Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 10.01.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян Трендафилов
при
секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №9244 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 26.03.2018 год., постановено по гр.дело №13814/2017 год. по
описа на СРС, ГО, 48 с-в, С.О. е осъдена да заплати на А.Н.М. по иск с правно
основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 500 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на нападение от улични
кучета на 18.03.2016 год. в гр.София, ж.к.“*****“, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 18.03.2016 год. до окончателното й изплащане, както
и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 900
лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ответника С.О.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд бил приел, че смисълът на разпоредбите на Закона за защита на животните /ЗЗЖ/
– чл. 40, 47 и 50, било прилагането не просто на някакви мерки, а на мерки с
такава интензивност, че ефективно да предотвратят излагането на опасност на
хората от нападения на бездомни кучета. Предприемането на мерки, които не били
съответни на предписаната от закона грижа и не водели реално до целения
резултат, не можели да освободят ответника от отговорност. Не било налице
противоправно бездействие и неизпълнение от страна на ответника. Доказано било,
че са били предприети множество действия по овладяването на популацията на
безстопанствените кучета. Отговорността по чл. 49 ЗЗД била за чужди
противоправни действия или бездействия, при или по повод изпълнението на
възложени задължения. Липсата на противоправно поведение на длъжностни лица на
възложителя на работата, когато те действали при условията на обвързана
компетентност в съответствие със закона, изключвало ангажирането на
отговорността им. Към датата на процесния инцидент действала Общинска програма
за овладяване на популацията на безстопанствените кучета 2012 – 2016 год., като
се работело по установените в нея методи. Самото съществуване на
безстопанствени кучета не било противоправно и допускането му не означавало
неизпълнение на законови задължения, след като самият закон предвиждал, че след
обезпаразитяването им тези кучета се връщат на местата, от които са взети. В
случая не било доказано бездействие, а въпросът доколко са ефективни
предприетите от ответника мерки бил ирелевантен за спора. В този смисъл била и
практиката на ВКС. Поведение, което се осъществявало въз основа на
регламентираните в закона задължения, било правомерно и ако целта, която се
поставя от закона, не е била постигната. Неправилно СРС бил приел, че самото
настъпване на вредите и винаги последица от непредприети мерки или недостатъчност
/безрезултатност/, поради което били без значение представените от ответника
доказателства за дейността й в изпълнение на законовите задължения.
Доказателствената тежест да установи, че кучетата са безстопанствени, била на
ищцата, а не на ответника. Това обстоятелство обаче не било установено по
делото. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът –
отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата по жалбата А.Н.М. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че първоинстанционният съд бил извършил правилната
оценка, че извършените от ответника действия по повод ограничаване на
популацията на безстопанствените кучета на територията на СО не са дали целения
резултат, вследствие на което било допуснато противоправно бездействие на
служители на ответника във връзка с вменени със закон задължения. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно,
като на основание
чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо
да се добави и следното:
По отношение на
фактическата обстановка
Въз основа на съвкупната
преценка на писмените доказателства по делото /медицински документи/ – болнични
листове за временна неработоспособност, медицински направления, амбулаторен
лист, съдебно-медицинско удостоверение, заключенията на вещите лица по
допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство съдебно-медицинска
експертиза и съдебно-психиатрична експертиза, които при преценката им по реда
на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране и гласните доказателства чрез разпита на
свидетелите Б.П.Г.и К.Г.Д., чиито показания следва да бъдат ценени като последователни,
убедителни, житейски логични, кореспондиращи с останалия доказателствен
материал по делото и имащи първичен характер, въззивният съд приема за
установено по несъмнен начин, че на 18.03.2016 год., около 7.15 ч. – 7.20 ч., в
гр.София, ж.к.“*****“, ищцата била нападната от две безстопанствени кучета,
едното от които започнало да я хапе. Получила ухапване в областта на дясната подбедрица.
Била прегледана от лекар, като й били извършени първична хирургична обработка
на раните и етапни превръзки, като й била поставена противотетанична и
противобясна ваксина. Търпяла болки и страдания за срок около месец, като в
първите две седмици болките били с по-голям интензитет. В резултат на
внезапното нападение ищцата преживяла и остра стресова реакция, продължила
няколко часа, след което развила разстройство в адаптацията – протрахирана леко
изразена депресивна реакция с понижено, депресивно настроение, отпадналост, безсилие,
безинициативност, нарушен съд, ограничени контакти – симптомите на това
разстройство били с най-голяма интензивност през първите 40 дни /през които
ползвала отпуск по болест/, след което макар и в по-слаба степен продължили до
края на 2017 год. Като последица от преживения инцидент при ищцата била налице
специфична /изолирана/ фобия – ограничена до строго специфична ситуация –
близост до бездомно куче, като въпреки моментите на негативни емоционални
преживявания и вегетативни смущения при вида или среща с бездомно куче,
създаващи й дискомфорт при движение по улиците, при ищцата не било настъпило
нарушаване на нормалното й функциониране в битовата, професионалната и социална
среда.
