№ 1568
гр. Пловдив, 30.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в публично
заседание на двадесет и седми септември, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Божидар Ив. Кърпачев
при участието на секретаря Станка Т. Деведжиева
като разгледа докладваното от Божидар Ив. Кърпачев Административно
наказателно дело № 20215330204179 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Обжалвано е Наказателно постановление № 16-003161, издадено от
Директора на Дирекция „Инспекция по труда“, гр. Пловдив, с което на „Ф.
***“ ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 1500 лв.
С жалбата и в съдебно заседание се навеждат конкретни пороци при
издаване на НП и се моли за неговата отмяна. Сочи се, че лицето описано в
НП като работник изобщо не съществува и никога не е работило за
жалбоподателя. Не се претендират разноски.
Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна. Моли за
потвърждаване на НП и присъждане на разноски.
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, против акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред,
поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че видно от
приложената по делото разписка, процесното НП е връчено на дата
16.06.2021г. Жалбата е входирана на 21.06.2021г, тоест преклузивния срок по
чл. 59 ЗАНН се явява спазен.
1
Съдът като се запозна с приложените по делото доказателства, обсъди
доводите изложени в жалбата и служебно провери правилността на
атакуваното постановление, намери, че са налице основания за неговата
отмяна по следните съображения:
ПО ОСНОВАНИЯТА ЗА ОТМЯНА НА НП
В АУАН и НП е посочено, че жалбоподателят е наказан за това, че на
18.05.2021 г. е извършена проверка на строителен обект - строителство на
жилищна сграда - зона „СМФ2“ кв.69, кв. „Христо Смирненски" IV, гр.
Пловдив, на който работници на „Ф. ***" ЕООД, съгласно договор с „В. И."
ООД за извършване на строително монтажни работи, изпълняват строително
монтажни работи.
При проверката на място в обекта на контрол е установено, че А. Д. П.
работи като ***. В разговор и в писмен вид в декларация по чл.402, ал.2 от
Кодекса на труда, А. Д. П. е декларирал, че работи на обекта от 18.05.2021 г. с
работно време от 09:00 часа до 16:00 часа, с уговорено трудово
възнаграждение в размер на 40 лева на ден. Декларирал е също, че не е
подписвал граждански или трудов договор. По време на проверката в обекта
на контрол А. Д. П. е пренасял тухли на втория етаж от сградата.
При проверката на 25.05.2021 г. по документи в Дирекция „Инспекция
по труда" - гр.Пловдив, изискани с призовка на основание чл.45, ал.1 от АПК,
от страна на работодателя не са представени трудов или граждански
договор, сключен с А. Д. П..
От проверката в обекта на контрол и от представените документи в
Дирекция „Инспекция по труда" - Пловдив е установено, че на 18.05.2021 г.
на строителен обект - строителство на жилищна сграда - зона „СМФ2" кв.69,
кв. „Христо Смирненски" IV в гр. Пловдив, от страна на работодателя „Ф.
***" ЕООД е приет на работа като *** А. Д. П., роден на **** г. , при
установени елементи на трудово правоотношение - работно място, работно
време и уговорено трудово възнаграждение, без да е сключен с него трудов
договор в писмена форма.
Съдът намира, че с този начин на описание на нарушението съществено
се накърнява правото на защита на наказания субект, доколкото посочените
2
данни за „твърдения работник“ – три имена, дата на раждане, а в
декларацията по чл. 402 КТ и местоживеене в с. Д. М., без посочване на ЕГН,
лична карта и точен адрес не позволяват несъмнената му
индивидуализация.
Допуснатия порок е особено съществен предвид:
- заетата от жалбоподателя линия на защита да отрича изобщо
наличието на такова лице и на обстоятелството, че точно това лице е
работило за тях;
-полученото писмо от сектор БДС, че при направена справка в
Националния автоматизиран информационен фонд се установява, че лице с
имена А. Д. П. и дата на раждане ****г не съществува;
-полученото съобщение от кмета на с. Долна махала, че на
територията на селото не живее подобно лице.
