Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 1399 14.04.2020 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение,
XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми февруари
две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря Малина
Петрова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 2381 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Съдът е сезиран с
искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* против М.Е.М.,
ЕГН **********, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по
чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл.
9, чл.11, т.7, т.11 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на
30.08.2016 г. между ответника и трето лице – кредитор „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД бил сключен договор за кредит за покупка на стоки или услуги № ***,
при общи условия и спазване на ЗПК, на обща стойност 1584 лева. Следвало да
бъде върната ведно с еднократна застрахователна премия от 126,72 лева, на 9
месечни вноски – до 20.06.2017 г., включващи главница и договорна лихва от
236,07 лева.
Ответникът не изпълнил
изцяло задълженията си, като останала неплатена сума от 1197,89 лева – главница.
С приложение № 1 от
27.07.2017 г. към рамков договор за цесия от същата дата, вземанията били
прехвърлени на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
Ответникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и с получаване на
приложенията към ИМ в хода на процеса.
Поради липсата
на плащане, било инициирано заповедно производство и издадена заповед по чл.
410 ГПК № 8769/04.10.2018 г. по ч.гр.д. № 15593/2018 г. по описа на ПРС, II гр.
състав, връчена редовно по реда на чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК, при което
възникнал правен интерес от предявяване на настоящия иск. Моли се за
уважаването му, ведно със законната лихва от постъпване на заявлението до
погасяването. Претендират се разноските в заповедното и настоящото
производство.
В срока по чл. 131 ГПК,
ответникът чрез назначения особен представител, е подал отговор, с който
оспорва иска по основание и размер. Договорът за кредит бил нищожен поради
противоречие с добрите нрави и като сключен в нарушение на чл. 11, т.9, т.10,
вр. с чл. 22 ЗПК и произтичащите от това последици по чл. 23 ЗПК. Нищожни като
противоречащи на добрите нрави и неравноправни по см. на чл. 143, т.19 ЗПК били
клаузите, в които е посочен – ГПР, поради въвеждане на потребителя в
заблуждение относно разходите, които ще направи по обслужване на заема. Не бил
установен механизмът, по който е изчислен ГПР и какви други разходи, освен
възн. лихва са включени в него. Кредиторът нарушил изискванията на чл. 143,
т.18, вр. с чл. 147, ал. 1 ЗЗП, както и чл. 59, ал. 2 ЗКИ. Липсвал начин на
формиране на лихвения процент. От посоченото в погасителния план не ставало
ясно какви точно вземания се включват в месечните погасителни вноски, при което
потребителят не бил достатъчно информиран за конкретните условия по кредита.
Нямало данни и да е бил запознат с ОУ преди подписването на договора, а подпис
върху пог. план липсвал. Договорът бил сключен при определен само от търговеца
размер на възн. лихва, без потребителят да е имал възможност да влияе на
условията. Били нарушени и изискванията на чл. 11, т.9, т.11, т.12, т.15, т.16,
т.20 ЗПК, при което договорът бил недействителен.
Оспорва се сключената
цесия като нищожна, поради липса на съгласие за дължимата цена. Предвид
изложеното се моли за отхвърляне на иска.
С влязло в сила
Определение № 6933/21.06.2019 г., производството е частично прекратено относно
част от първоначалните претенции, при което други искове, освен посочения, не
подлежат на разглеждане.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 15593/2018 г. на ПРС, II гр. състав, вземането по настоящото
производство съответства на това по заповедта за изпълнение. Тя е връчена
редовно по чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК, а искът, по който е образуван
настоящият процес, е предявен в месечния срок по чл. 415, ал.1, т.2 ГПК. Същият
е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
По същество:
От договора за потребителски кредит от
30.08.2016 г. /л.6-8/ се установява наличието на съглашение за предоставяне на
парична сума от 1710,72 лева, за
закупуване на стоки от търговец „***Ийст“ ЕООД
– оборудване за кухня, мивка и диван, както и застраховка. Плащането на
цената на търговеца и получаването на стоките не са били спорни въпроси –
установяват се с подписването на контракта от ответника /чл.1 от договора/ и
издадената фактура за същите, като извънсъдебно признание следва да се приемат
и извършените частични плащания по кредита /вж. ССЕ, което се кредитира като
ясно, компетентно изготвено и неоспорено от страните/.
Договорът и придружаващите го документи носят подписи за ответника, които не са
оспорени откъм авторство /в преклузивния за това срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл.
193, ал. 1 ГПК/.
