№ 1807
гр. София, 25.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100507309 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ответника Спортно училище
„Ген. Владимир Стойчев“ срещу решение № 3055 от 20.02.2024 г., постановено по гр. дело
№ 60994/2021 г. по описа на СРС, 64 състав, в частта, с която са уважени предявеният от
„Марвет Арт“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 34, вр. с чл. 29 ЗЗД за сумата от
1550 лв., представляваща дадена сума по унищожаем договор за дарение за закупуване на
автоматична бариера, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
30.07.2021 г., до окончателното плащане, както и предявените от В. П. Х. и В. В. Х.
осъдителни искове с правно основание чл. 82 ЗЗД, вр. с чл. 52 ЗЗД (с променена от въззивния
съд правна квалификация по чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД) за сумата от по 800 лв. в полза на
всеки един от тях, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в
преживени болки, стрес и страдания от неправомерни действия на Б.Б. в качеството му на
директор на ответното училище.
В жалбата на ответника са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение
поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила
и необоснованост, като са изложени твърдения, че съдът превратно е тълкувал събраните по
делото доказателства и не е съобразил обстоятелството, че претендираната сума от 1550 лв.
1
е била преведена от ищцовото дружество в полза на училищното настоятелство, което е
различно юридическо лице от ответното училище. В този смисъл въззивникът намира, че
дарението не е извършено в полза на ответника, поради което последният не дължи връщане
на сумата. Поддържа, че въвеждането в заблуждение на ищеца не е доказано по делото, тъй
като всички разпитани свидетели на ищцовата страна са били заинтересовани лица и
показанията им не отразяват техни непосредствени впечатления за правнорелевантните
факти. Намира, че определената правна квалификация от първоинстанционния съд по
отношение на исковете на физическите лица срещу училището е неправилна, тъй като
между тях не е налице облигационно отношение, поради което отговорността следва да бъде
търсена на основата на деликтно поведение, което изисква посочване на нова правна
квалификация и изготвяне на нов доклад по тази претенция от въззивния съд. Оспорва да е
налице противоправно поведение на ответника, като по делото се доказвало осигуряването
на достъп до училището, а за ответника не е съществувало задължение да осигурява достъп
на МПС до наетия имот, респ. не се установявали твърдените от ищците-физически лица
неимуществени вреди в претендирания размер предвид заинтересоваността на разпитаните
свидетели. Ето защо моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде
отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Въззиваемите-ищци „Марвет Арт“ ООД, В. П. Х. и В. В. Х. са подали отговор на въззивната
жалба, с който оспорват същата. Считат, че решението на СРС в обжалваната от ответника
част е правилно и следва да бъде потвърдено.
По делото е постъпила и въззивна жалба от ищците „Марвет Арт“ ООД, В. П. Х. и В. В. Х.
срещу решение № 3055 от 20.02.2024 г., постановено по гр. дело № 60994/2021 г. по описа на
СРС, 64 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Марвет Арт“ ООД срещу
Спортно училище „Ген. Владимир Стойчев“ осъдителен иск с правно основание по чл. 88,
ал. 1, изр. 2, вр. с чл. 82 ЗЗД за сумата от 13189,32 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди от разваляне на договор за наем № 27/29.10.2018 г., от които сумата от
1476 лева – разходи за заплатени възнаграждения за юридическа помощ, сумата от 672,80
лева – разходи за изграждане на подова настилка и консумативи за привеждане в работен
вид на новонает офис на ул. „*******, сумата от 168 лева – разход за измиване на мозайка,
необходим за привеждане в работен вид на новонаетия офис, сумата от 240 лева – разход за
транспортна услуга, състояща се в местене на машини, сумата от 72 лева – разходи за
лабораторни електрически измервания на обекта, предмет на сключения между страните
договор за наем, необходим в защита срещу отправени обвинения за кражба на
електроенергия и предаване владението на обекта поради разваляне на договора, сумата от
372 лева – разход за демонтиране на три броя климатици от обекта, предмет на сключения
между страните договор за наем, и повторно монтиране при новонаетия офис, сумата от
1440 лева – разходи за провеждане на СМР в новонаетия офис, сумата от 387,11 лева –
разходи за обзавеждане на новонаетия офис с вертикални щори, както и сумата от 8361,41
лева – обезщетение за вреди, изразяващи се в разликата между наемната цена на обекта,
предмет на разваления договор за наем между страните, и по – високата наемна цена на
2
новонаетия офис по договор за наем от 15.06.2020 г., за периода 16.07.2020 г. – 30.07.2021 г.;
както и в частта, с която са отхвърлени предявените от В. П. Х. и В. В. Х. срещу Спортно
училище „Ген. Владимир Стойчев“ осъдителни искове с правно основание чл. 82, вр. с чл. 52
ЗЗД (с променена от въззивния съд правна квалификация по чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД) за
разликата над уважения размер от по 800 лв. за всеки ищец до пълния предявен размер от по
6000 лв. за всеки ищец, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи
се в преживени болки, стрес и страдания от неправомерни действия на Б.Б. в качеството му
на директор на ответното училище.
