№ 481
гр. Велико Търново, 24.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, IX СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ
при участието на секретаря ТАНЯ К. МАРГАРИТОВА
като разгледа докладваното от ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ Гражданско дело
№ 20244110103178 по описа за 2024 година
За да се произнесе взе предвид:
Предявени са обективно и субективно съединени установителни искове да бъде обявена
недействителността на договор за паричен заем / главен / поради наличие на обстоятелства,
попадащи в хипотезите на чл.22, вр. с чл. 11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК, да бъде обявена
нищожността на договор за поръчка за предоставяне на гаранция за изпълнение поради
недействителността на договора за паричен заем/ чл.20а, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.28 от договора за
гаранция/ , а ако съдът не постанови тези последици – тогава да обяви нищожността/
евентуален/ само на съдържащата се в договора за паричен заем клауза на чл.22 и/или на
клаузата на чл. 17, ал.1 от договора за поръчка за предоставяне на гаранция за изпълнение – на
основание чл. 26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД.
Ищецът В. Х. Б. , с ЕГН: ********** от *** чрез пълномощника си адвокат Н.
С. от САК, твърди, че на **.**.**** г. е сключил с ответника *** , с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление : *** договор за паричен заем № ******* , въз основа на който
кредиторът- заемодател му е предоставил сумата от 300 лева, която се задължил да му върне на
три равни погасителни вноски , заедно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 22,77
лева, или общо 322,77 лева, при ГПР от 56,48 % .
С клаузата на чл.22 от договора е установена необходимост от надграждане
на кредитната способност на заемателя, като е предвидено, че главницата може да бъде усвоявана
единствено след като се постигне това надграждане и ако в седемдневен срок тя не бъде
постигната , договорът се прекратява. В изпълнение на тази клауза е сключил на **.**.**** г. с
втория ответник***, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : *** договор за
поръчка за предоставяне на гаранция за изпълнение , по силата на който гарантът се е задължил
да издаде финансова гаранция за общо дължимата сума по договора за заем / 322,77 лева/ срещу
възнаграждение в размер на 59,07 лева / 18.30 % от нея/. Като се прибави и разходът за
възнаграждението , който попада в определението на параграф 1, т.1 от ДР на ЗПК, годишният
процент на разходите възлиза общо на 74,78 % и значително надхвърля ограничението за
допустимия му размер , въведено с повелителната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Отрича действителността на целия договор за паричен заем / чл.22 от ЗПК/
поради обстоятелства, нарушаващи изискванията на чл.11, ал.1 , т.10 от ЗПК : а/ не съдържа
1
обяснение за начина на изчисляване на ГПР , който информационен недостиг се приравнява на
липса на такъв , понеже не позволява на потребителя да провери верността на изчислението му и
да разбере икономическите последици на договора ; б/ невключване в обхвата на ГПР на
възнаграждението за допълнителната услуга“ гаранция“ , което води до неточно посочване на
действителния му размер, приравнено на липса на посочването му/ т.55 от Решение от 21.03.2024
г. по дело № С 714/22 г-. на СЕС/ и до надхвърляне на допустимия му размер , ограничен с
нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК; в/ тъй-като сключването на договора за услуга за предоставяне на
гаранция за изпълнение е задължително условие за предоставянето на заема, договорът за
потребителски кредит не би бил сключен без нищожната клауза на чл.22 / чл.19, ал.5 от ЗПК/,
предвиждаща разход , водещ до нарушаване на ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК и затова в
случая не е приложима нормата на чл. 26, ал.4 от ЗЗД.
На собствено основание клаузата на чл.22 от договора за паричен заем е
неравноправна и противоречи на добрите нрави, а съгласно чл.28 от договора за гаранция , същият
е недействителен , ако договорът за паричен заем бъде прогласен за такъв.
Ако договорът за паричен заем не би бил нищожен , тогава нищожна е клаузата на
чл.17, ал.1 от договора за предоставяне на гаранция като неравноправна и противоречаща на
добрите нрави , тъй-като размерът на възнаграждението е прекомерно висок с оглед
съотношението му с общата дължима сума по първия договор и краткия срок за връщане на заема
.