По-важното обаче е, че от съвместното ценене на показанията на
актосъставителя (които съдът принципно кредитира на като добросъвестно и
правдиво дадени ) и получените справки от сектор БДС и кмета на село
долна Махала се достига до несъмнения извод, че дори да е установено
лице, което е работело на обекта по време на проверката, то не е било със
самоличността отразена в АУАН и НП , доколкото видно от справките от
сектор БДС такова лице обективно не съществува.
В тази връзка се явяват изцяло несподелими доводите на въззиваемата
страна, че конкретната личност на работника била без значение, щом е
установено, че някакво лице е работело без трудово правоотношение.
Видно от текста на сочената като нарушена норма на чл. 62, ал.1 КТ
личността на работника е основен съставомерен белег на
административния състав, доколкото именно спрямо тази личност следва
да се преценява наличието на всички предпоставки за ангажиране
отговорността на работодателя.
Именно защото личността на работника е основен белег на
административния състав, приемането на работа на всеки един работник
без сключен трудов договор съставлява самостоятелно нарушение и за
него на основание чл. 18 ЗАНН работодателят следва да понесе отделна
санкция.
3
При индивидуализиране в АУАН и НП на работника с три имена и
дата на раждане, каквито обективно не съществуват:
Работодателят се поставя в невъзможност да обори фактическите
констатации в АУАН и НП . Видно от текста на АУАН и НП от
жалбоподателя са изискани да представи трудов договор за лицето А. Д.
П., като именно непредставянето му е станало причина наказващият
орган да приеме съставомерност на деянието. Същевременно обаче
работодателят обективно е нямало как да представи договор с лице,
което не съществува, като това е най-категоричното свидетелство за
интензитета, с който е засегнато правото му на защита;
Съдът се поставя в невъзможност са провери дали е спазен принципа не
бис ин идем и дали работодателят не е наказан два пъти за един и същи
работник, но вписан под различни самоличности- веднъж правилната и
веднъж сгрешената, което също се явява самостоятелно основание за
отмяна на НП.
В случая е допуснат порок в дейността на актосъставителя при снемане
на самоличността на откритото на обекта лице, който се отразява на
законосъобразността на НП. Обстоятелството, че лицето не е носило лична
карта и не си е знаело ЕГН не е извинително, доколкото актосъставителя е
могъл да използва съдействието на органите на полицията за установяване на
точната му самоличност, на каквото съдействие контролните органи имат
право съгласно изричните разпоредби на КТ.
Неоснователно е възражението на въззиваемата страна, че липсвало
ограничаване на правото на защита, поради обстоятелството, че представител
на жалбоподателя бил присъствал на проверката и можело да оспори
констатациите. В тази връзка следва да се отбележи, че в наказателния процес
не съществува преклузия на възраженията, свързана със спазване на
определени срокове. В случая възражението срещу самоличността на
работника е надлежно направено с въззивната жалба, като предвид събраните
официални справки, то се явява и основателно.
Действително чисто теоретично е възможно сгрешената самоличност на
лицето да се дължи на техническа грешка в изписване на неговите имена
4
и дата на раждане, но това в най-добрия случай представлява само едно
предположение, а както е добре известно на основание чл. 303 НПК
наказателната и административно-наказателната отговорност не могат да
почиват на предположения, още повече когато реално е засегнато правото
на защита на наказаното лице.
Допуснатият порок е неотстраним на съдебна фаза. Действително от
кредитираните показания на актосъставителя се установява, че някакво лице
с неизвестна по делото самоличност, но различна от тази посочена в
АУАН и НП , е работило на обекта. За съда не съществува обаче възможност
за първи път да издири и установи тази самоличност и да накаже
жалбоподателя за нея.
