Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София,
06.06.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА
ЧЕРНЕВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 8330 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
43430 от 18.02.2020 г. по гр. д. № 79007/2018 г. по описа на СРС, ГО, 51 състав, съдът е признал за установено, че А.А.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на
управление:*** 23Б, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ сумата 2 771,04 лева - стойност
на доставена топлинна енергия през периода от м.04.2015 г. до м.04.2017 г. в топлоснабден
имот - апартамент № 14, находящ се в гр. София, ул. *********, аб.номер 362391,
ведно със законната лихва от 12.04.2018 г. до окончателното й изплащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 23394/2018
г., по описа на СРС, 51 състав, като е отхвърлил иска за горницата над 2 771,04
лева до претендираните 3 570,68 лева и за периода от м.05.2014 г. до м.03.2015 г.,
както и исковете по чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 651,13 лева - обезщетение за
забава върху стойността на топлинната енергия за периода от 16.09.2015 г. до
22.03.2018 г., 88,37 лева - възнаграждение за дялово разпределение на
топлинната енергия за периода м.05.2014 г. до м.04.2017 г. и 22,08 лева -
обезщетение за забава върху сумата 88,37 лева за периода от 16.09.2015 г. до
22.03.2018 г.
С решението А.А.Г. е осъдена да заплати
на „Т.С.“ ЕАД сумата от 515,66 лева - съдебни разноски в исковото производство,
както и сумата от 87,41 лева - съдебни разноски, направени в заповедното
производство по ч.гр.д. № 23394/ 2018 г., по описа на Софийски районен съд, 51
състав.
Недоволна
от така постановеното решение, в ЧАСТТА, с която са уважени установителните искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ е
останала ответницата в производството А.Г., която чрез
особеният си представител адв. В.Г. го обжалва при твърдения, че решението в
обжалваната част е неправилно, необосновано
и постановено в нарушение на материалния закон. По-конкретно поддържа,
че дори и хипотетично да се приеме, че между страните са били налице валидни
облигационни отношения ищецът е следвало да докаже размера на претендираното
задължение, както и какво количество и с какво качество е била доставената ТЕ.
Също така счита, че не са налице доказателства дали са постъпвали плащания по
тези задължения, като намира, че всички тези факти е следвало да бъдат
установени, посредством изслушването на експертизи, за които ищцовото дружество
не е внесло депозит. Искането й към съда е да отмени решението и исковете да
бъдат изцяло отхвърлени, като недоказани.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, чрез
процесуалният си представител юрк. Ф.И.депозира молба от 19.04.2022 г., с която
моли съда да даде ход на делото в тяхно отсъствие, оспорва въззивната жалба, като
счита, че съдът е постановил правилно решение, съобразено с константната
съдебна практика по аналогични спорове. Иска да се потвърди първоинстанционното
решение, претендират се разноски и юрк. възнаграждение, възразява се за
прекомерност на адв. възнаграждение на въззивника.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Решението
в отхвърлителната част, като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД, за дължимост на суми
начислени на ответницата като стойност на получена и разходвана от нея топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове, а в тежест на ответника е да установи положителния факт
на плащането.
Въззивната инстанция намира, че в
правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за
енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение
между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди.
По делото е установено, че процесният
имот е бил топлофициран и че сградата - етажна собственост /в която се намира
процесният имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. От представеното
пред СРС копие от Заповед на Столичен
народен съвет - изпълнителен комитет от 1991 г., издадена въз
основа на заповед по чл. 98 ЗТСУ (отм.), се установява, че лицето Н.Д.Г.е
обезщетено с апартамент № 14, находящ се в гр. София, ж.к. ********. От удостоверение
за наследници наН.Д.Г., се установява, че същата е починала, а неин законен
наследник е ответницата А.А.Г.. От представеното пред СРС копие от
удостоверение от ГИС София, е видно, че жилищна сграда - бл. 1, ж.к. Крива река
има следния настоящ адрес:***. По делото е представено и копие от споразумение
от 30.05.2017 г., сключено между „Т.С.” ЕАД и А.А.Г., от което се установява,
че ответницата е признала обстоятелството, че дължи на ищцовото дружество
стойността на доставена топлинна енергия в апартамент № 14, находящ се в гр.
