Р Е Ш Е Н И Е № ...........
гр. София, 03.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI-А
въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети юни две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ
БОГДАНОВА
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова в. гр. д. № 664 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 241985, постановено на 18.10.2017 г. по гр. дело № 75047/2016
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІI-то ГО, 85-ти състав, е изцяло уважен предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу Г.Б.Ш.
положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1, предл. 1, вр. чл. 149 ЗЕ за сумата от 3321,97 лева, представляваща цена за потребена
в периода от месец май 2014 г. до месец април 2016 г., но незаплатена топлинна
енергия, ведно със законната лихва от 18.10.2016 г. до окончателното изплащане
на сумата. Със същия съдебен акт е изцяло уважен и обективно кумулативно
съединеният акцесорен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за сумата от 228,06 лева, представляваща лихва за забава върху главницата,
начислена за периода от 15.09.2015 г. до 05.10.2016 г.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Ответникът по делото Г.Б.Ш., чрез назначения му на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, е обжалвал изцяло първоинстанционния съдебен акт като неправилен,
поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и приложимия материален закон, както и поради
необоснованост. Според жалбоподателя, не били установени в условията на пълно и
главно доказване оспорените от него обстоятелства за наличие на валидно
облигационно правоотношение между страните за продажба на топлинна енергия,
както и за реално потребяване на топлинна енергия в процесния имот. Твърди се
още, че районният съд изградил своите фактически и правни изводи въз основа на
доказателствен материал, който не установявал безспорно предпоставките за
уважаване на предявените искове. Отправено е искане за отмяна на обжалваното
решение и за отхвърляне в цялост на исковите претенции.
Въззиваемата страна в производството – „Т.С.“ ЕАД – и третото лице-помагач
– „Т.С.“ ЕООД – не са подали отговори в срок на въззивната жалба.
Софийски градски
съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от страна с правен интерес, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
задължения, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Относно релевираните в подадената жалба доводи
за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, въззивният съд намира
следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 149
ЗЕ и
чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на следните
суми: 1/ сумата от 3321,97 лева, включваща дължимата продажна цена
за доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от месец май 2014 г.
до месец април 2016 г. в размер на 3292,96 лева и цената за услугата „дялово
разпределение“ в размер на 29,01 лева, извършена през същия период, относно
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „******, с абонатен № 196504,
ведно със законната лихва върху общата сума за главница, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 18.10.2016 г. – до окончателното
ѝ заплащане; 2/ сумата от 228,06 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва
върху главницата, изтекла за периода от 15.09.2015 г. до 05.10.2016 г.
Дължимостта на така посочените суми „Т.С.“ ЕАД претендира от ответника Г.Б. Шарков,
на основание качеството му на потребител на топлинна енергия в процесния имот. За
посочените суми е подадено заявление по чл. 410 ГПК на 18.10.2016 г., въз
основа на което в полза на ищеца по ч. гр. д. № 58230/2016 г. по описа на СРС, ІІІ-то
ГО, 85-ти състав, на 20.10.2016 г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК. Производството пред първоинстанционния съд е
образувано след подадено възражение против заповедта, като между страните не се
спори, а и от доказателствата по делото се установява, че исковете са предявени
в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
За уважаването
на иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване
кумулативните предпоставки на предявената претенция, а именно наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на
топлинна енергия през процесния период, използването от ответника на
претендираното количество топлинна енергия, стойността на същата и
изискуемостта на претендираното вземане.
По делото са
представени Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 146, том XXX-ти, дело № 6081/1996 г., съставен на 02.04.1996 г.,
Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 175, том І-ви, рег.
№ 4779, дело № 170/2003 г., съставен на 11.12.2003 г., и молба-декларация до ищцовото
дружество, съставена от ответника Г.Ш. на 10.09.1998 г., за откриване на
партида на негово име относно процесния топлоснабден имот. От посочените
документи се установява, че през процесния период Г.Б.Ш. е бил собственик и ползвател на недвижимия имот, цената на
доставената в който топлинна енергия ищецът претендира. Следователно,
съобразно действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, ответникът
се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди. Съгласно разпоредбата
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на ограничено вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатната станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично
известни общи условия, утвърдени от ДКЕВР /към настоящия момент – КЕВР/, които
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ. Доколкото
по делото няма твърдения, нито данни ответникът Ш. да е упражнил правото си на
възражение срещу общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, следва да се
заключи, че приетите от „Т.С." ЕАД и одобрени от комисията общи условия за
процесния период са влезли в сила 30 дни след първото им публикуване и са
обвързващи за него. Явно е, следователно, противно на твърденията, изложени от
въззивника, че между страните е доказано принципното съществуване на облигационно
правоотношение. То произтича от договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди през процесния период, а на основание чл. 155 ЗЕ ответникът, като
потребител на топлинна енергия, дължи заплащане цената на отдадената за
собствения му недвижим имот такава.
Обстоятелството,
че през процесния период до жилището на ответника е доставяна топлинна енергия,
нейният обем и стойност се установяват от заключението на изслушаната по делото
съдебно-техническа експертиза. Същото е дадено от компетентно вещо лице, с
притежавани специални знания в науката топлотехника, обосновано е, като
експертът е дал категоричен отговор на поставените му въпроси, предвид на което
и настоящият съдебен състав, при извършена преценка във връзка с чл. 202 ГПК
намира, че следва да го кредитира изцяло. Вещото лице изяснява, че отчитането
на топлинната енергия от общия топломер в абонатната станция е извършвано в
съответствие с нормативната уредба, като технологичните разходи са приспаднати
от общото количество топлинна енергия, влязло в абонатната станция, и са за
сметка на топлофикационното дружество. Видно от изложеното от експерта,
претендираната от ищеца главница съответства на стойността на потребената от
ответника през процесния период топлинна енергия, като в тази стойност не са
включени лихви за просрочени плащания или за задължения за друг период. Горното
се потвърждава и от заключението и на изслушаната в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза. Именно обаче от констатациите на
вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза, а не от представените
по делото фактури, както твърди въззивникът, се налага изводът, че ищцовото
дружество действително е доставило топлинна енергия в процесния имот в
количество и на стойност, идентични с посочените в исковата молба. В собствения
на Г.Ш. имот през исковия период е потребена единствено топлинна енергия за
подгряване на топла вода, поради което претендираната главница вклюва цената за
така използваната енергия, както и цената за отделената от сградната инсталация
такава. Следва да се посочи, че за процесните два отоплителни сезона ответникът
не е осигурил достъп на служители на третото лице-помагач, които да замерят
показанията на монтирания в апартамента водомер за топла вода. Това
обстоятелство се установява от представените по делото от „Т.С.“ ЕООД протоколи
(л. 75 и л. 76 от делото). Поради липсата на осигурен достъп, цената за
потребена топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване е определена
служебно, въз основа на разпоредбата на чл. 69, ал. 2 от Наредбата за
топлоснабдяването.
Изложеното дава основание на въззивния съд да
приеме, че предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ е основателен и доказан до пълния претендиран размер.
Изцяло основателен е и акцесорният установителен иск с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, като размерът на
дължимата мораторна лихва, изчислен съобразно размера на дължимата главница, се
установява от заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна
експертиза. С оглед посоченото, първоинстанционният съдебен акт,
като правилен и законосъобразен, следва да бъде потвърден изцяло.
Предвид изхода
на спора, разноски за тази инстанция могат да бъдат присъдени единствено в
полза на ищцовото дружество, но същото не е релевирало искане за това, поради
което разноски не следва да му бъдат присъждани, като липсват и доказателства
за реалното извършване на такива.
Така
постановеното въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената
на предявените искове.
По изложените
съображения, Софийски градски съд, IІ-А въззивен
състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно и законосъобразно Решение № 241985, постановено на 18.10.2017 г. по гр. дело № 75047/2016 г.
по описа на Софийски районен съд, ІІI-то ГО, 85-ти състав, с което
е признато за установено, че Г.Б.Ш. дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от
3321,97 лева, представляваща цена за потребена топлинна енергия в периода от
месец май 2014 г. до месец април 2016 г., ведно със законната лихва от
18.10.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от
228,06 лева, представляваща лихва за забава, начислена върху главницата за
периода от 15.09.2015 г. до 05.10.2016 г., за които на 20.10.2016 г. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
58230/2016 г. по описа на СРС, ІІІ-то ГО, 85-ти състав.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.