Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 09.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и първи
февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА
ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №6945 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответника ЗК „У.“ АД срещу решение от 27.07.2017 г. по гр.д.
№4597/2014 г. на Софийския районен съд, 75 състав, поправено с решение от
08.04.2019 г., в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на В.Г.Л., Г.С.Л.
и А.С.Л. на основание чл.242 ал.1 изр.2 КЗ отм. сумата от 7090,58 лв.,
представляваща платена главница по договор за банков кредит, сключен между
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и С.А.Л., ведно със законната лихва от
29.01.2014 г. до окончателното изплащане, като жалбоподателят е осъден да
заплати и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, незаконосъобразно, постановено в противоречие със събраните
по делото доказателства и необосновано. Поддържа, че е налице влязло в сила
съдебно решение между същите страни и на същото основание. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно и необосновано е приел,
че не е налице изключен риск по процесния
застрахователен договор. Твърди също, че процесното регресно вземане е погасено по давност, като неправилно СРС
е приел, че в случая е приложим 5-год. давностен срок
по чл.110 ЗЗД. Твърди още, че застрахователният договор е прекратен по силата
на закона, тъй като застрахователният интерес е отпаднал. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението
в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемите В.Г.Л., Г.С.Л. и А.С.Л. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК
оспорват жалбата и молят решението на СРС да бъде потвърдено. Претендират
разноски.
Третото
лице-помагач „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД в
срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.
Предмет на производството по
настоящето дело е и насрещна въззивна жалба на ищците
В.Г.Л., Г.С.Л. и А.С.Л. срещу решение от 27.07.2017 г. по гр.д. №4597/2014 г.
на Софийския районен съд, 75 състав, поправено с решение от 08.04.2019 г., в
частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателите срещу ЗК „У.“ АД
осъдителен иск с правно основание чл.242 ал.1 изр.2 КЗ отм. за разликата над
сумата от 7090,58 лв. до размера на сумата от 8876,40 лв., представляваща
платена главница по договор за банков кредит, сключен между „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД и С.А.Л., като жалбоподателите са осъдени да заплатят на
ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението е
неправилно в тази му част, тъй като е налице новонастъпил
факт, който следва да бъде взет предвид при решаване на делото във въззивната инстанция – след изготвяне на заключението на ССчЕ е налице изплащане на цялата главница по процесния договор за кредит. Предвид изложеното,
жалбоподателите молят въззивния съд да отмени
решението в обжалваната му част и да уважи предявения иск до размера на сумата
от 8876,40 лв.
Въззиваемата страна ЗК „У.“ АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено.
Третото лице-помагач „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по
жалбата.
Решението
на СРС в частта, в която предявеният иск с правно основание чл.242 ал.1 изр.2 КЗ отм. е отхвърлен за разликата над сумата от 8876,40 лв. до пълния претендиран размер от 9343,24 лв. и в частта, в която искът
с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД е отхвърлен изцяло, не е обжалвано от ищците
и е влязло в сила.
В
изпълнение на дадените им по реда на чл.129 ГПК от въззивния
съд указания за отстраняване нередовностите на
исковата молба ищците са уточнили предявения иск с правно основание чл.242 ал.1
изр.2 КЗ отм., като всеки един от тях претендира сумата от по 3114,44 лв.,
което уточнение е допуснато от въззивния съд с
определение, постановено в о.с.з., проведено на 21.02.2020 г.
Във
въззивното производство на основание чл.266 ал.2 т.2 ГПК е прието удостоверение №195-209/16.10.2017 г., издадено от „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД, от което е видно, че на 05.10.2016 г. задълженията по договор
за банков кредит от 10.08.2007 г., сключен между С.А.Л., В. А.Л. и
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, са изцяло погасени.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
По въззивната
жалба:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Неоснователни са
доводите на въззивника, че е налице влязло в сила съдебно решение между същите
страни, с оглед разпоредбата на чл.299 ал.1 ГПК. Разпоредбата на чл.298 ал.1 ГПК предвижда, че решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и
на същото основание. В процесния случай по делото е
представено решение от 05.05.2011 г., постановено по
гр.д. №33753/2009 г. по описа на СРС, 63 състав, влязло в сила на 09.06.2011
г., с което са отхвърлени предявените от ищците срещу ответника искове за
заплащане на „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД сумата от 9323,26 лв., представляваща остатък от кредит, отпуснат
на наследодателя на ищците Станко Л., както и мораторна
лихва върху главницата в размер на 1119,55 лв., т.е. налице е различно правно
основание и не са налице предпоставките на чл.299 ал.1 ГПК.