София, ул. *********, аб.номер 362391 за периода от 01.10.2009 г. до 30.11.2011
г. и за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., възлизаща 7 554,77 лева,
като страните са приели, че част от тази сума в размер на 3 337,94 лева за
периода от 01.10.2009 г. до 30.11.2011 г. е погасена по давност и няма да бъде
претендирана от страна на „Т.С.” ЕАД. Следователно стойността на топлинната
енергия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г. е в размер на 4 216,83 лева.
Поради това и съобразявайки анализът на
събраните по делото доказателства, обоснован се явява извода на първостепенния
съд, че ответницата А.Г. е собственик на процесния топлоснобден имот и има
качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ
(отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови
нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва
топлинна енергия. Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т.
42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането на
закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е
физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право на ползване за
топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право
на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва
да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно
право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл.
153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед
промяната на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това
и досега под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в
сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или
лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ
(отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на
етажна собственост.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на
същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по
делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния
период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са
обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е обосновано в
частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията,
предмет на установителните искове).
Относно възражението на ответницата,
че част от задължението й е погасено по давност настоящият съдебен състав
намира следното:
Давността за вземането за главница е
тригодишна, тъй като същото е периодично /арг. чл. 111 б. „в“ ЗЗД/.
Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД
давността се прекъсва с предявяване на иск, а съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът
за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.
415, ал. 4 ГПК. В настоящия случай заявлението е подадено на 12.04.2018 г.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните отчетни
периоди, формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен срок от
публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед на това съда
приема, че за да изпаднат в забава клиентите, ищецът следва да публикува
сметките им и да измине предвиденият тридесетдневен срок, поради което
претендираните вземания за периода от м.05.2014 г. до м.03.2015 г. са погасени
по давност, тъй като последното вземане за м.03.2015 г. е възникнало на
01.04.2015 г. и към 12.04.2018 г. тригодишният давностен срок по отношение на
него е бил изтекъл.
От представеното съобщение към фактура
за отоплителен период 2014-2015 г. се установява, че стойността на топлинната
енергия за периода от м.05.2014 г. до м.03.2015 г., който е обхванат от
погасителната давност, е 1 445,79 лева. Следователно непогасените по давност
вземания за периода от м.04.2015 г. до м.04.2017 г. са в размер на 2 771,04
лева, както правилно е определил и първостепенния съд.
По отношение на претенциите с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира
следното:
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2014 г., приложими
за част от периода продавачът на топлинна енергия начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които
не са изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата сума за съответния
отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните отчетни
периоди, формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен срок от
публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед на това съда
приема, че за да изпаднат в забава клиентите, ищецът следва да публикува
сметките им и да измине предвиденият тридесетдневен срок. В настоящия случай
ищецът не е ангажирал доказателства на коя дата сметките на ответника са били
публикувани на сайта му, поради което и е останал недоказан факта на
поставянето на ответника в забава по отношение изпълнението на задължението за
заплащане на сумите по чл. 32, ал. 2 от общите условия от 2014 г. за периода 2014-2015
г. и 2015-2016 г.
За периода от м.08.2016 г. до м.04.2017
г. са били приложими общите условия на „Т.С.” ЕАД от 2016 г., публикувани през
м.07.2016 г. и влезли в сила през м.08.2016 г.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал.
1 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В ал. 4 обаче
е посочено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната
лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в
срок. Съгласно чл. 32, ал. 2 от общите условия от 2016 г. след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. По делото ищецът не
доказва датата, на която е издало общата фактура, обективираща задълженията за
отоплителен период от м.05.2016 г. до м.04.2017 г., поради което правилно
първостепенния съд съдът е съобразил, че за ответницата не е възникнало
задължение да му заплати обезщетение за забава върху сумата за този отоплителен
сезон.
По отношение на цената за услугата
дялово разпределение, както и лихвата върху нея, съдът споделя извода на
първостепенния съд, че същата е недължима, тъй като през процесния период не е
бил налице валидно сключен договор с ФДР, тъй като видно от доказателствата
сключения с „Т.с.“ ЕООД договор е бил с тригодишен срок, като към исковия
период същият не е бил действащ.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му
части.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл.
78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 43430 от 18.02.2020 г. по
гр. дело № 79007/2018 г. по описа на СРС, ГО, 51 състав, вкл. в частта за
разноските.
ОСЪЖДА А.А.Г., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********,
със седалище и адрес на управление ***, сумата от 100 лв., представляваща
сторените в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.