Безспорно е, както в теорията, така и в съдебната практика, че АУАН е
акта в административно-наказателното производство, аналогичен на
обвинителния акт в наказателния процес, който определя предмета на
доказване по делото. АУАН очертава нарушението, с неговите
съставомерни фактически признаци от обективна и субективна страна,
връзката между инкриминираното деяние и лицето, сочено като нарушител и
надлежната правна квалификация. Срещу тези факти и право
нарушителят следва да се брани, като гарантирането в максимална степен на
правото му на защита изисква той да бъде запознат с тях още от началото на
административно-наказателен процес, т.е. от момента на съставяне и
предявяване на АУАН (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл. 40, ал.1
ЗАНН, вр. чл. 43, ал.1).
В този смисъл са и задължителните указания на имащото базисно
значение за наказателния процес Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г.
по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС, в което е прието, че сред
задължителното съдържание на обвинителния акт е пълното, точно и
ясно посочване на всички съставомерни фактически обстоятелства и на
правната квалификация. Пороците при словесната или юридическа
формулировка, водещи до неяснота в описанието на фактическите и/или
правните рамки на повдигнатото обвинение са винаги съществени и
непоправимо накърняват правото на защита на наказаното лице.
Доколкото с АУАН реално се повдига и предявява
административното обвинение, гореизложените стандарти от практиката на
5
ОСНК на ВКС, следва на основание 84 ЗАНН да бъдат съотнесени и към
неговото съдържание.
Наказателното постановление от своя страна е властническия
правораздавателен акт, издаден от компетентен орган, с който дееца бива
санкциониран за извършеното административно нарушение. То се явява
аналога в административно наказателния процес на присъдата от общото
наказателно производство. От тази му същност следва, че към неговата форма
и съдържание следва да се поставят същите завишени изисквания, както към
АУАН.
В този изричен смисъл са и задължителните разрешения на
основополагащото ППВС 1/1953, съгласно което всеки правораздавателен
акт, с който се ангажира отговорността на даден правен субект следва
задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение на всички
съставомерни фактически положения, които се приемат за установени,
както и приложимите към тях правни норми. Този минимум от
правнорелевантна за наказания субект информация следва да се съдържа
в самия правораздавателен акт, а не да се извлича от доказателствата по
делото.
От всичко гореизложено следва, че АУАН и НП ще отговарят на
изискванията за съдържание по смисъла на чл. 42, т.4 и 57, т.5 ЗАНН ако в тях
са надлежно описани по един небудещ никакво съмнение , както за дееца,
така и за съда начин съставомерните фактически признаци на вмененото
нарушение (време, място на извършване, конкретни фактически действия, с
които е причинен противоправния резултат, ведно с всички необходими
факти за преценка съставомерността на деянието.).
В тази връзка в теорията и съдебната практика е изведен следния
практически критерий: АУАН и НП ще съответстват на императивните
изисквания за съдържание, ако фактите, така както са описани в тях, в
случай, че се приемат за доказани, сами по себе си сочат на съставомерно
деяние по възведената правна квалификация.
В обратния случай:
- ако в АУАН и НП не са описани всички съставомерни фактически
признаци от субективна и обективна страна на вменения административен
състав или
6
- ако за извършване преценка дали деянието е съставомерно на съда се
налага да установява допълнителни фактически положения, които не са
надлежно предявени на дееца,
- или ако фактите, така като са описани в АУАН и НП се
опровергават от доказателствата по делото
НП следва безусловно да се отмени, доколкото съществено е
накърнено правото на защита на наказания субект.
Точно такъв се установи да е и процесния случай.
Да се процедира по обратен начин означава деецът да бъде поставен в
положение да разбере кои са съставомерните фактически положения, за
които се наказва, едва от акта на въззивната инстанция, след като
наказанието вече реално му е наложено, което е изцяло несъвместимо с
правото му на защита.
Не на последно място следва да се посочи, че ако съдът служебно
установи и накаже дееца за релевантните фактически обстоятелства, без те
да са надлежно индивидуализирани в АУАН и НП или за фактически
обстоятелства различни от тези в АУАН и НП /в случая различна
самоличност на евентуалния работник без сключен трудов договор/ , то
същият би влезнал в непреодолимо противоречие с контролно-
отменителните си правомощия в производството по чл. 63 ЗАНН и
напрактика недопустимо би иззел и встъпил в правомощията на наказващия
орган.
