Р
Е Ш Е
Н И Е № 305
12.07.2022 г.,
гр. Стара Загора
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Административен
съд Стара Загора, седми състав, в открито съдебно заседание на тринадесети юни
през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРЕМЕНА
КОСТОВА-ГРОЗЕВА
при
секретаря: Албена Ангелова
изслуша докладваното от съдията
КОСТОВА-ГРОЗЕВА адм. д. №224 по
описа на съда за 2022 г.
Производството е по реда на чл.26, ал.4 от
ЗГВРСНР, вр. с чл.145 от АПК.
Образувано е по жалба от Д.Р.П. ***, чрез
адв. Х.Т. против Разпореждане №4505-40-18 от 01.03.2022г. на Директор на фонд
„ГВРС“ на ТП на НОИ.
Жалбоподателят сочи, че от 20.08.1987г.
работел по трудов договор в Авиокомпания „Балкан“ – София на длъжността
„снабдител“ в Борден цех. От 01.02.1993г. бил преназначен на длъжността
„търговски експедитор“ в „Л. Кейтъринг Сървисиз“ ЕООД /сега „ЛКС“ ООД“, което поело дейността на
Борден цех на БГА Балкан. С допълнително споразумение от 30.09.1993г. бил
преназначен на длъжността „началник смяна“, а с ново допълнително споразумение
от 30.12.1993г. бил преназначен от тази длъжност на длъжността „началник отдел инфлайт сервиз“. С поред допълнително споразумение от
30.07.1999г. бил отново преназначен на длъжността „началник смяна“. Мястото му
на работа било в гр. София, летище София, терминал 1, бел. Брюксел №1. Със
заповед № 43/29.10.2010г. и акт № 35/30.10.2010г. било прекратено трудовото му
правоотношение.
По молба на жалбоподателя било образувано
гр. д. №2733/2011г. по описа на СРС, който с решение, влязло в сила на
10.02.2012г. отменил уволнението и го възстановил на заеманата преди него
длъжност „началник смяна“, както и осъдил работодателя да заплати на осн. чл.344, ал.1, т.3 от КТ, вр.
с чл.225, ал.1 от КТ обезщетение за времето от 02.12.2010г. до 18.03.2011г. На
основание влязлото в сила решение подал заявление за явяване на работа, считано
от 17.04.2012г., но при явяването му на тази дата не бил допуснат до работа, а
му било връчено писмо изх. № 23 от същата дата, че заявлението му за постъпване
на работа нямало да бъде уважено.
Жалбоподателят тогава предявил иск по
чл.225, ал.3 от КТ, по който било образувано гр. д. № 27142/2012г. по описа на
СРС, по което претендирал обезщетение за периода 17.04.2012г. до допускането му
да изпълнява трудовите си задължения, като съдът приел за допустим искът
единствено за периода 17.04.2012г. до 04.06.2012г. /датата на подаване на
иска/. В това производството от работодателя била представена нова заповед за
уволнение №03/30.01.2012г., издадена на осн. чл.325,
т.2 от КТ. С решението по гр. д. № 27142/2012г. СРС осъдил работодателя да му
заплати обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ за процесния период. Решението влязло в сила на
21.08.2014г. и потвърдило незаконното недопускане до работа.
Предвид новата заповед за уволнение,
жалбоподателя предявил нов иск против нея за отмяната й, който бил разгледан по
гр.д. № 9957/2013г, по описа на СРС, който с решение
от 26.09.2016г. признал същото за незаконно и отменил заповедта. Решението
влязло в сила на 15.11.2016г.
Оспорващият сочи, че решението по чл.344,
ал.1, т.1 от КТ било конститутивно и с влизането му в
сила то отменяла извършеното правно действие /повторната заповед за уволнение/.
В резултата на недопускането му до работа от страна на работодателя, дори и
след повторната отмяна, жалбоподателят търпял имуществени вреди, като в
практиката на ВКС се приемало, че работодателят дължал обезщетение за всеки
ден, през който работникът не можел да упражнява работата си на длъжността, на
която бил възстановен и незаконно недопуснат. Размерът на брутното месечно
възнаграждение по чл.228, ал.1 от КТ и чл.17 от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата бил в размер на 942,60лв., като база за това
бил м. октомври 2010г. С решението по гр. д. № 83946/2017г. на СРС, ответникът
/работодателят/ бил осъден да заплати обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ в
размер на 33933,60 лв. за периода 29.11.2014г. – 29.11.2017г., като за сумата
било образувано изпълнително дело при ЧСИ Д..
