№ 2299
гр. София, 15.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100509137 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Б. Д. С. срещу решение №
5762/01.04.2024г., постановено по гр. д. № 40946/2023г. на СРС, 155 с-в.
С обжалваното решение СРС е отхвърлил предявения иск от Б. Д. С., с
ЕГН **********, от гр. София, бул. ****, против Б. Н. Т., с ЕГН **********,
от гр. София, бул. „България“ № ****9, за установяване по отношение на
ответника, че ищцата не дължи на Б. Н. Т. сумата от 5952,87 лв. /пет хиляди
деветстотин петдесет и два лева и осемдесет и седем стотинки,
представляваща извършени плащания след прекратяване на брака с развод, за
погасяване на задължения към „Топлофикация София“ ЕАД, установени с
влязло в сила съдебно решение, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 07.11.2016 г., както и сумата от 559,06 лв. /петстотин петдесет и
девет лева и шест стотинки/ – разноски по делото, по издаден изпълнителен
лист от 12.06.2017 г. по гр.д. № 63257/2016 г. по описа на СРС, 46 състав,
поради погасяване на вземането по давност.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението е
неправилно, незаконосъобразно, необосновано като постановено в
1
несъответствие със събраните доказателства. Моли се решението да бъде
отменено, а предявените искове да бъдат изцяло уважени, като се присъдят
направените пред двете инстанции разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият, действащ чрез
процесуалния си представител, е депозирал отговор на въззивната жалба. В
него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли
се решението на районен съд да бъде потвърдено, като на въззиваемия бъдат
присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - основателна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира следното.
Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.
439, ал. 1 от ГПК за установяване недължимост на вземане, за което е издаден
изпълнителен лист, поради новонастъпили факти. За да бъде уважен
предявеният иск трябва да е установен следният фактически състав: 1. да
съществува изпълнително основание и да е издаден изпълнителен титул
срещу ищеца; 2. да е образувано изпълнително дело от кредитора срещу
длъжника; 3.да са настъпили факти след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, които
обосновават несъществуване на правото на принудително изпълнение на
вземането – в конкретния случай да е изтекла претендираната от страната
погасителна давност. В тежест на ответника е да установи спиране, съответно
прекъсване на погасителната давност относно вземането.
Няма спор между страните, че длъжникът в заповедното производство не
2
е възразил по предвидения за това процесуален ред срещу заповедта по чл.
410 ГПК и тя е влязла в сила. След стабилизирането на заповедта за
изпълнение ирелевантно за правния спор е обстоятелството въз основа на
какъв акт или основание е издадена същата. Когато е налице влязла в сила
заповед за изпълнение, същата стабилизира вземането, поради което от
влизането й в сила започва да тече нова давност, която винаги е петгодишна
по аналогия от разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в
настоящия случай. В този смисъл и Решение № 37/24.02.2021г. по гр.д. №
1747/2020 г. на ВКС.
Видно от приложеното заповедно производство, заповедта за
изпълнение е връчена чрез залепване на уведомление на 20.02.2017г., с
изтичане на две седмици от залепването, и срокът за подаване на възражение е
изтекъл на 06.03.2017г. Следователно заповедта за изпълнение е влязла в сила
на 07.03.2017 г., което обстоятелство не е спорно между страните.
Спорът е откога е започнала да тече предвидената в закона давност – от
влизане в сила на заповедта по чл. 410 ГПК /каквито са възраженията на
въззивника/, от датата на издаване на изпълнителния лист /както е приел СРС/
или от получаване на изпълнителния лист / каквито са твърденията на
ответника/.
Предмет на производството в случая е да се установи дали след
влизането в сила на заповедта за изпълнение е изтекъл изискуемият се
давностен срок за вземането, без да са настъпили обстоятелства, водещи до
неговото спиране или прекъсване.
Действително, в чл. 117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията
установени "със съдебно решение", но няма основание това правило да не се
приложи и за вземанията, за които има влязла в сила заповед за изпълнение.
Съгласно чл. 415 ГПК ако не е подадено възражение или същото бъде
оттеглено заявителят няма правен интерес да установи вземането си по
съдебен ред. Според чл. 416 ГПК влязлата в сила заповед за изпълнение има
изпълнителна сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист. Липсва
логика и основание кредиторът с неоспорено вземане, който не е водил иск по
чл. 422 ГПК да бъде поставен в по-неблагоприятно положение от този с
оспорено вземане, още повече, че според чл. 416 ГПК и в двата случая
"заповедта за изпълнение влиза в сила" т.е. двата случая са приравнени от
3
процесуалния закон като правни последици. Исторически чл. 117, ал. 2 ЗЗД
предхожда уредбата на заповедното производство по ГПК /2008 г/, поради
което нормата трябва да се тълкува разширително с оглед чл. 416 ГПК.
В постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, определение №
214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, IV ГО, изрично е
посочено: "Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено
нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към
момента на изтичането на срока за подаване на възражение.". Следователно по
действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в
сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2
ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС (определение №
480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО, определение №
443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение № 576
от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480
от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).
Нещо повече, длъжникът не може да черпи права от собственото си
поведение – в случая бездействие по подаване на възражение по чл. 414 ГПК.
Липсва бездействие на кредитора в заповедното производство при издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, т.е. като препис от нея се връчва на
длъжника за възражение от заповедния съд и изпълнителен лист може да се
издаде едва след влизането й в сила, арг. от чл. 416 ГПК, така и в решение №
118 от 12.12.2019 г. по т.д.№ 2288/18 г. на ВКС, ТК, Второ ТО, постановено по
чл. 290 ГПК.
Съгласно чл. 116 б. "в" ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане на
действия за принудително изпълнение и от този момент започва да тече нова
давност, чийто срок всякога е пет години, ако вземането е установено със
съдебно решение - чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Приложима по отношение на
установените с влязла в сила заповед вземания е петгодишната давност по
аргумент от разпоредбите на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и чл. 404, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно чл. 404, ал.1, т. 1 подлежат на принудително изпълнение, както
съдебните решения, така и заповедите за изпълнение, които имат характер на
съдебни изпълнителни основания по смисъла на новия ГПК от 2008 г. На
изпълнение по този ред подлежат установените по основание и размер
безспорни вземания, каквито без съмнение са, както вземанията, установени с
4
влязло в сила решение, така и вземанията, установени с влязла в сила заповед
за изпълнение на съдилищата. Така, както длъжникът не може да оспорва
вземането, установено с влязло в сила решение, поради факт, настъпил до
съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така
длъжникът не може да оспорва и вземането, установено с влязлата в сила
заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл.
414, ал. 2 ГПК. Тълкуването на чл. 117, ал. 2 ЗЗД налага извод, че правилото
следва да се прилага, както по отношение на вземания, установени с влязло в
сила решение, така и по отношение на вземания, установени с влязла в сила
заповед за изпълнение /в този смисъл Решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. №
1722/2021 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/.
От датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение по отношение на
длъжника се счита, че давността е прекъсната /давността се прекъсва с
изтичането на срока за възражение по чл. 414 от ГПК/ и е започнала да тече
нова 5-годишна давност за вземанията, установени със сила на пресъдено
нещо.
Не могат да бъдат споделени доводите на въззиваемия, изложени в
отговора на въззивната жалба, че давностния срок следва да се счита за
прекъснат от датата на получаване на изпълнителния лист, а не от датата на
влизане в сила на заповедта за изпълнение, поради това, че правата му били
нарушени, тъй като не бил уведомен от съда за издадената заповед.
Погасителната давност е определен от законодателя срок, с изтичането на
който законът свързва определени последици - преграждане на възможността
за събиране на вземането по съдебен ред. Предвидения в закона период от 5
години е достатъчно дълъг срок, в който страната е имала възможност да
реализира правото си на принудително изпълнение. Нещо повече, страната,
подала заявлението също следва да проявява процесуална активност, с оглед
проверка влизане в сила на заповедта за изпълнение в сила.
Следователно, след издаването на заповедта за изпълнение и влизането
й в сила на 07.03.2017 г. до датата на образуване на изпълнителното
производство – 11.08.2022 г. е изтекъл период от време, през който период
спрямо процесните задължения е текла погасителна давност и именно на тази
погасителна давност се позовава ищецът. Петгодишната давност по
отношение на вземанията е изтекла. Дори да се вземе предвид спирането на
5
всички срокове, включително и давностните, съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. /ЗМДВИПОРНС/ до
отмяната на извънредното положение и при условията на § 13 от ПЗР към
Закон за изменение и допълнение на закона за здравето, ДВ, бр. 44 от 2020год.
за периода от 13.03.2020год. до 20.05.2020год. включително /2 месеца и 7 дни/,
давностните срокове са изтекли.