В жалбата на ищците са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение
поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като
са изложени твърдения, че по делото не се доказва неизпълнение на договорните
задължения на ищеца по наемния договор, изразяващо се в използване на наетото
помещение за различно от уговореното предназначение. Въззивниците-ищци твърдят, че не
са извършвали производствена дейност в офиса, а извършваната от тях търговска дейност се
изразява в предоставяне на рекламни услуги, което може да бъде установено при анализ на
счетоводната дейност на дружеството и заприходените в счетоводството му машини и при
съвкупната преценка на събрания доказателствен материал. Считат, че присъденото
обезщетение за неимуществени вреди не съответства на принципа за справедливост. Ето
защо молят първоинстанционното решение в обжалваната от ищците част да бъде отменено
и предявените искове да бъдат уважени изцяло.
Въззиваемият-ответник Спортно училище „Ген. Владимир Стойчев“ е подал отговор на
въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС в обжалваната от
ищците част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото обаче е частично
неправилно, поради следните съображения:
3
По осъдителния иск с правно основание чл. 34, вр. с чл. 29 ЗЗД
Предявената искова претенция касае връщане на платена от ищеца „Марвет Арт“ ООД на
ответника СУ „Ген. Владимир Стойчев“ сума в размер на 1550 лв. по договор за дарение за
закупуване на автоматична бариера за двора на училището при твърдения, че ищецът е бил
въведен в заблуждение от ответника, че ще му бъде предоставено дистанционно управление
за бариерата след монтажа й, а това не се е осъществило. Изложеното обосновава извод, че
ищецът поддържа основание за опорочаване на волята му по смисъла на чл. 29 ЗЗД –
измама, изразяваща се в умишлено въвеждане на дарителя в заблуждение, което го е
мотивирало да дари посочената сума на училището. Страните не спорят, че между тях е бил
сключен договор за дарение на парични средства в претендирания размер, като това се
установява и от представеното и неоспорено по делото платежно нареждане от 21.02.2020 г.,
от което е видно, че сумата от 1550 лв. е била преведена с основание „дарение за изграждане
на автоматична бариера“. Във връзка с възраженията на ответника следва да се отбележи, че
същият оспорва получаването на сумата за пръв път във въззивната жалба, към който момент
подобно възражение срещу вече известни на страната факти от пред изтичане на срока за
отговор на исковата молба е преклудирано (арг. чл. 133, вр. с чл. 131, ал. 1 ГПК). От друга
страна, макар и в платежния документ като получател да е посочено училищното
настоятелство на СУ „Ген. Владимир Стойчев“, от събраните гласни доказателства се
доказва, че паричната сума е била отнесена за изграждане на автоматичната бариера на
двора на училището, за което уговорка е била постигната между ищцовото дружество и
ответника чрез неговия директор.
Следователно, между страните несъмнено е бил сключен договор за дарение в посочения
размер, като ищецът-дарител твърди опорочаване на неговата воля посредством измама –
основание за унищожаване на сделката по смисъла на чл. 29 ЗЗД. Правото да се унищожи
дадена сделка се упражнява с предявяване на конститутивен иск, но когато лицето, на което
принадлежи това право, не е изпълнило своите задължения по сделката, унищожаване може
да се иска и чрез възражение, противопоставено на иска за изпълнение на насрещната
страна. Правна възможност за релевиране на такова възражение е предвидена в закона
единствено в полза на ответника по предявен иск за изпълнение на унищожаемия договор –
като средство за неговата защита, чл. 32, ал. 3 ЗЗД позволява дори след изтичане на
давностния срок ответникът да поиска унищожаване на договора с възражение, за да не се
стигне до осъдително решение за изпълнение на задължения по недействителен договор,
страдащ от пороци във волята. В тази хипотеза, макар и сезиран по този въпрос само с
възражение, съдът е длъжен да се произнесе в диспозитива на решението си и при
основателност на възражението да унищожи договора, като отхвърли исковата претенция. В
този смисъл – решение № 380/15.10.2012 г., гр.д. № 1015/2011 г., IV г.о., ВКС.
