Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 18.04.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, IV - В въззивен състав в публично
заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
мл.с-я
БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от
мл.съдия Петрова в.гр.д. № 965 по описа на СГС за 2018г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение № 205258 постановено на 31.08.2017г. по гр.д.№ 73097 по описа на СРС, ГО, 26-ти състав за
2017г. е било признато за установено, че задължението на ищцата Р.А.С. към Б.Д.
ЕАД за сумите от 8986,34 лева, представляваща главница по договор за кредит от
11.03.2005г., ведно със законната лихва от 27.07.2007г. до изплащане на
вземането; сумата от 729,77 лева мораторна лихва за периода от 11.06.2007г. до
26.07.2007г. и 525,80 лева разноски, дължими съгласно издаден изпълнителен лист
по гр.д. № 17063/2007г., 29 състав на СРС, е погасено по давност.
Със същото решение е бил отхвърлен предявеният от ищцата иск за обявяване
на нищожност на договор за поръчителство от 11.03.2005г., сключен между Р.А.С.
и Б.Д. ЕАД за обезпечаване на договор за кредит от 11.03.2005г.
С решението ответникът Б.Д. ЕАД е осъден да заплати на ищцата сумата от
741,18 лева съдебно – деловодни разноски
в производство пред СРС.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач – О.Ф.Б. ЕАД,
на страната на ответника.
Недоволен от решението е останал
ответникът, който го обжалва с въззивна жалба в частта, с която било признато
за установено, че задължението на ищцата Р.А.С. към Б.Д. ЕАД за сумите от
8986,34 лева, представляваща главница по договор за кредит от 11.03.2005г.,
ведно със законната лихва от 27.07.2007г. до изплащане на вземането; сумата от
729,77 лева мораторна лихва за периода от 11.06.2007г. до 26.07.2007г. и 525,80
лева разноски, дължими съгласно издаден изпълнителен лист по гр.д. №
17063/2007г., 26 състав на СРС, е погасено по давност.
Жалбоподателят
поддържа, че атакуваното решение в обжалваната от него част е недопустимо, поради липса на пасивна
процесуална легитимация на ответника по
спора – Б.Д. ЕАД. Твърди, че банката не е кредитор по посочените вземания, тъй
като с договор за покупко- продажба на вземания (цесия) от 28.06.2013г. е
прехвърлила вземането си срещу ищцата на третото – лице помагач О.Ф.Б. ЕАД,
която цесия била надлежно съобщена на длъжника писмено на 29.08.2013г. Твърди,
че изводът на СРС за липса на доказателства за извършена цесия е неправилен,
тъй като по делото е приложено заверено копие от договора за цесия, в който
ясно се посочва кои вземания, с конкретните им параметри и срещу кои длъжници
се прехвърлят на цесионера, като това на ищцата, в качеството й на поръчител по договора за кредит на Г.Б.Р.е
едно от тях. Именно по тази причина намира, че исковата претенция на ищцата,
насочена против Б.Д. ЕАД е недопустима и решението на СРС, като постановено по
недопустим иск следва да се обезсили.
По същество
твърди претенцията на ищцата да е неоснователна, тъй като тя лично е била
уведомена за образуваното изпълнително дело № 62/2008г. по описа на ЧСИ Н.М.с
получена лично покана за доброволно изпълнение на 16.02.2008г., а не както тя
твърди едва на 04.11.2015г. Навежда доводи, че в периода от 14.07.2008г. до
08.10.2015г. са предприемани изпълнителни действия, без да се допуска изтичане
на срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, докато с постановление от 26.02.2016г. на
ЧСИ Н.М.изпълнението спряно на основание
обезпечителна заповед на СРС, 26 състав по гр.д. № 73097/2015г. Така последното
валидно извършено действие срещу ищцата е предприето на 08.10.2015г. и
предвидената в чл.110 от ЗЗД давност за погасяване на вземането не е изтекла.
При тези аргументи и при условията на евентуалност моли решението на СРС да
бъде отменено, а искът предявен от ищцата за установяване недължимостта на
процесните суми поради погасяването им по давност, да бъде отхвърлен като
неоснователен.
В срока
за отговор по чл.263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната по жалбата страна
– Р.А.С., в който са изложени доводи за допустимост, правилност и обоснованост
на атакуваното с въззивната жалба първоинстанционно решение. Въззиваемата
твърди, че решението е допустимо, защото ответникът е просцесуално легитимиран
да отговаря по предявения иск – защото дори и да е наличен договор за цесия
между него и третото лице – помагач О.Ф.Б. ЕАД, той не е бил съобщен на ищцата,
както и защото всички действия по изпълнението, извършени от ЧСИ М.са били от
името и в полза на Б.Д. ЕАД. Твърди, че правилно е приел СРС, че към
01.10.2012г е настъпила законовата перемпция по изпълнението по отношение нея
по смисъла на чл. 433, ал.1,т.8 от ГПК, а 5-годишната погасителна давност е
изтекла на 01.10.2015г. При тези доводи моли решението в обжалваната част да
бъде потвърдено от въззивния съд.