Решението е и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
Разпоредбата
на чл.242 ал.1 КЗ отм. регламентира правото на иск на физическото лице,
застраховано по застраховка „Живот“ или „Злополука“, сключена в полза на
кредитор за обезпечение на задължение на физическото лице, включително когато
не е било страна по застрахователния договор, но е платило задължението при
настъпило застрахователно събитие. Застрахованият по посочените застраховки
кредитополучател, респ. неговите наследници притежават правен интерес и активна
процесуалноправна легитимация да предявят иск срещу застрахователя за заплащане
на застрахователното обезщетение в полза на банката при наличие на
процесуалните предпоставки на чл.134 ал.1 ЗЗД, а именно: 1/ ищецът /процесуален
субституент/ твърди, че има качеството на кредитор
спрямо дадено лице /в случая банката/, т. е. че има вземане към това лице,
възникнало на договорно или извъндоговорно основание;
2/ ищецът /процесуален субституент/ твърди, че
неговият длъжник и титуляр на правата, които се защитават с предявения иск,
бездейства и не упражнява имуществените си права; 3/ неупражняването на правата
на длъжника на ищеца /процесуален субституент/
заплашва удовлетворяването на последния, т.е. с бездействието си длъжникът
рискува да намали имуществото си; 4/ ищецът в качеството си на процесуален субституент следва да претендира осъждане на ответника не
за себе си, а за носителя на притезанията. В този
смисъл е и постановеното решение №138/05.01.2016 г. по т.д. №1727/2014 г. по
описа на ІІ ТО на ВКС.
Спорният въпрос в настоящето производство е дали
е налице изключен риск по процесния застрахователен
договор, който е в причинно-следствена връзка с настъпилата смърт на
наследодателя на ищците.
Съгласно разпоредбата на т.2.6 от представените
по делото ОУ за застраховка на кредитополучателя, покритието на застраховката
се прекратява едностранно от застрахователя, ако смъртта или трайната загуба на
трудоспособност са настъпили вследствие укрито заболяване, при известност на
което застрахователят не би сключил договора. В конкретния случай застрахователното
дружество се позовава на налични при кредитополучателя исхемична
болест на сърцето /ИБС/, триклонова болест и прекаран
инфаркт на миокарда през 1996 г., които заболявания датират преди сключване на
застрахователния договор и които не са декларирани в искането за кредит.
Съгласно
разпоредбата на чл.184 ал.4 КЗ отм., застрахователят може да откаже изцяло или
частично плащане на застрахователно обезщетение или сума само ако неточно
обявеното или премълчано обстоятелство е оказало въздействие за настъпване на
събитието. При всички основания за отказ следва, че тяхното законосъобразно
приложение е обусловено от наличието на пряка причинно-следствена връзка между
неизпълнението на конкретното задължение на застрахования и настъпването на
застрахователното събитие, неговото установяване от застрахователя, размера на
вредите, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от същото или
техният размер да бъде намален. Това изискване е нормата на чл.207 ал.2 изр.3 КЗ отм., но се извежда по тълкувателен път и за всички други хипотези, вкл. и
за тази по чл.211 т.2 КЗ отм. В този смисъл е и трайната практика на ВКС -
решение №49/29.07.2013 г. по т. д. №840/2012 г. на І ТО, решение
№207/13.01.2017 г. по т.д. №3394/2015 г. на ІІ ТО и др. Доказването на пряка
причинната връзка е в тежест на застрахователя, като същата не се презюмира, дори и в застрахователния договор или общите
условия към него да е предвидено друго, вкл. и, че при конкретно неизпълнение
застрахователят може да откаже плащане на обезщетението. Наличието на такава
причинна връзка е необходимо както при пълен, така и при частичен отказ за
плащане, т.е. намаляване на обезщетението. Не може по договорен път причинната
връзка да бъде презумирана, като същата следва да се
докаже в процеса на основание чл.154 ГПК от застрахователя, за да възникне
правото на застрахователя да откаже плащане на обезщетението. В този смисъл са
и множество постановени от ВКС актове - решение №167/2017 г. по т.д. №1655/2015
г. по описа на II ТО, решение №4/21.03.2012 г. на II ТО, решение №15/12.06.2012
г. по т.д. №454/2011 г. на II ТО, решение №49/29.07.2013 г. по т.д. №840/2012
г. на I ТО, решение №185/05.03.2014 г. по т.д. №350/2012 г. на I ТО, решение
№32/11.08.2014 г. по т.д. №1262/2013 г. на II ТО и др.
Законодателят
е определил с разпоредбата на чл.188 ал.2 КЗ отм. като съществени /от значение
за риска/ са онези обстоятелства, за които застрахователят, изхождайки от
собствения си интерес, е поставил съответни въпроси.