Подобна възможност обаче не е законово предвидена в полза на ищеца по делото, поради
което той може да иска унищожаване на договор, на който основава претенцията си, само с
изричен конститутивен иск, при условията на обективно съединяване на искове, не и с
4
възражение. Само по този начин ищецът може да сезира съда с искане за правна промяна –
унищожаване с обратна сила на сключен договор, която след настъпването си да послужи на
ищеца като основание на неговата главна претенция – да иска връщане на платената сума по
унищожения договор. В настоящия случай не е предявен конститутивен иск за унищожаване
на договора за дарение, респ. първоинстанционният съд не е формирал воля по подобна
претенция, като не е постановил правната промяна, от която ищецът да претендира връщане
на платената сума при отпаднало с обратна сила основание. В този смисъл е и разпоредбата
на чл. 34 ЗЗД, според която когато договорът бъде унищожен, всяка от страните трябва да
върне на другата всичко, което е получила от нея по сделката, т.е. претенцията за връщане е
следствие от унищожаването на сделката по съдебен ред.
Ето защо, доколкото договорът за дарение на сумата от 1550 лв. не е унищожен, а наличието
на порок във волята по унищожаем договор не може да бъде обсъждано преюдициално в
мотивите на съдебния акт по наведено от ищеца възражение в този смисъл, то основанието,
на което е платена процесната сума, не е отпаднало с обратна сила, поради което
предявеният иск за връщането й е неоснователен. Предвид различните правни изводи, до
които достига въззивната инстанция, обжалваното решение по този иск е неправилно и
следва да бъде отменено, а исковата претенция следва да бъде отхвърлена изцяло.
По осъдителния иск с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2, вр. с чл. 82 ЗЗД
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че по възникналото
между страните облигационно отношение ответникът е поел задължение да осигури
спокойно ползване на наетия имот, като в причинна връзка с неизпълнението на поетите
задължения ищецът е развалил договора и за него са настъпили предвидими вреди в
претендирания размер. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже изпълнение на договорните си задължения, респ. погасяване на дълга.
Претенцията на ищеца се основава на твърдението, че ответникът е ограничил достъпа до
наетия имот с издаването на нищожни заповеди № 1154/06.04.2020 г. и № 08.04.2020 г., със
заключването на вратите към двора на общежитията и на бариерата на двора (първоначално
ръчна, а впоследствие подменена с автоматична, като на ищеца не е било предоставено
дистанционно управление за нея); както и с извършването на непрекъснати проверки в
офиса, подаването на жалби срещу дружеството, прекъсване на ел. захранването в имота и
отправяне на обвинения в кражба на ток и вода, което поведение в своята съвкупност е
принудило ищеца „Марвет Арт“ ООД да развали наемния договор и да наеме друг обект, в
причинна връзка с което е претърпял редица разходи (за ремонт в новото помещение, за
платена правна помощ, за транспорт, за по-висока наемна цена и др.).
По делото не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява, че в резултат
от проведен търг с тайно наддаване между страните е сключен договор за наем №
27/29.08.2018 г., по силата на който СУ „Ген. Владимир Стойчев“ е предоставило на „Марвет
Арт“ ООД за временно и възмездно ползване част от недвижим имот – публична държавна
5
собственост, представляващ офис, находящ се на първи етаж на общежитие бл. 1, с площ от
122 кв.м., който е със самостоятелен вход и с предназначение да се ползва като офис.
Договорът е сключен за срок от 5 години, до 01.09.2023 г., при уговорена месечна наемна
цена от 512 лв. с ДДС и задължение на наемателя да заплаща на наемодателя ежемесечно
разходите за електроенергия и вода по контролни електромер и водомер, като имотът е
предоставен за ползване на наемателя, видно от приложения приемо-предавателен протокол
от 03.09.2018 г. Безспорно е, че договорът е прекратен, считано от 16.07.2020 г., като на
посочената дата офисът е бил предаден обратно на наемодателя съобразно приложения
протокол, без възражения. Спорни по делото остават обстоятелствата налице ли е виновно
неизпълнение на наемодателя, което да е обусловило разваляне на договора и претърпяни в
причинна връзка с него имуществени вреди за наемателя в претендирания размер.
Ищецът „Марвет Арт“ ООД твърди, че в периода на действие на договора наемодателят е
ограничил достъпа и ползването на наетия имот, като в тази връзка по делото е представена
заповед № 1154/06.04.2020 г. на директора на СУ „Ген. Владимир Стойчев“, с която с оглед
ограничаване разпространението на коронавирус и въведеното на територията на страната
извънредно положение е забранено влизането на граждани в двора на училището и е
наредено да бъдат затворени всички входове към двора, сградата и общежитието. Със
заповед на директора № 1159/08.04.2020 г. е забранено влизането и паркирането на лични
МПС в двора на училището, като забраната се отнася и до наемателите на офиси в
общежитията.
Във връзка с възраженията на ищците, на първо място, следва да се отбележи, че издадените
от директора заповеди не са нищожни – същите са в установената от закона писмена форма,
издадени от компетентен орган и съобразно целта на закона – арг. чл. 257, ал. 1 и чл. 259, ал.