Като доказателства по
делото са приети Програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета
на територията на С.О. 2012 – 2016 год., ведно с приложение, справки за
дейността на ОП „Екоравновесие“, писмо, заповед на кмета на С.О., отчет за
изпълнение на мерките по т.VІ от Програма за овладяване популацията на
безстопанствените кучета на територията на С.О. 2012 – 2016 год. и сигнал.
По отношение на правните
изводи:
Отговорността
по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна
отговорност за чужди противоправни и виновни действия,като тази отговорност има
гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира
отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят
общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна
отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от
ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на
нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат
субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или
юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на
който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/
противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното –
чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Когато
се твърди , че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно
бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е предписано нормативно
задължение за действие. Следователно, за да е противоправно бездействието на
служители на С.О., то трябва да има правна норма, която да ги задължава да
извършват дейност по изолиране на безстопанствени кучета
В разпоредбите на Закона за защита на животните
/ЗЗЖ/, действали към момента на увреждането – чл. 40, ал. 1 и
2, чл. 41, ал. 1 – 3, чл. 47, ал. 1 и ал. 3, чл. 48, чл. 49 и чл. 50, т. 2, са
предвидени задължения на длъжностни лица на ответника за извършване на
необходими действия за настаняване на безстопанствените
животни в приюти и осъществяване на системен
надзор и грижи за върнатите по места след маркиране
животни, както и за предотвратяване агресивно поведение на кучетата към хора или животни. В допълнение следва да се посочи, че нормата на
§ 5 от ПЗР на ЗЗЖ вменява като задължение на Кметовете
на общините да осигурят настаняването на безстопанствените животни в приюти.
Несъмнено е, че целта на ЗЗЖ е безстопанствените кучета
да не се намират в свободно състояние в населените места, тъй като са заплаха
за живота и здравето на хората. Поради
това законът предвижда, че общинските власти са длъжни
да вземат под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето,
кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им
в изградени и стопанисвани от тях приюти. Основната мярка за надзор е именно настаняването на кучетата в приюти /чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ/, като
само по изключение се допуска кучетата да бъдат връщани на местата, от които са
взети /чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ/. Същевременно, в разпоредбата
на чл. 47, ал. 3, изр. 2 ЗЗЖ изрично е предвидено, че
кучетата са под надзора и грижите на общините, което означава, че чрез взетите
от тях мерки същите следва да гарантират безопасното им поведение спрямо
хората, независимо от вида на тези мерки /дали чрез настаняване в изолатор или
чрез връщане по места/.
В контекста на изложеното настоящият съдебен
състав приема, че бездействието на длъжностните лица на ответника по изпълнение
на възложените им със закон задължения е противоправно. Общините са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те
постигат целта на закона – добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не
предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи
дължимата грижа за постигане на
изискуемия резултат и от това настъпят вреди, тя дължи
обезщетение. Неоснователно се явява
възражението на жалбоподателя, че е взел достатъчно мерки
за предотвратяване на агресивното
поведение на безстопанствените кучета, което предполага постоянен контрол върху
тях в жилищните квартали. От показанията на разпитания по делото свидетел се
установява, че ищцата е била ухапана от безстопанствено куче, което е нямало нито каишка, нито маркировка. Обстоятелството, че безстопанствени кучета са проявили непредизвикана агресия и едно от тях е наранило човек, само по себе си
означава, че общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си
задължения за надзор по ЗЗЖ – макар да е започнала да
изгражда приюти за скитащи кучета и съответно да настанява тези животни в тях,
не е доказано С.О. да е предприела други предвидени от нея мерки за ефективното
овладяване на популацията на безстопанствените кучета и за предотвратяване на
агресивното им поведение, посочени в приложение №1 към Решение № 224 по
Протокол № 16 от 10.05.2012 год. на Столичен общински съвет /а
доказателствената тежест в тази насока е била на ответника/, а именно: поетапно
увеличаване екипите по залавяне на безстопанствени кучета; закупуване на
мобилна клиника или оборудване на общинско помещение на територията на всеки
район в С.О. за извършване на безплатни кастрации, ваксинации и идентификация с
микрочип на домашни и безстопанствени кучета; проверки на собствениците на
кучета от мобилните екипи по район и с участието на Столичен инспекторат,
Общинска полиция и Областна дирекция за безопасност на храните и местните
органи на МВР; преброяване на безстопанствените кучета на територията на С.О.;
отчитане на три месеца на броя на ухапаните от безстопанствени и/или домашни
кучета и др.
Рискът от връщането на безстопанствените кучета на
местата, от които са взети /прилагането на мярката по чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ/ е
изцяло в тежест на общината – същата може да го използва, но е длъжна да
гарантира, че поведението на кучетата няма да е опасно за здравето и живота на
хората, тъй като те са под нейните надзор и грижи съгласно чл. 47, ал. 3, изр. 2
ЗЗЖ.
Доказано е по делото, че кучетата, които са нападнали ищцата, в т.ч.