По
делото е представено искане за кредит от С.А.Л. от 08.08.2007
г., в което кредитополучателят е декларирал, че последните 3 г. не е лекуван и
не му е било известно да е имал едно от следните заболявания: сърдечен инфаркт
или мозъчен инсулт, съдебна или мозъчна операция, черепно-мозъчна травма, тежко
сърдечно или белодробно заболяване /напр.: порок на сърцето, исхемична болест, хипертония, силикоза и др./.
Видно
от представения препис-извлечение от акт за смърт №399/21.08.2008 г., С.А.Л. е
починал на 20.08.2008 г., а като причина за смъртта са посочени: Сърдечен
арест. ИБС. МИ.; Левикамерна аневризма.
ОПКАБХ2. ИАБП. Лкад. Моз.
Инсулт.
От приетото по делото заключение на СМЕ, което
настоящият съдебен състав кредитира напълно, изготвено въз основа на
представената по делото медицинска документация, се установява, че починалият С.А.Л.
е страдал от следните заболявания: Артериална хипертония ІІІ ст. ИБС. Триклонова коронарна болест. Преживян миокарден
инфаркт. Стабилна ангина пекторис ІІ-ІІІ функционален
клас. Исхемична дилатативна
кардиомиопатия. Камерна екстрасистолия
ІV клас. Хронична сърдечна недостатъчност ІІ функционален клас. Захарен диабет
– неинсулинозависим тип. Дислипидемия.
Затлъстяване ІІ ст. Исхемичен мозъчен инсулт. Мезентериална тромбоза, като може да се направи извод, че
артериалната хипертония, дислипидемията и
затлъстяването са с давност от преди хоспитализацията от 21.06.2008 г. От
заключението се установява още, че основна причина за смъртта на лицето е
сърдечен арест /спиране на сърдечната дейност/, който е усложнение на
проведената сърдечна операция. Липсват данни дали през периода 2004 г. - 2007
г. наследодателят на ищците е преживял инфаркт, инсулт или е боледувал от друго
тежко заболяване, което да е било констатирано и лекувано, както и че липсват
медицински документи, от които да може да се установи, че лекари при прегледи
до мес.08.2007 г. са констатирали ИБС или триклонова коронарна болест. Вещото лице сочи още, че
мозъчният инсулт се е развил след оперативната интервенция, а триклоновата коронарна болест е доказана на 25.06.2008 г.
При тези данни и с оглед на събраните по делото
доказателства и въззивният съд счита, че не се
установява изключен застрахователен риск по процесния
застрахователен договор, доколкото по делото не се установи при условията на
пълно и главно доказване наличието на неточно обявено или премълчано от страна
на кредитополучателя обстоятелство, което да е оказало въздействие за
настъпване на процесното застрахователно събитие,
т.е. не е налице пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на
соченото задължение на застрахования и настъпването на застрахователното
събитие. По делото не се установиха твърденията на ответното дружество, че
починалото лице е страдало от исхемична болест на сърцето /ИБС/, триклонова
болест и прекаран инфаркт на миокарда преди сключване на застрахователния
договор, т.е. не са налице изключенията по т.2.6 от процесните ОУ и следва да
се ангажира отговорността на ответника за заплащане на застрахователното
обезщетение, в размер на остатъка по процесния
кредит.
От приетите по делото заключения на ССчЕ, които съдът кредитира напълно, се установява, че през
периода 20.10.2009 г. - 01.10.2015 г. по процесния
договор за кредит, т.е. след смъртта на кредитополучателя, е заплатена главница
в общ размер на сумата от 7090,58 лв., т.е. възражението на въззивника,
че искът е недоказан до уважения от СРС размер е неоснователно.
Неоснователно е и възражението на ответника-въззивник в настоящето производство, че процесното регресно вземане е
погасено по давност. Давностният срок за регресното вземане по чл.242 КЗ отм. е петгодишен и съдът
напълно споделя изложеното в т.14 от ППВС №7/1978 г. Срокът започва да тече от
деня, в който кредиторът е могъл да упражни правото си /чл.114 ал.1 ЗЗД –
когато вземането е станало изискуемо/ – в случая от момента, в който е
възникнало субрагационното право чрез осъществяване
на последния елемент от фактическия му състав - плащането на кредитора
/банката/. Установява се, че плащанията, предмет на процесното
регресно вземане, са извършени в периода 20.10.2009
г. - 01.10.2015 г., т.е. към момента на предявяване на иска – 29.01.2014 г.
давността не е изтекла.