1 ЗПУО, съобразно които орган за управление и контрол на държавните и общинските
институции в системата на предучилищното и училищното образование е директорът, който
в изпълнение на своите правомощия издава заповеди. Директорът не е надвишил
правомощията си, като в съответствие с постановените от министъра на здравеопазването
противоепидемични мерки по време на обявеното в периода 13.03.2020 г. – 13.05.2020 г.
извънредно положение в страната и доколкото учебните занятия са били преустановени (по
заповед № РД-01-124/13.03.2020 г. на министъра на здравеопазването) е ограничил достъпа
до двора и сградите на училището. В този смисъл е и писмото от министъра на младежта и
спорта от 25.06.2020 г., с което същият е заявил, че в изпълнение на заповеди на министъра
на здравеопазването, столичния инспекторат и регионалното управление на образованието –
София-град, относно противоепидемичните мерки на територията на Столична община,
директорът на СУ „Ген. Владимир Стойчев“ правомерно е издал заповед за затваряне на
училищния двор и недопускане влизането на граждани в него.
Същевременно, по делото се доказва, че въпреки издадената заповед и наложените
противоепидемични мерки достъпът до двора на училището и наетия обект никога не е бил
изцяло ограничен. Разпитан като свидетел, директорът на училището към онзи момент
Б.Х.Б. изяснява, че единият вход на двора (този до външната лавка, който е на 50 метра от
6
входа на офиса) е работел постоянно и наемателите са влизали от там. Същият е
категоричен, че по време на пандемията винаги е имало пешеходен достъп до двора, като
това се установява и от приложените по делото писмо на училището с изх. № 772/14.04.2020
г. и постановление на СРП за отказ да се образува досъдебно наказателно производство от
13.05.2020 г., в които е посочено, че с цел да не се прекъсва работният процес, е бил
отключен централният вход на училището, както и в периода от 20 ч. до 8:00 ч. се е
поддържал пост от жива охрана, поради което не са налице данни за пълно ограничаване на
достъпа.
Изложеното се потвърждава и от показанията на доведените от ищците свидетели.
Свидетелката М.В.Д. разказва, че вратата от източната страна на оградата е била заключена
с катинар и това е ограничило пешеходния достъп до имота, но същата не е сигурна дали
има врата за пешеходци до бариерата, а по делото несъмнено се установява, че такава
съществува и че тя е била отключена. Видно е, че показанията на посочения свидетел не
опровергават останалия събран доказателствен материал относно наличие на пешеходен
достъп до двора на училището, като същевременно свидетелката Д. допълва, че е било
възможно да се влиза в двора под бариерата, а и входът за училищната администрация,
който се намира до главния вход на училището, е бил отключен. В идентичен смисъл са
показанията на свидетелите С.П.С. и С.И.Д., според които бариерата и източната врата са
били заключени, поради което те са минавали под бариерата, за да стигнат до офиса, но
главният вход на училищния двор също е бил отворен и през него е можело да се стигне до
обекта на ищеца, който е бил на по-отдалечено място в задната част на двора.
По делото е безспорно (с оглед на събраните в тази насока еднозначни гласни доказателства,
а и въз основа на изявленията на процесуалния представител на ответника пред въззивния
съд), че след издаване на заповедта от 08.04.2020 г. ръчната бариера на двора на
общежитията е била заключена и ключ не е бил предоставен на наемателя или неговите
управители, респ. след монтажа на автоматична бариера на ищците не е било предоставено
дистанционно управление от нея. Според настоящия съдебен състав подобно ограничаване
на достъпа до двора на училището за автомобили не нарушава наемния договор, тъй като
наемодателят няма подобно задължение съобразно сключената сделка. Предоставянето на
спокойно ползване на офиса включва осигуряването до него на достъп за физически лица, но
не и на достъп на МПС до входа на имота, каквото изискване не е изрично предвидено в
договора и не се предполага с оглед уговореното предназначение за ползване на обекта –
офис, т.е. работно помещение за физически лица. В този смисъл са и показанията на
свидетеля М.Д.Б., чието работно място също се намира на територията на общежитията в
двора на училището и ходи на работа с автомобил, но го паркира извън оградата на
училищния двор на паркинг, като уточнява, че вътре в двора се допускат само МПС,
свързани с извършвани ремонтни дейности или доставка на хранителни продукти за
училищния стол. Обстоятелството, че трети лица са били допускани с автомобили и
камиони в двора, е неотносимо към настоящия правен спор, тъй като касае правоотношения
с други лица, по които е възможно страните да имат различни уговорки.