Съобразно предвидените
параметри и условия – е уговорен фиксиран лихвен процент от 28,07 %; ГПР – 31,98
%, при 9 месечни вноски от по 216,31 лева. Налице е погасителен план, в който
са посочени падежи за плащане /без разбивка на отделните елементи/ и размер на
оставащата главница.
От рамковия договор за цесия от 27.07.2017
г. и приложение № 1 от същата дата към него /л.23-25, в което под № 194 фигурира
вземането към ответника/ се установява, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс”
ЕАД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е сключен договор за цесия, по
силата на който ищецът е придобил вземанията по договора за кредит. Такава
възможност е предвидена изрично в чл. 13 от последния, за което е налице
съгласие на насрещната страна, дадено с подписване на контракта.
Съобразно § 5, ал.1 от договора
за цесия, цесионерът е придобил вземанията за главници, ведно с натрупаните към
момента на прехвърлянето лихви, привилегии и обезпечения. Следователно,
установява се, че ищецът е кредитор относно непогасените задължения по
кредитното правоотношение.
Не се споделя
становището в ОИМ, че дог. за цесия е нищожен, поради липса на съгласие за
цената. Такава е изрично уговорена между страните, видно от § 3, ал.1 от
договора, като единствено размерът й е заличен. За факта на уговарянето й
свидетелства сключването на договора, чрез подписването му от страните, а
фактът на плащането се удостоверява от изричното писмено изявление на цедента за
получаването й в потвърждението за сключване на цесията – л.22. Освен това,
ответникът няма интерес да оспорва цесията с подобни възражения, т.к. не е
страна по договора.
Прието е
уведомително писмо за цесията /л.27/. Ответникът следва да се счита за уведомен
с получаването му в хода на процеса,
чрез исковата молба и приложенията към нея. Изходящото от
упълномощения-цесионер /л.26/ уведомление, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея,
съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера -
Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014
г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г.,
III г. о./. Като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /трайна и непротиворечива
съдебна практика Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о.
на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и
Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.
Съдът приема, че уведомяването може да се извърши чрез особен
представител, както е в случая /т.е. не споделя възраженията в писмената
защита, които се явяват и преклудирани/.
Назначаването на особен
представител е резултат от неуспешните усилия ответникът да бъде открит, за да
участва в процеса. На
основание чл.47, ал.6 ГПК, при изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК, с оглед охрана интересите му, е назначен особен представител. Фигурата
на последния се припокрива с тази на упълномощения процесуален представител
относно получаване на книжа по делото, както и връчване на препис от решението
и т.н.
И в двата случая, представителят
има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на тези,
свързани с разпореждане с предмета на делото, за които се изисква изрично
упълномощаване - чл. 34, ал. 3 ГПК, респ. чл. 29, ал. 5 ГПК.
Връчването на уведомлението за
цесия на особения представител не представлява приемане на материалноправно
изявление, равняващо се на разпореждане с предмета на делото, тъй като това би
означавало кредиторът да бъде поставен в ситуация на невъзможност да предяви
правата по договора за цесия по съдебен ред, поради неуспешното издирване на
длъжника и невъзможността за лично връчване на уведомлението за цесията /вкл. и
при евентуална недобросъвестност от страна на последния/.
В трайната съдебна практика е
прието, че действието по уведомяване на длъжника за извършената цесия не е
елемент от фактическия състав на договора за цесия. Целта на уведомяването е
длъжникът да знае на кого да плати. В тази връзка, той има интерес да оспорва уведомяването
тогава, когато е платил на ненадлежен кредитор, което не се установява. Дори
напротив – според ССЕ, в хода на процеса е постъпило плащане именно в полза на
ищеца по процесния договор, което свидетелства, че ответникът е наясно с факта
кой е новият му кредитор.
Ето защо, съдът приема, че връчването на всички книжа по
делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител /както
е в случая/ и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици /в т. см. са и разясненията в Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. №
193/2018 г. на ВКС, I т.о.
- касаят уведомление за предсрочна изискуемост на кредит, но застъпват извода,
че връчването на особения представител в хода на процеса представлява надлежно
уведомяване на длъжника - ответник/.
Предвид
изложеното, ищецът е титуляр на вземанията, а ответникът е надлежно уведомен за
цесията.
Относно действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да
констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми,
които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на
законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но
е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания
в следните хипотези:
1/ при нарушение на
добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение №
229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от
21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни
клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д .
3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. №
2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на
императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната
правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква
събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017
г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС,
IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва
да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според
възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по
предявения иск, следи служебно.