Предвид гореизложеното , моли съда да постанови решение, с което да обяви за
нищожни договора за паричен заем , договора за предоставяне на гаранция за изпълнение , а при
евентуалност в случай, че не бъдат обявени за нищожни или един от тях не бъде обявен за
нищожен – да бъдат обявени за нищожни клаузата на чл.22 от договора за паричен заем и/или
клаузата на чл.17 от договора за поръчка за предоставяне на гаранция за изпълнение , с
присъждането на направените по производството разноски.
Пълномощникът претендира присъждане на минимално адвокатско
възнаграждение съгласно чл.38, ал.2 от ЗА.
В с.з. писмено поддържа исковете.
Ответникът *** чрез пълномощника си ст. юрисконсулт М. К. оспорва тези от тях, насочени
срещу дружеството с подробни възражения / доводи/ за пълно съответствие на договора за
паричен заем с всички изисквания и ограничения на относимите повелителни норми на ЗПК,
както и за несъществуване на заявените в исковата молба основания за нищожност на клаузата на
чл.22 : още преди сключването на договора, ищецът във връзка с изпълнението на изискването на
чл.16 от ЗПК кредиторът да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя, по собствен
доброволен избор, т.е. без да е бил длъжен да го прави , е предложил като вид/ форма на
обезпечение на кредита, финансовата гаранция за надграждане на кредитната си способност;
разходът за възнаграждение на дружеството гарант не попада в общите разходи по кредита
съгласно определението им в параграф 1, т.1 от ДР на ЗПК, тъй-като не е бил предварително
известен на кредитора- заемодател преди сключването на договора, за да бъде посочен като
елемент в ГПР , понеже гарантът е независим търговец със своя собствена ценова политика , а
услугата „гаранция“ не е задължително условие за получаване на кредита, поради което този
разход не следва да се включва в ГПР; клаузата за надграждане на кредитната способност на
потребителя – заемател е изцяло в полза , а не във вреда на ищеца и затова нито попада в
категорията неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 и в някоя от хипотезите на чл.143, ал.2 от
ЗЗП, нито е несъвместима с общоприетите житейски разбирания за справедливост и
добросъвестност , за да е нищожна поради противоречието й с добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, пр.3-то от ЗЗД.
Моли да бъдат отхвърлени като неоснователни и присъдено юрисконсултско възнаграждение .
Ответникът *** чрез управителя си оспорва исковете, насочени срещу дружеството и моли
да бъдат отхвърлени като неоснователни, с възражения , че цената на/ възнаграждението за
предоставената във вариант на необезпеченост, гаранция е най- ниската на пазара, нито една от
лицензираните кредитни институции в България не предлага услугата необезпечена гаранция,
2
същността й е определена ясно и разбираемо, уговорена е индивидуално, няма нееквивалентност/
несъответствие между размера на възнаграждението и размера на дължимата сума , която
гарантът ще плати на кредитора и следователно клаузата, нито е неравноправна по смисъла на
чл.143 от ЗЗП , нито противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД.
Съдът като прецени събраните по делото писмени доказателства, приема за установено и
обосновава следните правни изводи:
Юридическите факти на сключен между ищеца и първия ответник договор за
паричен заем/ чл.240, ал.1, ал.2 от ЗЗД/ с накратко описаното му основно съдържание и
включената в него обезпечителна клауза за надграждане на кредитната способност на ищеца /
чл.22/, както и сключен между ищеца- от една страна и втория ответник- от друга, възмезден
договор за поръчка за предоставяне на финансова гаранция за изпълнение / чл. 280, вр. с чл.286 от
ЗЗД/ са безспорни и документално установени.
Заявените основания за нищожност не съществуват.