7
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че по делото не се доказва
необосновано ограничаване на спокойното ползване на наетия имот от страна на
наемодателя. Забраната за свободно влизане и паркиране на МПС на наематели и техни
клиенти в двора на училището е постановена съобразно правомощията на директора с оглед
осигуряване безопасността на учениците и учебния процес и с тези свои действия
ответникът не е нарушил задълженията си по договора. Наемателят превратно тълкува
клаузите на договора, в които не е предвидено задължение за осигуряване на достъп на
превозни средства до наетия обект, като същевременно се установява, че пешеходният
достъп, макар и ограничен до един вход към двора, не е бил преустановен и физическите
лица са имали възможност да достигат до процесния офис. Ето защо, въззивният съд намира,
че ответникът не е ограничил неправомерно правата на ищеца-наемател, като поведението
му не може да обоснове основание за наемателя да прекрати едностранно договора по вина
на насрещната страна, респ. не е налице основание за ангажиране на отговорността на
наемодателя за претърпени от насрещната страна вреди поради договорно неизпълнение по
смисъла на чл. 82 ЗЗД.
Ищецът претендира, че част от противоправното поведение на ответника се изразява в
подаването на сигнали и жалби срещу него, но същите сами по себе си не биха могли да
обосноват неизпълнение на договорни задължения на наемодателя. Съгласно разпоредбата
на чл. 45 КРБ гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до държавните
органи. Наред с това по силата на чл. 56, изр. 1 КРБ всеки гражданин има право на защита,
когато са нарушени негови права или законни интереси, като съгласно чл. 117, ал. 1 КРБ,
тази защита може да бъде осъществена и по съдебен ред. Затова подаване на жалби, сигнали
и молби до компетентни органи представлява признато от закона право и само по себе си не
е противоправно действие, което да обуслови отговорност за вреди, причинени на трети
лица, нито поведение, което да е от естество да наруши спокойното ползване на наетия имот.
Противоправност може да възникне само в случаите, когато правото се упражнява
недобросъвестно, т. е. когато е налице злоупотреба със същото по чл. 57, ал. 2 КРБ – в този
смисъл: решение № 758 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г., IV г. о. на ВКС, решение №
668 от 19.03.2010 г. по гр. д. № 320/2009 г., IV г. о. на ВКС, решение № 201 от 06.01.2020 г.
по гр. д. № 3973/2018 г., IV г. о. на ВКС. Подаването на молба/сигнал до съответния
компетентен орган съставлява упражняване на законоустановена възможност ‒ гражданите
имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им
известни, като молителят ще е добросъвестен дори посочените от него обстоятелства да не
бъдат установени. Злоупотреба с право (т.е. противоправно поведение) ще е налице, когато
молбата/жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети
необходимите мерки, а когато молителят знае, че те са неверни, и подава молбата/сигнала, за
да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес – в този смисъл решение №
53/04.04.2018 г. по гр. д. 1913/2017 г., III г. о. на ВКС, решение № 245/05.11.2014 г. по гр. д.
№ 1734/2014 г., III г. о. на ВКС, определение № 795/6.11.2019 г. по гр. д. № 4543/2018 г., IV г.
о. на ВКС. Тъй като добросъвестността се предполага, то в тежест на ищеца е да я
8
опровергае чрез пълно и главно доказване, но в настоящия случай подобна
недобросъвестност не се установява.
По делото не се доказва ответникът да е подавал неправомерно и с цел да увреди ищеца
„многобройни“ жалби и сигнали срещу наемателя. Установено е подаването на сигнал до
Районната служба по пожарна безопасност и защита на населението, в резултат на който са
констатирани нарушения на изискванията за пожарна безопасност при експлоатация на
обекта и е издадено наказателно постановление в тежест на дружеството. Ищецът поддържа,
че същото е било отменено по съдебен ред, но по делото не е представено влязло в сила
съдебно решение в този смисъл. Установяват се инициирани проверки на електрическата
система в наетия имот, които са в рамките на правомощията на директора на училището
съобразно заповед № 1583/09.09.2009 г. на министъра на образованието, младежта и науката
и които са завършили с констатации, че осветлението в санитарните помещения към
новопридобитите стаи в наетия имот не се отчита към контролния електромер на наемателя,
а е част от училищната ел. мрежа (видно от приложения констативен протокол от 13.04.2020
г., от доклад на министерството от 16.06.2020 г., както и от показанията на свидетеля Б.Х.Б.).
От съвкупната преценка на събраните доказателства е видно, че при сключване на наемния
договор от 2018 г. наетите помещения са били разширени с още две стаи, чиято
електрическа мрежа не е преминавала през контролния електромер в офиса (видно и от
констатациите в мнението за прекратяване на наказателното производство от 04.11.2020 г. и
в постановлението за прекратяване на досъдебното производство по приложената за
послужване пр.пр. № 23815/2020 г. по описа на СРП), респ. не е била отчитана и заплащана
от наемателя, но последният не е знаел за това. В този смисъл не се установяват умишлени
действия на управителите на дружеството-наемател, поради което и не са налице данни за
извършено престъпление, но констатираните нарушения оправдават инициираните проверки
и обоснованото съмнение у директора на ответника, че е налице „кражба на ток“.