С решение от 11.10.2018г. по
т.д.№245/2018г. ОС Стара Загора обявил неплатежоспособността на ответника и
решението било вписано в ТР към АВ на 27.10.2017г. Вземанията си жалбоподателят
предявил предсрочно пред съда по несъстоятелността. Производството било спряно,
но бил назначен временен синдик и не била открита процедура за предявяване на
вземанията. Трудовият договор обаче не бил прекратен на основанията при
несъстоятелност и длъжникът продължавал да осъществява дейността си чрез
управителните си органи.
Със заявление от 09.01.2019г. поискал
отпускане на гарантирано вземане, като с разпореждане от 01.03.2022г. искането
било уважено за сумата от 5569,91лв. Това разпореждане било незаконосъобразно,
тъй като съгласно чл.3 от ЗГВРСНР гарантирани били не само начислените и
неизплатените трудови възнаграждения, но и паричните обезщетения, дължими от
работодателя по силата на нормативен акт. Ето защо, счита, че следвало да му се
изплати изцяло присъденото обезщетение по гр.д. №
83946/2017г. на СРС в размер на 33933,60лв. и разноските по делото. Иска
изменение на обжалваното разпореждане, като се постанови изплащане на
обезщетението изцяло.
Жалбоподателят, редовно призован в с.з., се явява лично и с адв. Т.. Поддържат жалбата и
претендират разноски по представен списък. Допълнително прилага писмена защита.
Ответникът, редовно призован в с.з., се представлява от ст. юрк.
И., която оспорва жалбата, претендира възнаграждение за юрисконсулт и прави
възражение за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение. Представя
подробна писмена защита.
Съдът, въз основа на приетия по делото
доказателствен материал, намира за установено от фактическа страна следното:
С Решение № 449/11.10.2018г. ОС Стара
Загора на осн. чл.632, ал.1 от ТЗ обявил
неплатежоспособността на „ЛКС“ ООД – гр. Казанлък, с начална дата 12.04.2018г.
и открил производство по несъстоятелност спрямо дружеството, наложил запор на
цялото движими имущество и вземанията длъжника, както и обща възбрана върху
недвижимите му имоти, прекратил дейността на предприятието и го обявил в
несъстоятелност, както и спрял производството по несъстоятелност на „ЛКС“ ООД.
Това решение било обявено в ТР на РЮЛНЦ на 11.10.2018г. С Решение №
508/07.11.2019г. на ОС Стара Загора било постановено прекратяване на производството
по несъстоятелност на „ЛКС“ООД“, гр. Казанлък и заличаване от ТР при АВ на
дружеството. Съгласно поставен печат върху решението /л.75/, същото влязло в
сила на 15.11.2019г.
До Директора на ТП НОИ София от Д.Р.П. ***
било подадено заявление-декларация вх. № 4502-21-35 от 09.01.2019г., приложение
№4 /л.20-21/, което с писмо било изпратено по компетентност на ТП на НОИ Стара
Загора /л.19/. С Разпореждане
№4505-40-18 от 01.03.2022г., издадено от Директор на
фонд „ГВРС“ при ТП на НОИ, по заявление-декларация № 4502-2435 от 09.01.2019г.,
/вх. № 4502-23-3/16.01.2019г. на ТП на НОИ Стара Загора/ в полза на Д.Р.П. на осн. чл.26, ал.1 от ЗГВРСНР, вр.
с чл.4 и чл.22, ал.1 от с.з. бил определен размер на
гарантирано вземане по трудово правоотношение с работодател „ЛКС“ ООД“, гр.
Казанлък в размер на 5569,91лв. за периода 01.06.2017г. до
28.11.2017г. по чл.225, ал.3 от КТ и при определена данъчна основа по чл.42,
ал.3 от ЗДДФЛ 5569,91 и данък в размер на 556,99лв., сума за изплащане
5012,92лв. /л.5/. разпореждането било получено лично от Д.П. на 16.03.2022г.