кучето, което я е ухапало, са били безстопанствени /тъй като не са били в
определеното за това място или в дом и е нямало стопанин с тях/. Обстоятелството, че кучетата
са били безстопанствени не подлежи на доказване от ищцата, а тежестта на
доказване на обратното пада върху ответника. И това е
така, тъй като липсата на стопанин е за отрицателен факт и не
подлежи на доказване от този, който го твърди. Страната която се позовава на обратния
положителен факт, а именно, че кучето е имало стопанин, следва да го установи. За това обаче ответникът не е ангажирал каквито и да
било доказателства.
Въз основа на съвкупната преценка на
доказателствата по делото, СГС приема, че описаното по-горе бездействие на длъжностни лица на ответника се явява непосредствена причина на
претърпените от ищцата неимуществени вреди – тя е претърпяла болки и страдания, както и психическо и стресово
напрежение от нападението и ухапванията на безстопанствените кучета. Поради
неопроверганата презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД бездействието се явява и
виновно.
Самите вреди също са доказани по несъмнен и категоричен начин въз основа на
ценените гласни доказателства, поради което ответникът носи отговорност за
обезвредата им.
Доколкото общината като юридическо лице
осъществява правни действия, респ. бездействия, чрез натоварени от нея лица,
същата отговоря за причинените от тези лица вреди при или по повод изпълнението
на възложената им работа. Така обоснования извод за осъществен
фактически състав, придаващ на С.О. качеството на лице, отговарящо на деликтно
основание, не би се променил, ако са налице различни хипотези на възлагане на
определена работа – на пряк изпълнител, с възложено му задължение за улавянето
и изолирането на скитащите безстопанствени
кучета и евтаназията им или с предоставяне на
компетентност на съответно длъжностно лице, като договорен или законов
представител на юридическото лице – С.О. – да сключва договор за извършването
на дейности по регулиране на популацията на безстопанствените кучета /виж Решение
№ 383 от 27.07.2010 год. на ВКС по гр.дело № 424/2009 год., ІV г. о, ГК и
Решение № 279 от 28.09.2011 год. на ВКС по гр.дело № 1533/2010 год., ІІІ г.о.,
ГК/.
По отношение на размера на обезщетението за
неимуществени вреди, настоящият съдебен състав приема, че поначало, въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и
психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на
увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е
предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия
размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера
на обезщетението /т.2 от Постановление №4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС/.
Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат
характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при
които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето,
причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр.
По делото се установява, че констатираните увреждания са причинили на ищцата
болки и страдания. Не са необходими специални знания, за да се приеме, че по
естеството си инцидентът е предизвикал стрес, уплаха, страх, повишена тревожност
и негативни душевни изживявания у ищцата. Съобразявайки, от една страна, тежестта на
уврежданeто, възрастта на пострадалата – същата е била на 50
години към момента на увреждането, обстоятелствата, при които е настъпило същото
– внезапно нападение от две кучета, продължителността и вида на проведеното лечение, продължителността и интензивността на
физическите и психическите страдания на ищцата, в т.ч., че е
развила разстройство в адаптацията – леко изразена депресивна реакция и
специфична /изолирана/ фобия, и от друга – липсата на
трайни последици за здравето, както и на настъпили
съществени промени в начина й на живот, СГС намира, че справедливото по размер
обезщетение за търпените неимуществени вреди възлиза на 1 500 лв., което е
дължимо ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането съгласно
чл. 84, ал. 3 ЗЗД, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
Ответницата по жалбата /ищцата/
претендира разноски, по което искане, с оглед изхода от настоящия спор, СГС
следва да се произнесе на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. В тази връзка, след като
взе предвид своевременно направеното от жалбоподателя възражение по чл. 78, ал.
5 ГПК, въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал.
5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение
за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част,
но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за
адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012
год. по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от
09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер.
По делото е ангажиран
договор за правна защита и съдействие, с който е уговорен адвокатски хонорар от
500 лв., който е заплатен изцяло и в брой от ищцата. Материалният интерес в
конкретния случай възлиза на 1 500 лв. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№1 от 09.07.2004 г. /редакция преди изм. и доп., ДВ, бр. 28 от
28.03.2014 г./ при
интерес от 1 000 до 5 000 лв. минималното възнаграждението е 300 лв. + 7%
за горницата над 1 000 лв. То в частност е равно на 335 лв. Настоящият
съдебен състав намира, че действително заплатеният адвокатски хонорар,
съотнесен към действителната фактическа и правна сложност на делото /въззивното
производство се е развило в едно съдебно заседание, като не са събирани
доказателства/, се явява прекомерен и следва да бъде намален на 335 лв., до
който и размер следва да бъде ангажирана отговорността за разноски на
жалбоподателя.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение
не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 26.03.2018 год., постановено по
гр.дело №13814/2017 год. по описа на СРС, ГО, 48 с-в.
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр.София, ул.”*******, да заплати на А.Н.М.
с ЕГН ************, със съдебен адрес:***3, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 335 лв.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/