По делото е представен и сигнал до Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ от
директора на ответното училище, въз основа на който е издаден протокол за извършена
проверка и констатирано нарушение на трудовото законодателство – липсата на дневник на
издадените от работодателя трудови книжки и издадено предписание за отстраняването му.
Констатираните нарушения оправдават подаваните сигнали и жалби, доколкото установяват,
че е съществувало основание за инициирането на проверките и същото не е било самоцелно.
Представен е и сигнал на директора на училището до Комисия за защита на личните данни
за твърдяно неправомерно видеонаблюдение в двора на училището, по който държавният
орган не е констатирал нарушение, но не са налице данни сигналът да е подаден умишлено с
цел да се навреди на ищеца при знание за невярност на твърдените факти.
С оглед на изложеното, по делото не се доказва злоупотреба с правото на ответника да
сезира държавен орган за извършване на проверки на дружеството-наемател, тъй като не се
установява предварително знание у наемодателя за невярност на твърдените факти, респ. не
се установява сигналите и жалбите да са подавани с единствената цел да бъде увреден
ищецът. По делото не се установява и друго незаконосъобразно поведение на ответника, с
9
което последният да е ограничил спокойното ползване на имота. Свидетелят М.В.Д., дъщеря
на ищеца В. Х., респ. сестра на В. Х., твърди, че в помещението многократно е било
изключвано електричеството, което е възпрепятствало работата, но според свидетеля
Борисов ел. захранването в офиса никога не е било прекъсвано без предупреждение. В този
смисъл доказателствата в тази насока са противоречиви и не установяват пълно и главно
нарушение на задълженията на наемодателя да осигури спокойното ползване на наетия
имот, още повече, че след извършените проверки са установени нарушения в заплащането
на ел. енергия, които оправдават спорадичните прекъсвания на електрическото захранване.
Ето защо, настоящият въззивен състав намира за недоказано твърдяното неизпълнение на
договорните задължения на ответника, поради което не е налице основание за ангажиране на
договорната му отговорност за претърпени от ищеца имуществени вреди в причинна връзка
с неизпълнението и прекратяването на наемното правоотношение. При липсата на посочения
елемент от фактическия състав на спорното право предявеният иск за обезщетение в размер
на общо 13189,32 лв. е неоснователен, поради което съдът не следва да обсъжда останалите
събрани доказателства, свързани с установяване на платените от ищеца разходи, респ. с
установяване на обстоятелството, че той е бил изправна страна по договора.
Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивната инстанция, обжалваното
решение в частта по предявения иск с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2, вр. с чл. 82 ЗЗД
е правилно и следва да бъде потвърдено.
По осъдителните искове с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД
Във връзка с наведените във въззивната жалба на ответника възражения с определението по
чл. 267 ГПК въззивният съд е констатирал погрешно определена от СРС правна
квалификация на исковете, предявени от В. П. Х. и В. В. Х. срещу Спортно училище „Ген.
Владимир Стойчев“ за заплащане на сумата от по 6000 лв., обезщетение за неимуществени
вреди – същите следва да се считат предявени с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1
ЗЗД, тъй като по делото не се твърди да е налице облигационно отношение между ответника
и физическите лица, управители на ищцовото дружество, поради което е недопустимо
претенцията им за обезщетение за претърпени вреди да почива на договорно основание, а
същата следва да се квалифицира на деликтно основание.
За основателността на предявените претенции на деликтно основание в тежест на ищците В.
П. Х. и В. В. Х. е да докажат, че са претърпяли твърдените неимуществени вреди в
посочения размер, настъпили в причинна връзка с виновното и противоправно поведение на
ответника (респ. на негов служител). Същите обстоятелства са разпределени като
доказателствена тежест от първоинстанционния съд, респ. са били обсъдени от него при
постановяване на крайния съдебен акт, поради което погрешната правна квалификация в
случая не води до недопустимост на решението. Основанието на един иск не е правната му
квалификация, а фактите, на които се основава – изложените от ищците твърдения за
противоправно поведение на ответника и претърпени от тях неимуществени вреди, които в
10
случая са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд. Следователно, в случая не е
било допуснато нарушение на диспозитивното начало в процеса и решението на СРС е
допустимо.