„БНП Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3
ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е
ФЛ, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята
професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по
смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно
чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
В
случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В
процесния договор никъде не са посочени
взетите предвид допускания, използвани при изчисляването /за такива не
могат да се приемат описаните в т.2 на част 3 от СЕФ /л.9/, т.к. конкретика за точните допускания, които
евентуално са взети предвид – липсва/.
Според
чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР
се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация
на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита/, следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора
кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на
лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
/кои компоненти точно са включени в
него и как се формира същият от 31,98
%/. Посочената годишна фиксирана
лихва от 28,07 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение
на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Ето защо, не е ясно по какъв начин е
формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм,
по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при
формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни
компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да
посочи какво точно е включено в тях.
Отделно - посочването
само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат
спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата на
разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му, поради което договорът е
недействителен.
На следващо място, съгласно чл. 11, ал.1,
т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение
на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването.
Процесният договор съдържа информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, но в същия не е посочена последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми.
За кредитополучателя възниква
задължението да плати предоставената главница, лихва и застраховка, както и
различни други такси при забава напр. /чл.3/. При това положение, за да е
изпълнено изискването на закона, следва да бъде посочено по ясен и разбираем за
потребителя начин разпределението на погасителната вноска между различните
дължими суми, както и последователността, в която същите ще се погасяват, което
не е сторено. Също така – самата информация е най - обща, не отговаря на
изискването да е разбираема и недвусмислена и с нея не се конкретизира какво
точно се включва в размера на месечната вноска като части от отделни вземания. Потребителят
не е известен за начина на плащане. Посоченото се явява още едно самостоятелно
основание за недействителност на договора /в т см. и практика на ПОС - Решение
№ 526/02.05.2017 г. по гр. д. № 393/2017 г.; Решение
№ 1435/20.11.2017 г. по гр. д. № 2283/2017 г./.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т. 10 и т.11 ЗПК, поради което договорът за потребителски
кредит е недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се
позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки
предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник би следвало
да дължи връщане само на чистата стойност по заема, но не и лихви или други
разходи.
Установява се от ССЕ, че са платени общо
681,08 лева. Тъй като други суми освен главница не са дължими, плащането следва
да я погасява до този размер. Остатъчната сума обаче не може да бъде установена
за дължима, тъй като би се стигнало до
подмяна на основанието на вземането.
Исковете по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК
следва да са идентични по основание, размер и период на претенциите в
заповедното производство. След като договорът е недействителен, съдът не би
могъл да признае дължимостта на главницата до този размер на това основание.
Разпоредбата на чл. 23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД
и се базира на института на неоснователното
обогатяване – при липсата на основание или при отпаднало основание, всеки
дължи да върне това, което е получил. В случая, сумата се претендира на
договорно основание като изпълнение с оглед действителен договор за заем, за което
е била издадена и заповедта за изпълнение, а не на основание чл. 23 ЗПК,
като дадено по недействително правоотношение. Поради това и искът за главница
не може да бъде уважен до посочения размер – в този смисъл трайна съдебна практика
- Решение № 187/21.05.2015 г. на ПАС по в.т.д. № 193/2015 г.; Решение № 1215/12.10.2018
г. на ПОС по в.гр.д. № 1416/2018 г.; Решение № 1435/ 20.11.2017 г. на ПОС по
в.гр.д. № 2283/2017 г.; Решение №
242/18.02.2016 г. на ПОС по в.гр.д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г.
на ПОС по в.гр.д. № 2355/2016 г.; Решение № 628/19.05.2017 г. на ПОС по в. гр.
д. № 872/2017 г.
Предвид
горното, предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото
му разглеждане, разноски се дължат на ответника на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК,
който не е направил искане и няма доказателства да е сторил такива, поради
което и не му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* против М.Е.М.,
ЕГН ********** иск за признаване за установена в отношенията между страните
дължимостта на сумата от 1197,89 лева
– главница по договор за потребителски кредит № *** от 30.08.2016 г., сключен с
„БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с
приложение № 1 от 27.07.2017 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 27.07.2017 г. на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ведно
със законната лихва, считано от датата на постъпване на заявлението в съда
– 02.10.2018 г. до окончателното
погасяване, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 8769/04.10.2018 г. по ч.гр.д. № 15593/2018 г. по
описа на ПРС, II гр. състав.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/ МИХАЕЛА БОЕВА
Вярно
с оригинала: Ц.В.