Третото лице-
помагач на страната на ответника – О.Ф.Б. ЕАД в срока по чл.263, ал.1 от ГПК е
депозирало отговор на въззивната жалба, с който излага напълно еднакви с тези
на ответника – въззивник доводи за недопустимост и евентуална неправилност на
постановения първоинстанционен съдебен акт.
Решение, в частта му с която е бил отхвърлен предявеният от ищцата иск за
обявяване на нищожност на договор за поръчителство от 11.03.2005г., сключен
между Р.А.С. и Б.Д. ЕАД за обезпечаване на договор за кредит от 11.03.2005г., като
необжалвано е влязло в сила.
Въззивната
жалба е подадена в съответния срок, от легитимирана страна, срещу съдебен акт,
който подлежи на обжалване и като процесуално допустима, следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите. При изпълнение на посочените си правомощията
настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални
норми, за правилното прилагане на които въззивният съд също следи служебно.
Настоящият състав на въззивния съд приема доводите,
наведени от ответника и третото лице–помагач за недопутимост на решението в
обжалваната част , като произнесено по недопустим иск, за неоснователни о
следните съображения:
По смисъла на чл. 124, ал.1
от ГПК всеки може да предяви иск за да установи съществуването или
несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес
от това. Отрицателно установителният иск по
чл.439 от ГПК, с какъвто е сезиран съдът, като всеки такъв иск предполага
ищецът да докаже фактите, от които произтича правния му интерес да предяви
иска, а ответникът - фактите, от които произтича неговото право. При липса на
правен интерес производството се прекратява. Така е прието и Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013г. по
т.д.№ 8/2012г., ОСГТК на ВКС. В настоящия случай ищцата е предявила претенция
за съдебно установяване недължимостта на суми по изпълнителен лист, издаден в
полза на Б.Д. ЕАД поради погасяването на вземането за тях по давност, за които
ответната банка е образувала и води изпълнително дело. Видно от приложеното към
настоящото дело и.д.№ 62/ 2008г. по описа
на ЧСИ Н.М.с рег.№ 841 КЧСИ с район на действие СГС, като взискател при
образуването и в хода на изпълнението се сочи единствено и само Б.Д. ЕАД. По
нейно искане е образувано изпълнителното дело, по нейно искане и в нейна полза
са налагани възбраните и запорите по делото и в нейна полза са събирани
постъпилите по изпълнението суми. В изпълнителното дело липсват каквито и да
било данни за наличие на договор за цесия с ОТП Факторинг ЕАД и промяна на
визскателя. Такива са наведените от ищцата твърдения в исковата и молба и
доколкото същите се подкрепят от материалите по изпълнителното дело, за същата
е налице правен интерес да заведе своя отрицателно установителен иск именно
срещу сочения в изпълнителното производство взискател – Б.Д. ЕАД, в полза на
когото се налагат възбраните и се събират по принудителен ред суми по
изпълнението. Доколко намират своята законова обосновка действията по
изпълнение, извършени в полза на взискател, след като той вече е цедирал
вземането си на друго лице, не е предмет на настоящото дело и не следва да бъде
обсъждано от настоящия съд. От представеното по делото нечетливо копие от
договор за покупко- продажба на вземания (цесия) от
28.06.2013г. и от извършена в открито съдебно заседание пред въззивния съд
констатация с представено от третото лице – помагач четливо копие на договора,
се установи, че такъв между Б.Д. ЕАД и О.Ф.Б. ЕАД действително е бил подписан,
но това обстоятелство не прегражда възможността за ищцата да предяви иска си именно
срещу конкретния ответник - Б.Д. ЕАД, доколкото реално принудително изпълнение
спрямо ищцата провежда именно Б.Д. ЕАД, а не соченият цесионер О.Ф.Б. ЕАД,
защото всички изпълнителни действия след 28.06.2013г. са извършвани от ЧСИ М.от
името и в полза на Б.Д. ЕАД. При тези
мотиви, искът предявен от ищцата се явява допустим, такова се явява и
постановеното първоинстанционно решение.
По отношение правилността му, по
наведените от ответника доводи за неправилност на първоинстанционното решение
настоящият състав приема от фактическа и
правна страна следното:
Съдът е сезиран
с отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 т ГПК във вр. с чл. 124, ал.1 ГПК.
Приобщено към
материалите по настоящото дело е изпълнително дело № 20088410400062 по описа на
ЧСИ Н.М., от което се установява, че същото е образувано по молба на Б.Д. ЕАД
срещу длъжника – кредитополучател Г.Б.Р.и солидарните длъжници Р. А.С. и Е.Х.К.,
в качеството им на поръчители по договор за кредит от 11.03.2005г. По делото са
извършени изпълнителни действия спрямо Р. А.С., като са били налагани запори
върху трудово възнаграждение на длъжника със запорно съобщение от 24.03.2009г.,
15.05.2009г., 25.08.2009г. На
09.09.2010, 01.10.2010г. са наложени запори на банкови сметки. Сумите се
превеждат по сметка ответника и запорите са налагани по негово искане на
основание първоначалната молба за образуване на изпълнителното дело, която се
поддържа от банката в хода на изпълнителния процес.