В настоящия случай ищците В. П. Х. и В. В. Х. твърдят (включително с уточнителна молба
от 29.10.2024 г., в изпълнение на дадените от въззивния съд указания), че са претърпяли
неимуществени вреди (психически стрес, влошаване на здравословното им състояние) в
причинна връзка с противоправно поведение на директора на ответното училище,
изразяващо се в издаване на заповед № 1934/28.08.2019 г., заповед № 1154/06.04.2020 г. и
заповед № 1159/08.04.2020 г. за забрана на пешеходния достъп до офиса, в който ищците са
работили, без наличие на законово основание за това; възпрепятстване на достъпа на ищците
до този офис чрез смяна на бравите на вратите и неосигуряване на ключове за тях;
непредоставяне на дистанционно за автоматичната бариера в двора на училището, което е
ограничило достъпа им до офиса и е нарушило чувството им на чест и достойнство поради
необходимостта да се навеждат под бариерата и да пренасят на ръка всички материали за
офиса; подаване на жалби срещу ищците, извършване на проверки на тяхната работа,
отправяне на обвинения за кражба на ток и вода и за педофилия (видно от съдържанието на
исковата молба и уточнителна молба от 29.10.2024 г.).
По изложените вече мотиви съдът намира, че цитираните от ищците заповеди от 06.04.2020
г. и от 08.04.2020 г. са законосъобразни, като от съвкупната преценка на събраните
доказателства е видно, че пешеходният достъп до двора на училището не е бил
възпрепятстван, а ищците са можели да стигат до работното си място през централния вход
на училищния двор, който винаги е бил отворен в работно време. Ответникът не е бил
длъжен да предоставя на В. и В. Х.и в качеството им на физически лица, полагащи труд в
процесния офис, дистанционно управление от автоматичната бариера, тъй като тя е
ограничавала достъпа на автомобили до двора на училището в рамките на правомощията на
директора, а ищците са имали достъп до работното си място от друг пешеходен вход, т.е.
правото им на свободно придвижване не е било нарушено. Ето защо, обстоятелството, че те
са се навеждали и са минавали под бариерата, се дължи на собствения им избор и не може
да обоснове ангажиране на отговорността на училището за обезщетяване на неимуществени
вреди от накърнени чест и достойнство.
По делото не е представена цитираната от ищците заповед № 1934/28.08.2019 г., поради
което и не може да бъде установено дали със същата са били накърнени правата на ищците.
Същевременно, не се доказва ответникът да е подавал каквито и да било жалби и сигнали
срещу ищците като физически лица, като всички те са били адресирани срещу поведението
на наемателя – „Марвет Арт“ ООД. Не се установяват и отправени от училището към
ищците Х.и обвинения в педофилия, поради което исковите претенци за претърпени
неимуществени вреди в причинна връзка с подобно поведение на ответника са
несъстоятелни. От показанията на свидетелите Д. и Д. се установява, че директорът е
обвинявал управителите на „Марвет Арт“ ООД, че са „крадци на ток“, което представлява
позорящо твърдение, но няма данни същото да е било разпространено сред неограничен
11
кръг от хора (от показанията става ясно, че е насочвал тези изказвания директно към ищците
по време на проверките му в офиса), поради което не съставлява клевета по смисъла на чл.
147 НК.
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че по делото не се доказва
твърдяното противоправно поведение на ответника, в причинна връзка с което ищците В. и
В. Х.и да са претърпяли претендираните неимуществени вреди. Евентуално преживеният от
тях психически стрес е обвързан с действия на училището към дружеството-наемател, което
по изложените по-горе съображения е правомерно, а и насочено към трето лице, подобно
поведение не би могло да обоснове основание за ангажиране на отговорността на ответника
за вреди, причинени на ищците-физически лица. Ето защо, предявените искове за сумата от
по 6000 лв. се явяват изцяло неоснователни.