чрез пощенско известие /л.10/. Против разпореждането била подадена жалба вх. №
4504-4089/29.03.2022г.
Част от преписката са и: справка за
размера на изплатени гарантирани вземания и внесени данъци и запори /л.14/; писмо
изх. № 1012-21-26-2 /л.16/; уведомление на ЧСИ Д. /л.15/;
При така установеното от фактическа
страна, от правна Съдът намира следното:
По допустимостта: оспорването е
процесуално допустимо, като изходящо от активно легитимирано лице, като
правният интерес от обжалване на разпореждането се обосновава с довода, че така
присъденият размер на гарантираното вземане не е определен в пълния претендиран
размер от 33 933,60лв., определен като дължимо обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ, съгласно решение по гр. д. № 83946/2017г. на СРС. Допустимостта се следва и
от факта, че жалбата е подадена в срока по чл.149 от АПК, вр.
с чл.26, ал.4 от ЗГВРСНР и пред местно компетентния административен съд /по арг. на чл.25 от закона/.
Разгледана по същество, Съдът я намира за
неоснователна.
Съдът намира оспорения административен акт за издаден
от компетентен орган, в рамките на предоставените му правомощия съгласно чл. 26, ал.
2 от ЗГВРСНР. Спазена е в законоустановената форма, като липсват допуснати съществени
процесуални нарушения. Ето защо, разпореждането е валидно и
законосъобразно издадено, като по отношение на него не се установяват
обстоятелствата по чл.146, т.1-3 от АПК.
Актът е издаден и правилно приложение на материалния закон.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 от ЗГВРСНР гарантирани вземания на работниците и служителите по този закон са начислени и неизплатени трудови възнаграждения, дължими по индивидуални и колективни трудови договори (т. 1), както и начислени и неизплатени парични обезщетения, дължими от работодателя по силата на нормативен акт (т. 2), като правото на гарантирано вземане възниква при кумулативното наличие на предпоставките по чл. 4 и чл. 6 от закона. Съгласно чл. 22, ал. 1 от ЗГВРСНР гарантираните вземания на работниците и служителите са в размер на последните 6 начислени, но неизплатени месечни трудови възнаграждения и парични обезщетения през последните 36 календарни месеца, предхождащи месеца, в който е вписано решението по чл. 6, като размерът им се определя по правилата на ал. 2 и ал. 3 от същия текст.
По делото не е спорно,
че на жалбопадетеля е признато правото на гарантирано вземане по
ЗГВРСНР, както и не се спори, а това
се удостоверява от данните по делото, че той го е упражнил в срока по чл. 25 от ЗГВРСНР. Спорът се свежда единствено до това правилно
ли ответникът е определил размера на гарантираното вземане, като претенцията на
жалбоподателя е, че той следва да е равен на присъденото му от съда обезщетение
по чл.225, ал.3 от КТ в размер на 33933,60лв.
Въпросното обезщетение
несъмнено попада под обхвата на чл.3, т.2 от закона, същото е било определено
за периода 29.11.2014-29.11.2017г. на база на последното определено брутно
трудово възнаграждение /БТВ/ в размер на 942,60лв. към м. 10/2010г. Спор
относно тези факти не е повдиган от жалбоподателя до момента на приключване на
съдебното дирене по това дело. Правилно органът възприема само този размер за
база за определяне на размер на гарантираното вземане, доколкото нито пред
него, нито пред съда се удостоверява в полза на жалбоподателя да е начислявано
и трудово възнаграждение, това така, защото за период от 36 месеца, същият е
бил незаконно уволнен и недопускан до работата си, съотв. именно обезщетението по чл.225, ал.3 от КТ замества
дължимото на работника трудово възнаграждение.
От съвместното тълкуване на чл. 3 и
чл. 22 от
ЗГВРСНР е видно, че в приложното им поле
се включват единствено начислените и неизплатени трудови възнаграждения и парични обезщетения по КТ и то само за
периода и в размерите по чл. 22 от ЗГВРСНР. От представените писмени доказателства се установи единствено
фактът на неизплатеното парично обезщетение на
работника
по чл.225, ал.3 от КТ, което е присъдено от СРС и което по силата на законовата фикция, замества
трудовото възнаграждение, което по аргумент на това задължава работодателят по
силата на чл.128, т.1 от КТ да го начисли.
Ответникът основателно твръди, че размерът на гарантираното вземане е законово
определен, тъй като и съгласно действащата редакция на чл.22 „гарантираните вземания на работниците
и служителите по чл.
4, ал. 1 са в размер на
последните 6 начислени, но неизплатени месечни трудови възнаграждения и парични обезщетения през последните 36 календарни месеца, предхождащи месеца, в който е вписано решението по чл. 6.“, т.е. претенцията на жалбоподателят, че размерът, който следва да му се определи
с процесното разпореждане следва да е равен на присъдения от СРС размер на
обезщетението по чл.225, ал.3 от КТ в размер на 33933,60лв. се явява изцяло
неоснователен. Законодателят сам ограничава размерът на гарантираните вземания
за начислени и неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения при
несъстоятелност на работодателя.
Съгласно чл.22, ал.2 от закона, “максималният месечен размер на гарантираните вземания по ал.
1 се определя ежегодно със Закона
за бюджета на държавното обществено
осигуряване и не може да бъде
по-малък от две и половина минимални работни заплати, установени за страната към
датата на вписване на решението
в търговския регистър.“. решението обявяване в несъстоятелност на
работодателя на жалбоподателя е вписано м. октомври 2018г., съотв.
на това относими са нормите на Закона за бюджета на
ДОО за 2018г. Съгласно чл.16, ал.2 от него максималният размер на гарантираните вземания по чл. 22,
ал. 2 и чл.
23, ал. 2 от Закона за гарантираните вземания на работниците
и служителите при несъстоятелност на работодателя за 2018 г. е бил 1300 лв. Така определеното вземане за максималния срок от 6 месеца с процесното
разпореждане е в рамките по чл.22, ал.1-2 от закона и съответно се явява
законосъобразно. В случая правилно ответникът не прилага хипотезата на чл.22,
ал.3 от закона, тъй като макар и да се касае само за не начислено и неизплатено
обезщетение, дължимо по силата на нормативен акт, то не се установяват данни да
е било извършено ново прекратяване на трудовото правоотношение през последните
36 месеца преди датата на вписване на решението по чл.6 /вписано м. октомври
2018г./, тъй като такова след повторното възстановяване на жалбоподателя на
преди заеманата от него работа няма. А и тази хипотеза не е по-благоприятна за
жалбоподателя, предвид на това, че гарантираното вземане е не повече от 4
кратния размер на минималната работна заплата за страната и то към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение. Жалбоподателят разполага с
възможността да претендира пълния размер на присъденото му обезщетение по
чл.225, ал.3 от КТ с решението на СРС в производството по несъстоятелността,
съгласно чл.30 от ЗГВРСНР.
Горното мотивира извод за неоснователност
на подадената жалба и за законосъобразност на издаденото от Директора на фонд „ГВР“ при НОИ разпореждане за определяне на размер на гарантираното
вземане по отношение подаденото от жалбоподателя заявление-декларация. Т.е. гарантираното вземане правилно
е определено, при съобразяване на нормата
на чл. 22,
ал. 1-2 от закона.
При този изход на спора, се явява основателно искането на
процесуалния представител на ответника
за определяне на възнаграждение за юрискосулт, което
искане е заявено своевременно. На основание
чл. 143, ал.
3 АПК на последния
следва да бъдат присъдени съдебно – деловодни разноски за юрисконсултско
възнаграждение, които Съдът при съобразяване на правната и фактическа
сложност на спора, и проявената процесуална активност на представителя на
ответника, определя в размер на 100 лв., съгласно чл. 37 от
ЗПП, във вр. с чл. 24 от
НЗПП.
Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ оспорването на Д.Р.П.
***, против Разпореждане №4505-40-18 от 01.03.2022г. на Директор на фонд „ГВРС“
на ТП на НОИ.
ОСЪЖДА Д.Р.П. ***, ЕГН ********** *** сумата от 100 лв. (сто лева) деловодни разноски за първата инстанция.
Решението подлежи на обжалване в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния административен съд.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: