№ 1502
гр. Плевен, 11.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Вера Св. Найденова
при участието на секретаря ЯНА Д. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело №
20254430103214 по описа за 2025 година
Пред ПлРС е депозирана искова молба от Г. В. Й., ЕГН **********, от ***, чрез адв.С. Т. от
ПАК, против „***“ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от управителя Н.П., в която се твърди, че ищцата е сключила с ответното
дружество Договор за потребителски кредит №923204 от 04,09,2023 г., като съгласно чл.3,
ал. 1 от договора параметрите на заема са следните: главница – 1000,00 лева; размер на
погасителната вноска - 3 х 40,00 лева и 6 х 190,76 лева; вид вноска - месечна; брой вноски -
9; фиксиран годишен лихвен процент - 48%; ГПР на разходите на заема – 59,84%; обща сума
за плащане – 1264,56 лева. Посочва, че в чл.5 от процесния договор е уговорено, че кредита
ще бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчителство, като същото може да бъде от
едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на определени условия.
Съгласно чл.11 от договора, при неизпълнение на задължението на Кредитополучателя за
предоставяне на обезпечение по критериите на Кредитора съгласно чл.5 от договора или
представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора за кредит,
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка за неизпълнение на договора в размер на
958,44 лева. Твърди се, че ищцата е погасила процесния кредит чрез заплащането на
следните суми: на 10,11,2023 г. – 280,00 лева; на 14,12,2023 г. – 160,00 лева; на 19,01,2024 г. –
250,00 лева; на 09,02,2024 г. – 250,00 лева и на 16,04,2024 г. – 1566,24 лева, като общата
сума, която Г. Й. е заплатила по Договора е 2506,24 лева. Ищцата счита, че процесния
договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр. чл.
26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД, като излага подробни съображения. При условията на
евентуалност навежда доводи за нищожност на клаузата за неустойка. Сочи, че при
недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, потребителят връща
1
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Моли
съда да постанови решение, с което да прогласи на основание чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК за недействителен сключения между Г. В. Й., с ЕГН ********** и „***“ ООД, с ЕИК
**********, Договор за потребителски кредит №923204 от 04,09,2023 г.; при условията на
евентуалност - да прогласи за нищожна клаузата на чл.11, вр. чл.5 от Договор за
потребителски кредит №923204 от 04,09,2023 г., и да осъди на основание чл.55, ал.1, пр.1 от
ЗЗД ответника да заплати на ищцата сумата от 1506,24 лева, представляваща недължимо
платена сума по Договор за потребителски кредит №923204 от 04,09,2023 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 23,05,2025 г., до
окочателното заплащане на сумата. Претендира разноски по делото, както и на основание
чл.38, ал.2 от ЗАдв. да определи адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
адвокатска помощ и да осъди ответника да го заплати. В с.з. проц.представител на ищцата
моли съда да уважи исковете. Посочва, че в ГПР по договора не е включена предвидената в
чл.11 вр.чл.5 неустойка в размер на 958.44 лева, което се установява от обясненията на
ответника в отговора на исковата молба; посочва, че ако същата се включи, ГПР ще стане
779.54% съгласно изчисления с интернет-калкулатор за изчисляване на ГПР – общодостъпен
и безплатен. Посочва се, че с оглед недействителността на договора се дължи само чистата
сума на главницата, но доколкото е признато за безспорно между страните, че внесената от
ищцата сума по договора е в размер на 2506.24 лева, то всичко над дължимата главница от
1000.00 лева е платено без основание и подлежи на връщане, поради което искът по чл.55,
т.1 от ЗЗД също е основателен. Представя и писмени бележки, в които развива съображения,
идентични на изложените в ИМ и в съдебно заседание.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор, в който оспорва
предявените искове. Изложени са подробни съображения за недопустимост на иска, както и
за неоснователност. Претендират се разноски. В съдебно заседание ответникът не изпраща
представител; преди заседанието – на 22.08.2025 г. депозира писмена молба, в която развива
съображения по проекта за доклад на делото, и по същество, като прави и възражение за
прекомерност на претендираната сума за адвокатско възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази
доводите на страните, намира за установено следното:
Не се спори между страните и се установява от представения с исковата молба Договор за
потребителски кредит №923204/04,09,2023 г., че между ищцата като кредитополучател и
ответното дружество е сключен договор за кредит, по силата на който на ищцата е
предоставен паричен заем в размер на 1000,00 лева, платим на 9 вноски, срок на заема –
04.06.2024 г., при посочен ГПР от 59.84%. Съгласно чл.5 от Договора, договорът следва да
бъде обезпечен от потребителя в тридневен срок с банкова гаранция или поръчител, а при
неизпълнение, потребителят дължи неустойка в размер на 958.44 лева – чл.11, ал.1 от
договора, която се дължи разсрочено с всяка месечна вноска. Съгласно чл.3, ал.2 от договора
ГПР включва само възнаградителната лихва.
От представените 4 бр. разписки от Изипей и ПКО от 16.04.2024 г. се установява, че ищцата
2
е платила по процесния договор сума в общ размер на 2506.24 лева, като това обстоятелство
се признава и от ответника в отговора на исковата молба.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от правна страна:
По иска с правно основание чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10, ал.1 от
ЗПК
Установи се по делото, че между ответника и ищеца са възникнали правоотношения по
Договор за потребителски кредит №923204/04,09,2023 г., по чл.9 и сл. от ЗПК.
Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Процесният договор попада в приложното поле на потребителската защита, като
приложими са освен правилата на ЗПК, но и правилата на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – т.12 и т.20, и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 – т.9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 от ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите
са изискуеми при самото му сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците,
визирани в чл.23 от ЗПК, а именно - че когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи. Настоящият съдебен
състав приема, че в случая е налице нарушение на нормата на чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК,
според която годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване
на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, и
който се изчислява по формула, съгласно Приложение 1 към закона, като се вземат в предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Легална дефиниция за
„Общ разход по кредита за потребителя“ е дадена от законодателя в Параграф 1, т.1 от
Допълнителните разпоредби на Закона за потребителския кредит, където е посочено, че това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Посочването на размера
на ГПР е задължително, тъй като по този начин се информира потребителя за възможността
да съобрази реалната цена на финансовата услуга, а също и да прецени икономическите
последици от сключване на договора, което ще му даде възможност да направи избор да
сключи или не договора за кредит. В чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е предвидено, че договорът за
3
потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в Приложение №1 начин. Съдът приема, че в процесния
договор е посочен ГПР от 59.84%, в който обаче не включена неустойката от 958.44 лева, а
тя е била известен за кредитора разход, който следва да се включи в ГПР, съгласно нормата
на чл.19, ал.1 от ЗПК, в противен случай това ще доведе до съществена разлика в посочения
и действително прилагания ГПР, което е равнозначно на непосочването на ГПР по кредита.
В случая е несъмнено, че получаването на кредита не е било обусловено от предоставяне на
обезпечения, а заемателят се е съгласил да заплати посочената в договора неустойка, която
се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. С неустоечната
клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне
на заемната сума – т.нар.“скрита възнаградителна лихва“, доколкото неустойката е
предварително определена от първата до последната вноска по договора. По този начин
кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението за осигуряване на
поръчител/гаранция. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да
получи като обезпечение „поръчителство“, той е можел да постави сключването на договора
за заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност той има
съгласно разпоредбата на чл.138, ал.2, изр.2 от ЗЗД. Съобразявайки и размера на
неустойката –958.44 лева, спрямо главницата по кредита – 1000.00 лева, съдът приема, че
обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла
на нормата на чл.143 от ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не
отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и
задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, тъй
като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на
обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед
цената на договора за кредит за потребителя неустойка. Следва да се посочи и задължението
на кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени,
че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На
практика се получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на
това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез
сключването на договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и
възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие със закона - чл.16 от ЗПК.
Съдът приема, че неустойката, предвидена в договора, представлява разход по смисъла на
чл.19, ал.1 от ЗПК, който, в противоречие с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не е включен в годишния
процент на разходите, видно както от самия договор, така и от отговора на ответника.
Съгласно Решение на СЕС по дело C‑714/22, когато в ДПК не е посочен ГПР, включващ
всички предвидени разходи, този договор следва да се счита освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от потребителя
4
на предоставената главница. Въз основан всичко дотук изложено, съдът намира, че
претенцията за прогласяване на недействителност на договора е основателна, тази
недействителност е съгласно чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК, вр.чл.143 от ЗЗП, и предявеният иск за нейното прогласяване следва да бъде уважен.
