСЪЖДА „М.Т.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ж..“********ап.12, да заплати на С.Б.Т. с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в
първоинстанционното производство за държавна такса в размер на 120 лв., направените
разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 120 лв.,
както и направените разноски в заповедното производство по ч.гр.дело
№80646/2018 год. по описа на СРС, ГО, 140 с-в, за държавна такса в размер на
120 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 540 лв.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/