Тъй-като срокът за погасяване на заемния дълг не надхвърля три месеца и
разходите по договора са очевидно незначителни по размер/ 322,77 лева/ , дори и към тях да би се
прибавило възнаграждението за дружеството- гарант по договора за поръчка в размер на 59,07
лева / общо 381,84 лева/ , прилагането на разпоредбите на ЗПК относно конкретния договор за
потребителски кредит е изрично изключено с правилото на чл.4, ал.1 , т.6 от същия и
следователно както действителността му в неговата цялост, така и действителността на
отделни негови клаузи не може да се преценяват от гледна точка на повелителните му
изисквания. Законодателят е преценил , че незначителността на разходите не оправдава подход/
нормативен режим на засилена строгост/ информационна пълнота, позволение и ограничение /
към формата и съдържанието към договора , еднакъв с този , който е приложим при договори за
кредит , предвиждащи значителни разходи за потребителя.
Дори и да биха се прилагали / оттук надолу разсъжденията са хипотетични/
правилата на закона , включени в предмета на спора, основанията на исковете/ причините за
твърдяната нищожност/ пак подлежат на отрицание.
Клаузата на чл.22 от договора за паричен заем урежда напълно позволена от
закона възможност / вж. чл.23, чл. 71 от ЗЗД, чл. 11, ал.1, т.18 от ЗПК/ кредиторът заемодател да
поиска от длъжника – заемател поради недостатъчната му кредитна способност/ оценена
съгласно повелята на чл.16, ал.1 от ЗПК/ да му предостави /осигури в седемдневен срок
обезпечение за изпълнение на задълженията и вторият да се съгласи да го направи по негов
доброволен избор на вида му/ начина за надграждане на кредитната способност / , като
предоставянето му е условие за усвояване на заемните средства , т.е. за получаване на кредита, а не
за сключване на договора/ чл.1, ал.3 от договора/, който в случая е консенсуален като вид
облигация/поначало и обичайно договорът за потребителски кредит е такъв – чл.9, ал.1, пр.2-ро от
ЗПК/, вече е сключен, но последицата на непредоставяне на обезпечението в този срок е
неговото прекратяване / чл. 25, ал.1 от ЗЗД/.
Вярно е , че тълкувателният прочит на разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК , във
връзка с определението на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържащо се в
разпоредбата на параграф 1 , т.1 от ДР на ЗПК, позволява да се направи заключението , че
елементи, включени в годишния процент на разходите са не само тези на потребителя , дължими
към самия кредитор, но и такива, дължими към трети лица по допълнителни услуги/ за това
законът дава неизчерпателни примери с възнаграждението за кредитни посредници и
застрахователните премии / , щом да свързани с договора за кредит , стига обаче да са били
известни на кредитора при сключването му и сключването на договора за услуга да е
задължително условие за получаване на кредита. Затова по начало възнаграждение, каквото е
предвидено да се плаща по договора за поръчка за предоставяне на финансова гаранция за
изпълнение би могло да бъде разход като елемент в обхвата на годишния процент на разходите. В
конкретния случай обаче от логиката на правното положение , произтичащо от уговорката на чл.22
от договора за паричен заем е очевидно, че не е , защото при сключването му кредиторът -
3
ответник не знае / юридически не е важно дали фактически и знаел или не е могъл да не знае /
избор на какъв вид обезпечение ищецът ще направи в изпълнение на задължението му да му
предостави такова и каква ще е разходната му стойност в негова тежест , ако ще е резултат от
действие на трето лице по сключен договор за допълнителна услуга.
Следователно не може да се вменява в нарушаващо повелителните изисквания
на чл. 19, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК бездействие на кредитора, че не е включил разхода за
възнаграждение на търговеца- ответник , предоставил в негова полза финансовата гаранция, в
годишния процент на разходите на ищеца потребител и не е посочил действителния ГПР , щом
този разход е възникнал на основание договор, по който той не е страна, съответно не му е
противопоставим с обвързващо действие / чл.21, ал.1 от ЗЗД/ и макар и да е свързан с първия
договор /за потребителски кредит/ , към момента на неговото сключване от юридическа гледна
точка не може да се приеме друго , освен че не му е известен, тъй-като още не е уговорен и не е
бил предварително предвиден и съгласуван между двамата ответници да се предложи на ищеца от
първия ответник. Подобно обстоятелство не е документирано и не може да се предполага, щом
законът не установява такова предположение .