При този изход на спора по предявения главен иск, съдът не дължи произнасяне по
предявения евентуален иск за недействителност на отделна клауза в Договора.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД
Според задължителната практика, обективирана в т.1 от ППВС №1/1979 г., фактическият
състав на неоснователното обогатяване по чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД предполага преминаване на
имуществени блага от една правна сфера в друга и начална липса на основание за
разместване на благата. В тежест на ищеца по иск с правно основание чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД
е да докаже разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена сума
пари, довело до намаляване на патримониума му, тоест наличието на обедняване, а
съществуването на основание за разместването подлежи на доказване от ответника. От
представените разписки от Изипей и ПКО по делото се доказа плащане от ищцата по
процесния договор, който съдът намира за недействителен, на сумата от 2506.24 лева.
Доколкото обаче, съобразно горепосоченото, ищецът дължи на основание чл.23 от ЗПК само
чистата сума по кредита, която е в размер на 1000.00 лева, то разликата от 1 506.24 лева се
явява получена от ответника без правно основание, поради което искът по чл.55, ал.1, т.1 от
ЗЗД следва да бъде уважен изцяло в предявения размер.
По въпроса за разноските
На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата
направените по делото разноски за държавна такса в размер на 126.79 лева, като следва да се
присъди и платената такса по чл.102з, ал.3 от ГПК в размер на 2.10 лева.
Процесуалният представител на ищцата претендира и разноски за предоставена безплатна
правна помощ в размер на 650,00 лева, като ответникът е направил възражение за
прекомерност на претендираното адв.възнаграждение, включително и за наличието на
предпоставките за определяне на възнаграждение по чл.38, ал., т.3 от ЗАдв. Съдът споделя
съдебната практика, приемаща, че принципно не е необходимо да се провежда нарочно
доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ, но ако
противната страна твърди, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска
помощ не са налице и че страните по договора за адвокатска услуга са договорили
предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по други съображения,
различни от посочените в чл.38 ЗА, тя следва да представи доказателства в подкрепа на това
свое твърдение, като опровергае наличието на поддържаното основание /Определение №163
от 13,06,2016 г. по ч.гр.д.№2266/2016 на ВКС, I г.о./. Относно размерът на
възнаграждението, което е дължимо на адвоката, съдът приема, че то следва да се определи с
оглед на фактическата и правна сложност на делото, като не се счита обвързан от
опредените с Наредба №1 размери на адвокатските възнаграждения, в каквато насока е
5
тълкуването на Съюзното право, дадено с решение от 24,01,2024 г. на Съда на Европейския
съюз по дело C-438/22 г. Възнаграждението на осъществилия безплатна правна помощ
адвокат следва да се определи като се отчете единствено спецификата на конкретния случай
и действителната фактическа и правна сложност на делото. При това, съдът съобрази, че
адвоката осъществява правна помощ на същата ищца по идентични спорове, инициирани в
отделни производства. Следва да се отчетат и броя предявени искове, но възнаграждение не
се следва да се определя във връзка с всеки от тях, тъй като подлежащите на изследване по
тях факти и ангажирани във връзка със същите доказателства са общи. Съдът съобрази, че
делото не се отличава с голяма фактическа и правна сложност, но адвоката е извършил
дейност по изготвяне и депозиране на исковата молба, явил се е в проведеното о.с.з, като е
изготвил и писмени бележки. Отчитайки горното, съдът счита, че на осъществилия
безплатна правна помощ адвокат е дължимо възнаграждение в общ размер на 400,00 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Г. В. Й. с ЕГН **********,
от ***, и „***“ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от управителя Н.П., че сключеният между тях Договор за потребителски
кредит №923204 от 04,09,2023 г. е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр.чл.22
от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл.55, т.1 от ЗЗД „***“ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес
на управление ***, представлявано от управителя Н.П., ДА ЗАПЛАТИ на Г. В. Й. с ЕГН
**********, от ***, сумата от 1506.24 лева, представляваща недължимо платена сума по
Договор за потребителски кредит №923204 от 04,09,2023 г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 23,05,2025 г., до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „***“ООД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление ***, представлявано от управителя Н.П., да заплати на Г. В. Й. с ЕГН
**********, от ***, сторените разноски за държавна такса в размер на 126,79 лева и 2,10
лева за държавна такса по чл.102з, ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „***“ООД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление ***, представлявано от управителя Н.П., да заплати на адвокат С. С. Т.
от ПАК, ЕГН **********, личен номер **********, сумата от 400,00 лева, представляваща
дължимо адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. за оказана безплатна адвокатска
помощ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
6
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
7