Р Е Ш Е Н И Е
№262111 28.07.2021
г. гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI
граждански състав, в открито съдебно заседание на втори юли две хиляди двадесет
и първа година, в състав
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на
секретаря Малина Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 14938 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от В.Р.И., ЕГН **********
против „АКПЗ“ ЕООД, ЕИК *********, с която е предявен отрицателен установителен
иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. със ЗПК.
Ищецът твърди да е сключил договор за паричен заем с
трето лице „Изи асет мениджмънт“ АД №*******от 13.12.2017 г. с предоставена
сума от 1300 лева, лихва – 40 %, ГПР – 49,03 %. Била платена сумата от 1346,30
лева. Без негово знание и уведомяване, бил сключен договор за цесия с
ответника. Получил ПДИ, според която дължал по този договор на ответника като
цесионер още 1380,88 лева.
Твърди, че поради плащане на главницата на
първоначалния кредитор, повече суми не дължи, като процесната се отнасяла за
допълнителни такси, лихва, неустойка и комисиони, които не били дължими, поради
нищожност на клаузите за начисляването им в договора.
Предвид изложеното се моли за установяване в
отношенията между страните недължимостта на сумата от 1380,88 лева по договора за заем. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с
който оспорва иска. Била начислена сума за неустойка, поради неизпълнение на
поетото задължение по чл. 4 за осигуряване на обезпечение; тя била действителна
и не излизала извън присъщите й функции; чл. 33 ЗПК не намирал приложение; изискванията
на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК били спазени. Остатъкът от дължимата сума по
договора била в размер на 1242,23 лева, която не била платена към датата на
цесията. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата,
че: между ищеца и трето лице „Изи асет мениджмънт“ АД бил сключен договор за
паричен заем №*******с предоставена и усвоена сума от 1300 лева и настъпил
падеж /вж. Определението по чл. 140 ГПК № 261345/19.02.2021 г. – л.40-41/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като
съобрази и ги съпостави с приетите писмени доказателства.
Следва да се посочи, че ищецът има правен интерес от
водене на иска именно за процесната сума, предвид представеното писмено
доказателство „покана за незабавно плащане“, адресирана до него от ответника,
касаеща процесния договор, в която е претендирана за плащане исковата такава
/въпреки твърденията на ответника в ОИМ, които не се отразяват на допустимостта,
след като претендира извънсъдебно именно исковата сума/.
По същество – според доклада, а и от заключението на
ССЕ, което се кредитира изцяло като ясно и компетентно изготвено, се установява
категорично, че предоставената заемна сума за главница по договора е платена от
ищеца – платени са общо 1346,30 лева. Други вземания, освен главницата по
договора от 1300 лева, принципно не са дължими от потребителя, т.к. договорът е
недействителен на осн. чл. 22 ЗПК.
Съображения:
Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко
нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор.
Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при
решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият
интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми,
които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но е и длъжен да провери
действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните
хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011
г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на
ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК,
II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III
г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя
– Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение
№ 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142
от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които
водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение №
204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015
г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр.
д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова,
следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора в
кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявените искове,
следи служебно.
Първоначалният кредитор е
небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало
извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по
чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на
това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР
и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки
глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира същият от 49,03 %/. Посочената годишна фиксирана лихва
от 40 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия
ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице е и друго
нарушение, т.к. посочените в договора ГПР от 49,03% и общата сума на
плащанията от 1479,03 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй
като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.4, ал. 2
неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски,
като се добавят по 149,36 лева към всяка. Въведеното изискване за предоставяне
на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество
изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които –
предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят –
тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението
неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително
затруднение, както относно ФЛ – поръчители, т.к. същите следва да отговарят на
критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни
източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно
банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и
период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на
документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично
време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на
неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено
до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора,
който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска
при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и
възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на
част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява
недействителен.
Отделно
- посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да
се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на
чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи.
Поради
това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето
на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена
в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК
/в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017
г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.
№ 3025/2017 г. и др./.
Липсата
на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която
следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост
/Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
С оглед изложеното, съдът приема, че поради
неспазване на посочените изисквания, договорът за заем е недействителен и по
него се дължи плащане единствено на предоставената главница, която е погасена.
В допълнение и относно ОИМ – суми за договорна лихва
и неустойка са принципно недължими и поради следното:
Относно договорната лихва:
При
формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът
на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с
повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл
Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение
№ 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между
страните лихва - в размер на 40 %
годишно, както и годишен процент на разходите от 49,03 % /както се посочи-
различен от действителния/, надхвърлят законната, което представлява нарушение
на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/,
като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на
финансовия ресурс. Клаузата, установяваща размера на договорната лихва,
накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави
и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се
явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е
възникнало за ответника.
Относно неустойката:
Критериите дали е налице нищожност на неустойка,
поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за
спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с
неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение
№ 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на
страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая,
страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключване на договора, като при
неизпълнение са предвидили неустойка в размер от 1048,52 лева – при кредит от 1300 лева.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена
да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заетата сума. Размерът на неустойката представлява 80,66 % от заетата сума /(1048,52/1300)*100/.
Предвидено е предварително, че ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на
справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя за неустойката. Действително няма пречка размерът й да
надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за
преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на
задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната
функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната
цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на
подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с всякакви
разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично
нарушава принципа на справедливост и не държи
сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от
21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
Тъй
като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване
на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1,
вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.
Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.
Предвид горното, твърденията в ОИМ за останали
дължими суми по договора от 1242,23 лева са неоснователни и не отговарят на
действителното фактическо положение. Дължими суми по договора няма, с оглед
плащането на главницата. Ето защо, искът за недължимост на претендираната
според писмото на ответника до ищеца сума от 1380,88 лева е основателен и
доказан, при което следва да бъде уважен.
По
отговорността за разноски:
С
оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Представен е списък по чл. 80 ГПК /л.69/
и доказателства за сторени такива в размер на 55,23 лева – ДТ. Претендира се и
адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде
осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер, съобразно
чл. 7, ал.2, т.2, вр. с ал. 9 НМРАВ, и предвид регистрацията по ДДС, за което
са налице доказателства, възлиза на минимума от 631 лева, който следва да се
присъди на дружеството - пълномощник.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че В.Р.И., ЕГН ********** НЕ ДЪЛЖИ на „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 1380,88 лева по договор за паричен заем
№ ***********, сключен с „Изи асет мениджмънт“ АД, с прехвърлени вземания на „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД с договор за цесия.
ОСЪЖДА „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Панайот Волов” № 29, етаж 3 да плати на В.Р.И.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 55,23
лева /петдесет и пет лева и двадесет и три стотинки/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Панайот Волов” № 29, етаж 3, на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв. да плати на Адвокатско дружество „*********“,
Булстат *********, с адрес: гр. ******************, представлявано от адвокат С.
Г., сумата от 631 лева /шестстотин
тридесет и един лева/ - разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца В.Р.И. в производството по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Банкова
сметка, ***, съгл. чл. 236, ал.1, т.7 ГПК /л.2/:
IBAN:
*** – “УниКредит Булбанк“ АД
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