Следователно, изпълняемото право, признато в полза на ответника /в
производството пред СРС, въззиваем в настоящето/ е престанало да
съществува, поради погасяването си по давност.
Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че действително
молбата за образуване на изпълнително дело не прекъсва давността, но в
случая в молбата е формулирано искане за извършване на конкретни
изпълнителни действия – запор върху банкови сметки на длъжника, движимо
и недвижимо имущество. В решение № 37/24.02.2021 по дело №1747/2020 на
ВКС, ГК, IV г.о., съдът приема, че когато кредиторът направи искане за
предприемане на изпълнително действие, същото прекъсва давностния срок.
Давността се счита прекъсната от датата на молбата за извършването му. В
Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2
по описа за 2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е било
поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал.1 ЗЧСИ):
насочването на изпълнението чрез налагането на запор или възбрана,
присъединяване на кредитор, възлагане на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис или оценка на вещ, назначаването на пазач и
др. В случая обаче давностният срок е изтекъл преди подаване на молбата за
образуване на изпълнително дело.
С оглед изложеното по – горе, се налага извод, че предявеният иск е
основателен, поради което обжалваното решение като неправилно следва да
бъде отменено. Вместо това следва бъде постановено друго, с което в полза на
ищеца се приеме за установено, че не дължи на ответника сумите по
изпълнителния лист.
6
По разноските пред СРС:
С оглед изхода на спора се налага преразпределяне на разноските пред
СРС. Ответникът е направил възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение пред първа инстанция, което е основателно. С
оглед фактическата и правна сложност на делото и извършените действия,
платеното адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до сумата от
952 лв.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от общо 1212.48 лв., от които 260.48 лв. държавна
такса и 952 лв. адвокатско възнаграждение.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК следва
да се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в
размер на общо 1082.24 лв., от които 130.24 лв. държавна такса и 952 лв. за
адвокатско възнаграждение /след намаляването му поради прекомерност,
поради изложените по – горе съображения/.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 5762/01.04.2024г., постановено по гр. д. №
40946/2023г. на СРС, 155 с-в, с което е отхвърлен предявеният иск от Б. Д. С., с
ЕГН **********, от гр. София, бул. ****, против Б. Н. Т., с ЕГН **********,
от гр. София, бул. „България“ № ****9, за установяване по отношение на
ответника, че ищцата не дължи на Б. Н. Т. сумата от 5952,87 лв. /пет хиляди
деветстотин петдесет и два лева и осемдесет и седем стотинки,
представляваща извършени плащания след прекратяване на брака с развод, за
погасяване на задължения към „Топлофикация София“ ЕАД, установени с
влязло в сила съдебно решение, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 07.11.2016 г., както и сумата от 559,06 лв. /петстотин петдесет и
девет лева и шест стотинки/ – разноски по делото, по издаден изпълнителен
7
лист от 12.06.2017 г. по гр. д. № 63257/2016 г. по описа на СРС, 46 състав,
поради погасяване на вземането по давност, както и в частта, в която Б. Д. С. е
осъдена да заплати на Б. Н. Т. разноски в размер на 951.19 лв., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Б. Д. С., с ЕГН
**********, от гр. София, бул. **** срещу Б. Н. Т., с ЕГН **********, от гр.
София, бул. „България“ № ****9, иск с правно основание чл. 439 ГПК, че Б. Д.
С. не дължи на Б. Н. Т. сумата от 5952,87 лв. /пет хиляди деветстотин петдесет
и два лева и осемдесет и седем стотинки, представляваща извършени
плащания след прекратяване на брака с развод, за погасяване на задължения
към „Топлофикация София“ ЕАД, установени с влязло в сила съдебно
решение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.11.2016
г., както и сумата от 559,06 лв. /петстотин петдесет и девет лева и шест
стотинки/ – разноски по делото, по издаден изпълнителен лист от 12.06.2017 г.
по гр. д. № 63257/2016 г. по описа на СРС, 46 състав, поради погасяване на
вземането по давност.
ОСЪЖДА Б. Н. Т., с ЕГН **********, от гр. София, бул. „България“ №
****9, да заплати на Б. Д. С., с ЕГН **********, от гр. София, бул. ****, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 1212.48 лв., представляваща
направените пред СРС разноски, както и на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78,
ал. 1 от ГПК сумата от 1082.24лв., представляваща направените във
въззивното производство разноски.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8