Ако и да би се приело по хипотеза , че разглежданият вид разход е трябвало да
се включи в ГПР, с което би се стигнало до нарушаване на забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК, то
последица от неспазването й няма да е нито недействителност на целия договор за потребителски
кредит , защото не е предвидена в изчерпателно уредените хипотези на чл.22 от ЗПК , нито
нищожност на клаузата на чл.22 от договора.
Това е така , тъй-като тя не посочва този разход , с който да се приеме , че се
надвишава ограничението на стойността на ГПК/ не повече от 5 пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС/, а само създава
задължение на ищеца да предостави обезпечение, с което да надгради кредитната си способност и
затова не може да се приложи тук разрешението на специалната норма на чл.19, ал.5 от ЗПК ,
което казва , че се считат за нищожни клаузи на договори , надвишаващи определените в ал.4 общи
разходи по кредита. Не може да се извлече аргумент за обратното от общото правило на чл.26, ал.4
от ЗЗД за недействителност на целия договор, тъй-като предоставянето на обезпечение не е условие
за сключването му , а условие за изпълнението му . Ако разходът бе предвиден в оспорената клауза
и по хипотеза би трябвало да се включи/ изчисли , изрази в годишния процент на разходите ,
тогава тя би била нищожна , но би се запазило действието на самия договор -аргумент от
специалната норма на чл.19, ал.6 от ЗПК, преодоляваща прилагането на общото правило .
Нормата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК не поставя повелително изискване
договорът за потребителски кредит да съдържа обяснение за начина на изчисляване на ГПР ,
поради което клаузата на чл.3 от договора, указваща допусканията , използвани в тази връзка, не
страда от приписвания информационен недостиг на договора , приравняващ посочения ГПР на
липса на такъв.
Клаузата за надграждане на кредитната способност на ищеца е в полза и на двете
страни а не в негова вреда и категорично нито попада в категорията неравноправност по
смисъла на чл.143, ал.1, ал.2, т.19 или в която и да било от другите хипотези на чл.143, ал.2 от
ЗЗП, още повече , че е индивидуално уговорена , нито е несъвместима с общоприетите житейски
4
разбирания за справедливост и добросъвестност , за да е нищожна поради противоречието й с
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД.
Казаното важи с пълна сила и за клаузата на чл.17 от договора за поръчка.
Несериозно е да се твърди, че възнаграждение от 59, 07 лева е прекомерно високо и неравностойно
на предоставената услуга – съдът тук изцяло споделя възраженията на втория ответник.
По изложените съображения предявените искове подлежат на отхвърляне като
неоснователни .
При този изход на спора, спечелилият делото ответник „Изи Асет Мениджмънт“
АД е упражнил произтичащото от нормата на чл.78, ал.8 от ГПК право да иска присъждане на
адвокатско възнаграждение, което съдът зачита и удовлетворява в размер на 200 лева, определен
съобразно чл. 37 от ЗПП.
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от В. Х. Б. , с ЕГН: ********** от ***, ул.***
против *** , с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : *** искове да бъде
обявен за нищожен на основание чл. 22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договор за паричен заем
№ *******/**.**.**** г. , а ако не бъде обявен за такъв , да бъде обявена за нищожна на
основание чл.143 от ЗЗП, чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД клаузата на чл.22 от същия,
предвиждаща надграждане на кредитната способност на потребителя- като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ предявените от В. Х. Б. , с ЕГН: ********** от ***, ул.***
против *** , с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : *** да бъде обявен за
нищожен договор за поръчка за предоставяне на гаранция за изпълнение от **.**.**** г. на
основание чл.28 от същия , а ако не бъде обявен за такъв , да бъде обявена за нищожна на
основание чл. 143 от ЗЗП и чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД клаузата на чл. 17, ал.1 , предвиждаща
възнаграждение за гаранта в размер на 59,07 лева – като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.8 ГПК В. Х. Б. , с ЕГН: ********** от ***,
ул.*** да заплати на *** , с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : *** сумата
200/ двеста/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение .
Решението може да се обжалва пред ВТОС в двуседмичен срок от връчването
му на страните .
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
5