Не следва да бъде разглеждан доводът на въззивника за прекратяване на застрахователния договор на
основание чл.195 ал.3 КЗ отм. - поради отпаднал застрахователен интерес,
доколкото е въведен за пръв път едва пред въззивната
инстанция – с депозираната въззивна жалба, което е
недопустимо.
По насрещната въззивна
жалба:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно, допустимо, но неправилно поради следното:
От представеното във въззивното
производство и описано по-горе банково удостоверение, неоспорено от ответника,
се установи, че задълженията по процесния договор за
кредит са погасени изцяло на 05.10.2016 г.
От приетите заключения на ССчЕ,
които настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че към
20.08.2008 г. размерът на дълга по процесния договор
за кредит към е главница – 8932,23 лв., договорна лихва – 11,41 лв., а към
01.10.2015 г. непогасената главница – 1785,82 лв., просрочена главница – 55,83
лв., редовна лихва – 8,38 лв. и отложена лихва – 951,35 лв.
Съгласно чл.17.1 от представените по делото
специални условия към застрахователния договор, при смърт остатъкът от кредита,
включващ погасителната вноска за месеца, през който е настъпило събитието и
остатъка от главницата се заплащат от застрахователя.
Следователно, искът е основателен за сумата от
8932,23 лв., но с оглед диспозитивното начало на
ищците следва да бъде присъдено допълнително сумата от 1785,82 лв.
Поради изложеното, решението на СРС следва да
бъде отменено в частта, в която искът е отхвърлен за сумата над 7090,58 лв. до
8876,40 лв., като на ищците бъде присъдена допълнително сумата от 1785,82 лв.
Решението следва да се отмени и в частта, в която ищците са осъдени да заплатят
на ответника разноски за разликата над сумата от 75,07 лв.
С оглед изхода на делото и направеното искане,
на ищците на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се присъдят допълнително
разноски в първоинстанционното производство в общ
размер на сумата от 224,31 лв., а на основание чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК и разноски
във въззивното производство в размер на сумата от
35,72 лв., представляваща държавна такса и сумата от 800,00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение №ІІ-75-219 от 27.07.2017 г.,
постановено по гр.д. №4597/2014 г. по описа на СРС, ГО, 75 състав, поправено с
решение от 08.04.2019 г., в частта, в която е отхвърлен предявеният от В.Г.Л., ЕГН **********, съдебен адрес: *** –
чрез адв. М., Г.С.Л., ЕГН **********,
съдебен адрес: *** – чрез адв. М., и А.С.Л., ЕГН **********,
съдебен адрес: *** – чрез адв. М., срещу ЗК „У.” АД, ЕИК ******, седалище и
адрес на управление:***-13, иск с правно основание чл.242 ал.1 изр.2 КЗ отм. за
разликата над сумата от 7090,58 лв. до сумата от 8876,40 лв., представляваща
платена главница по договор за банков кредит, сключен между „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД и С.А.Л., и в частта, в която В.Г.Л., ЕГН **********, съдебен адрес: *** –
чрез адв. М., Г.С.Л., ЕГН **********, съдебен адрес: *** – чрез адв.
М., и А.С.Л., ЕГН **********,
съдебен адрес: *** – чрез адв. М., са осъдени да
заплатят на ЗК „У.” АД, ЕИК ******,
седалище и адрес на управление:***-13, на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски за разликата над сумата от 75,07
лв., и вместо него постановява:
ОСЪЖДА
ЗК „У.” АД, ЕИК ******, седалище и адрес на
управление:***-13,
да заплати на В.Г.Л., ЕГН **********, съдебен адрес: *** –
чрез адв. М., Г.С.Л., ЕГН **********,
съдебен адрес: *** – чрез адв. М., и А.С.Л., ЕГН **********,
съдебен адрес: *** – чрез адв. М., на основание чл.242 ал.1 изр.2 КЗ отм. допълнително сумата от 1785,82
лв. /или разликата над присъдените 7090,58 лв. до 8876,40 лв./, ведно със законната лихва, считано от 29.01.2014 г. до окончателното
заплащане, представляваща регресно вземане за платена главница по договор за банков кредит, сключен между
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и С.А.Л..
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
ЗК „У.” АД, ЕИК ******, седалище и адрес на
управление:***-13,
да заплати на В.Г.Л., ЕГН **********, съдебен адрес: *** –
чрез адв. М., Г.С.Л., ЕГН **********,
съдебен адрес: *** – чрез адв. М., и А.С.Л., ЕГН **********,
съдебен адрес: *** – чрез адв. М., на основание чл.78 ал.1 ГПК допълнително сумата от 224,31
лв., представляваща разноски в първоинстанционното
производство, и на основание чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК сумата от 835,72
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при
участие на третото лице-помагач на страната на ответника „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.