В тази връзка следва да се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска
издаване на НП и ако при съставяне на АУАН са допуснати нарушения на
процесуалните правила, които не са ограничили съществено процесуалните
права на наказваното лице. В случая обаче констатираните пороци в
съдържанието се отнасят както до АУАН, така и до НП, поради което и чл.
53, ал.2 ЗАНН е неприложим.
Не на последно място следва да се отбележи, че ако се допусне
тълкуване, според което съдът може сам, за първи път със своя акт да
установява съставомерните фактически положения, които до този момент
не са надлежно предявени на дееца, то напрактика би се достигнало до
заобикаляне и елиминиране на цялата уредена в ЗАНН процедура по
повдигане, предявяване и защита по административното обвинение.
7
По изложените съображения НП следва да се отмени.
ПО РАЗНОСКИТЕ
При този изход на спора, съгласно новелата на чл. 63, ал.3 ЗАНН
жалбоподателят би имал право на разноски. Такива обаче, в конкретния
случай не могат да се присъдят по следните съображения:
На първо място липсва нарочно искане за присъждане на разноски по
смисъла на т.11 от ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС, съгласно която претенцията за
разноски следва да бъде изрично заявена и това може да стане най-късно в
съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред
съответната инстанция.
На следващо място липсват и доказателства разноски по делото
реално да са сторени за заплатено възнаграждение за адвокатска защита и
съдействие. Тук следва да бъдат съобразени и постановките на т.1 от ТР
6/2012 ОСГТК, съгласно което разноски за адвокатски хонорар могат да
бъдат присъдени, само ако е доказано реалното им заплащане преди
приключване на последното открито заседание по делото. Ако
заплащането е уговорено в брой, доказването може да стане и чрез
отбелязване на това обстоятелство в договора за адвокатска защита и
съдействие, като в този случай той има характер на разписка. Ако е уговорено
плащането да стане по банков път, доказването следва да е със съответните
банкови документи (платежно нареждане и др.)
В този смисъл е и трайната практика на Административен съд Пловдив,
съгласно която за да бъдат присъдени разноски, те следва да бъдат
поискани и сторването им да бъде доказано най-късно до приключване
на последното открито заседание по АНД.
Сам по себе си фактът на уважаване, респ. отхвърляне на жалбата, не е
достатъчен, за да бъдат присъдени на страната направените разноски.
Присъждането им не е автоматична последица от постановяването на
благоприятно за страната решение и по дължимостта им съдът не се
произнася служебно.
Така изрично Решение № 1411 от 30.07.2020 г. по к. адм. н. д. № 1164 /
2020 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив.
В конкретния случай по делото е представено пълномощно в полза на
8
защитника. Липсва обаче
-договор за правна защита и съдействие, в който изрично да е
уговорено заплащането на адвокатско възнаграждение;
-доказателства адвокатски хонорар реално да е заплатен в брой или по
банков път, поради което и разноски не следва да се присъждат.
По изложените по-горе съображения във връзка с крайните срокове, в
които могат да се поискат разноски и да се представят доказателства за
реалното им сторване, пропускът да се направи това преди обявяване на
делото за решаване, не може да се санира, с по-късното предприемане на
тези действия по реда на чл. 306 НПК или чл. 248 ГПК .
Така изрично т.8 и 11 от ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС, Определение № 743
от 22.10.2014, ч.т.д. № 2228 / 2014 год. на ВКС., Определение № 356 от
02.10.2020 г. по ч. гр. д. № 1922/2020 г. на ВКС, Определение 39 от 27.02.2020
по гр.д. 3666/2019 на ВКС.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 16-003161, издадено от
Директора на Дирекция „Инспекция по труда“, гр. Пловдив, с което на „Ф.
***" ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 1500 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивски Административен
съд в 14-дневен срок от получаване на съобщението до страните за
постановяването му.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
9