Предвид различните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете на ищците Х.и за
сумата от по 800 лв., следва да бъде отменено и претенциите следва да се отхвърлят, а в
останалата част по тези искове обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ответника следва да
бъдат присъдени направените от него пред двете инстанции разноски, както следва: сумата
от 3000 лв., платено адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство
(намалено поради прекомерност от първоинстанционния съд, срещу което не е подадена
молба по чл. 248 ГПК, т.е. на страната следва да се присъди сумата от още 353,41 лв., след
приспадане на вече присъдената сума за разноски с първоинстанционното решение), сумата
от 126 лв., платена държавна такса за въззивно обжалване, както и възнаграждение за един
адвокат във въззивното производство. Съдът намира за основателно наведеното от ищците в
хода на устните състезания възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, като предвид действителната
правна и фактическа сложност на делото и обема на извършените процесуални действия
пред въззивната инстанция уговореният и платен от ответника хонорар за процесуално
представителство във въззивното производство се явява прекомерен и следва да бъде
намален до сумата от 2000 лв. с ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 3055 от 20.02.2024 г., постановено по гр. дело № 60994/2021 г. по
описа на СРС, 64 състав, в частта, с която по предявения осъдителен иск с правно основание
чл. 34, вр. с чл. 29 ЗЗД СПОРТНО УЧИЛИЩЕ „ГЕН. ВЛАДИМИР СТОЙЧЕВ“, БУЛСТАТ
*********, е осъдено да заплати на „МАРВЕТ АРТ“ ООД, ЕИК *********, сумата от 1550
лв., представляваща дадена сума по унищожаем договор за дарение за закупуване на
12
автоматична бариера, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
30.07.2021 г., до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
391,62 лв., разноски в първоинстанционното производство, както и в частта, с която по
предявените осъдителни искове с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД СПОРТНО
УЧИЛИЩЕ „ГЕН. ВЛАДИМИР СТОЙЧЕВ“, БУЛСТАТ *********, е осъдено да заплати на
В. П. Х., ЕГН **********, и В. В. Х., ЕГН **********, сумата от по 800 лв. в полза на
всеки един от тях, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в
преживени болки, стрес и страдания от неправомерни действия на Б.Б. в качеството му на
директор на ответното училище, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 250,67
лв., разноски в първоинстанционното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „МАРВЕТ АРТ“ ООД, ЕИК *********, срещу СПОРТНО
УЧИЛИЩЕ „ГЕН. ВЛАДИМИР СТОЙЧЕВ“, БУЛСТАТ *********, осъдителен иск с правно
основание чл. 34, вр. с чл. 29 ЗЗД за сумата от 1550 лв., представляваща дадена сума по
унищожаем договор за дарение за закупуване на автоматична бариера, преведена с платежно
нареждане от 21.02.2020 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от В. П. Х., ЕГН **********, и В. В. Х., ЕГН **********, срещу
СПОРТНО УЧИЛИЩЕ „ГЕН. ВЛАДИМИР СТОЙЧЕВ“, БУЛСТАТ *********, осъдителни
искове с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от по 800 лв. в полза на
всеки един от тях, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в
преживени болки, стрес и страдания от неправомерни действия на Б.Б. в качеството му на
директор на ответното училище.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3055 от 20.02.2024 г., постановено по гр. дело № 60994/2021 г.
по описа на СРС, 64 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „МАРВЕТ АРТ“
ООД, ЕИК *********, срещу СПОРТНО УЧИЛИЩЕ „ГЕН. ВЛАДИМИР СТОЙЧЕВ“,
БУЛСТАТ *********, осъдителен иск с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2, вр. с чл. 82 ЗЗД
за сумата от 13189,32 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от разваляне
на договор за наем № 27/29.10.2018 г., от които сумата от 1476 лева – разходи за заплатени
възнаграждения за юридическа помощ, сумата от 672,80 лева – разходи за изграждане на
подова настилка и консумативи за привеждане в работен вид на новонает офис на ул.
„*******, сумата от 168 лева – разход за измиване на мозайка, необходим за привеждане в
работен вид на новонаетия офис, сумата от 240 лева – разход за транспортна услуга,
състояща се в местене на машини, сумата от 72 лева – разходи за лабораторни електрически
измервания на обекта, предмет на сключения между страните договор за наем, необходим в
защита срещу отправени обвинения за кражба на електроенергия и предаване владението на
обекта поради разваляне на договора, сумата от 372 лева – разход за демонтиране на три
броя климатици от обекта, предмет на сключения между страните договор за наем, и
повторно монтиране при новонаетия офис, сумата от 1440 лева – разходи за провеждане на
СМР в новонаетия офис, сумата от 387,11 лева – разходи за обзавеждане на новонаетия офис
с вертикални щори, както и сумата от 8361,41 лева – обезщетение за вреди, изразяващи се в
разликата между наемната цена на обекта, предмет на разваления договор за наем между
13
страните, и по – високата наемна цена на новонаетия офис по договор за наем от
15.06.2020г., за периода 16.07.2020 г. – 30.07.2021 г.; както и в частта, с която са отхвърлени
предявените от В. П. Х., ЕГН **********, и В. В. Х., ЕГН **********, срещу СПОРТНО
УЧИЛИЩЕ „ГЕН. ВЛАДИМИР СТОЙЧЕВ“, БУЛСТАТ *********, осъдителни искове с
правно основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от по
800 лв. за всеки ищец до пълния предявен размер от по 6000 лв. за всеки ищец,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки,
стрес и страдания от неправомерни действия на Б.Б. в качеството му на директор на
ответното училище.
ОСЪЖДА „МАРВЕТ АРТ“ ООД, ЕИК *********, В. П. Х., ЕГН **********, и В. В. Х.,
ЕГН **********, да заплатят на СПОРТНО УЧИЛИЩЕ „ГЕН. ВЛАДИМИР СТОЙЧЕВ“,
БУЛСТАТ *********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 353,41 лв., разноски в
първоинстанционното производство, както и сумата от 2126 лв., разноски във въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14