На 15.09.2014г.
е наложен запор на трудово възнаграждение. На
04.11. 2015г. длъжникът С. е уведомена за наложен запор на трудово й
възнаграждение при работодателя й „ССМ А.“ЕООД със запорно съобщение от
08.10.2015г. В периода от 2008г до 2015г. са извършвани множество изпълнителни
действия по отношение на другите двама длъжници – Р.и К..
На
първо място доводът на жалбоподателя, че в периода от
14.07.2008г. до 08.10.2015г. са предприемани изпълнителни действия, без да се
допуска изтичане на срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, въззивният съд намира за
неоснователен. Съгласно
Решение № 83 от 11.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1667/2017 г., IV г. о., ГК,
ВКС , и решение № 48/14.07.2016 г. по търг. дело № 404/2015 г. на II-ро търг.
отд. на ВКС: „ Срокът за прекратяване на изпълнителното производство по
перемция започва да тече (респ. - и изтича) от последното валидно изпълнително
действие спрямо всеки един от длъжниците,
предвид различните изпълнителни правоотношения, и след неговото изтичане може
да бъде инициирано образуването на ново изпълнително дело“.
Като съобрази посочената
съдебна практика, съдът намира, че безспорно се установява по делото
бездействие на взсикателя по отношение на солидарния длъжник Р.С. и това, че
той не е поискал извършване на изпълнителни действия по отношение на нея в
продължение на две години след запора, наложен на трудовото й възнаграждение на
01.10.2010г. Постъпленията по изпълнението спрямо останалите двама длъжници не прекъсва давността по смисъла на
чл.116, б.“б“от ЗЗД по отношение на солидарния длъжник Р.С..
По
тази причина въззивният съд, също както и СРС, приема че последното валидно
предприето изпълнително действие по отношение на ищцата е именно наложеният
запор на банкови сметки на 01.10.2010г.
По
спорният за настоящото дело въпрос - откога започва да тече нова погасителна
давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство
е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК /чл.330, ал.1, б.”д” ГПК /отм, е
постановено ТР № 2/2013г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. С последното е
прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява
по право, на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК /чл.330, ал.1, б.”д” ГПК отм./,
като е без правно значение дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. В такива
случаи, новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на
която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие,
т.е. действие извършено в рамките на двугодишния срок, преди датата на
прекратяване на изпълнителното производство. Тълкувайки разпоредбата на чл.116,
б.”в” ЗЗД, ВКС е посочил, че изпълнителните действия, които прекъсват давността
за вземането са: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Ето защо и съгласно
посочените вече мотиви давността за вземането е изтекла когато и СРС е приел –
на 01.10.2015г. Никое от действията по изпълнение, предприети в полза на Б.Д.
ЕАД след 28.06.2013г. (датата, на която е сключен договорът за цесия) не би
могло да прекъсне давността, т.к. не се явява законосъобразно предприето,
доколкото е призвано да удовлетвори по принудителен ред лице, което няма право на вземане спрямо
ищцата С..
Поради изложеното, с оглед съвпадение на крайните
изводите на настоящата съдебна инстанция, с тези на първоинстанционния съд
относно изхода от разглеждането на предявения от Р.С. иск, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено като правилно.
По
разноските:
С оглед приетия
изход на спора на жалбоподателя не се дължат разноски на основание чл. 78, ал.1 ГПК, а същият следва да бъде осъден да заплати на
основание чл. 78, ал.3 ГПК – адвокатско възнаграждение на въззиваемата страна в размер на 850 лева,
реално заплатено от въззиваемата, видно от договор за правна защита и
съдействие, приложен на л.18 от въззивното дело.
С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3
от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените мотиви, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, IV - В въззивен състав
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 205258, постановено на 31.08.2017г. по гр.д.№ 73097 по описа на СРС, ГО, 26-ти състав за 2017г., в частта му, с която е било
признато за установено, че ищцата Р.А.С. не дължи на Б.Д. ЕАД за сумите от
8986,34 лева, представляваща главница по договор за кредит от 11.03.2005г.,
ведно със законната лихва от 27.07.2007г. до изплащане на вземането; сумата от
729,77 лева мораторна лихва за периода от 11.06.2007г. до 26.07.2007г. и 525,80
лева разноски, дължими съгласно издаден изпълнителен лист по гр.д. №
17063/2007г., 26 състав на СРС.
ОСЪЖДА Б.Д. ЕАД, с ЕИК:
********да заплати на Р.А.С., с ЕГН: ********** сумата от 850 (осемстотин и
петдесет) лева за адвокатско възнаграждение, заплатено от въззиваемата пред въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от ищцата иск за обявяване на нищожност на
договор за поръчителство от 11.03.2005г., сключен между Р.А.С. и Б.Д. ЕАД за
обезпечаване на договор за кредит от 11.03.2005г., като необжалвано, е влязло в
сила.
Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач – О.Ф.Б. ЕАД, на страната на ответника.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване, съгласно правилата, на чл. 280, ал.3 от ГПК .
ПРЕДЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: