Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, ……..
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV - “Е“ въззивен състав в публично
съдебно заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АНЕЛИЯ ЯНЕВА
БЕТИНА БОШНАКОВА
при
секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от младши съдия Бошнакова в. гр. дело № 4577 по описа за
2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение от 26.02.2021 г., постановено по гр.
дело № 77031/2018 г. по описа на СРС, са отхвърлени предявените по реда на чл.
422 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу В.Й.Н. искове с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл.
86 ЗЗД за установяване съществуването на вземания за незаплатена топлинна
енергия за сумата от 640,87 лева за периода м . 01.2015 г. – м. 04.2016
г., ведно със законната лихва върху главницата от 21.02.2018 г. до изплащане на
вземането, както и сумата от 141,47 лева, представляваща мораторна лихва
върху главницата за периода 03.03.2015 г. – 14.02.2018 г. за топлоснабден имот
– магазин, находящ се в гр. София, ул. „******, аб. № Т351963, за които суми
има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
29.09.2018 г. по ч. гр. дело № 12027/2018 г. по описа на СРС.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.
Подадена е въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, в която са
наведени доводи, че първоинстанционният съдебен акт е неправилен
като поставен при нарушение на материалния закон. Жалбоподателят оспорва
заключението на вещото лице по изготвената съдебно-техническа експертиза, като
твърди, че с констативен протокол от 08.06.2014 г. е установено трайно
прекъсване на отоплението в гаражи № 6, 7 и 8 – обекти, които са неотносими към
процесния имот – гараж № 10. Моли въззивната инстанция да отмени обжалваното
решение и да постанови ново, с което да уважи предявените искове в
претендирания размер.
По делото е постъпил отговор на въззивна жалба от
въззиваемата страна В.Н., в който излага съображения за неоснователността на
същата.
Третото лице-помагач не е изразило становище
по подадената жалба.
Софийски градски съд, след като съобрази доводите
на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена от активно
легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради
което се явява допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, с
изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г.
по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивната инстанция намира, че
атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо, както и че настоящият казус
не попада в двете изключения, визирани в тълкувателното решение.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Въззивният
съд намира, че фактическата страна по спора е правилно установена от СРС. В настоящото
производство не са събрани нови доказателства по смисъла на чл.
266 ГПК, които да променят приетата за установена от районния съд фактология. Първата инстанция е извършила всички дължими
процесуални действия по изготвяне на доклада по делото съобразно правилата на
чл. 146 ГПК и е дала точни и ясни указания
относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест за
тяхното установяване. В допълнение към изложеното от районния съд и с
оглед доводите, направени във въззивната жалба, съдът достигна до следните
правни изводи:
За уважаването на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 59,
ал. 1 ЗЗД при условията на пълно и главно доказване ищецът следва
да установи кумулативното наличие на следните предпоставки:
имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника, в резултат на
което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, а именно – да докаже
обедняването му до стойността на доставената в имота на ответника през исковия
период топлинна енергия, обогатяването на ответника чрез консумирането на тази
енергия и спестяването на разходи за това потребление;
връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, което
произтича от общи факти, породили обедняването и обогатяването – че топлинната
енергия е ползвана от ответника; липса на правно основание за имущественото
разместване и липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.
По делото не е спорно, че между страните не е възникнало
облигационно правоотношение, произтичащо от договор за продажба на топлинна
енергия при общи условия за стопански (небитови) нужди.
С
доклада на делото пред СРС като безспорно между страните обстоятелство е
отделен фактът, че ответницата В.Н. е собственик на процесния недвижим
имот - магазин, находящ се в гр.
София, ул. „******. Това
обстоятелство се установява и от представеното по делото заверено копие на
нотариален акт за замяна на недвижими имоти № 194, том I, рег. № 3296, дело №
183 от 2008 г.
Основният
спорен в настоящото производство въпрос е дали горепосоченият имот е
топлофициран. Видно от съдържанието на констативен протокол от 08.04.2014 г.,
служители на дружеството са констатирали трайно прекъсване чрез срязване и
затапване на отклонението, което захранва гаражи № 6, 7 и 8, разположени извън
жилищна сграда, находяща се в гр. София, ж.к. „Стрелбище“, ул. „******. От
приетия по делото като писмено доказателство констативен протокол от 17.05.2016
г. се установява трайно прекъсване чрез срязване и затапване на отклонението,
което захранва гаражи № 9 и 10 (процесния имот), разположени на същото
отклонение, захранващо гаражи № 6, 7 и 8. На следващо място, при изслушване на
заключението в о.с.з., проведено на 08.12.2020 г., вещото лице заявява, че процесният недвижим имот – гараж № 10, не
може да бъде захранен самостоятелно, защото той е на същия клон, на който са
гаражи № 6, 7 и 8, а претендираната топлинна енергия е начислена поради
неосигурен достъп за отчетните периоди. Следва да се отбележи, че в срока по
чл. 200, ал. 3 ГПК жалбоподателят-ищец чрез своя процесуален представител не е оспорил констатации на вещото лице
за релевантните за спора факти, нито е поискал допълнително или повторно
заключение по същите въпроси поради съмнение в тяхната правилност.
След
самостоятелна съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства
втората инстанция намира за правилни съжденията на районния съд относно
неоснователността на претенцията на „Т.С.“ ЕАД за топлинна енергия. В случая
твърдението на ищеца, че за исковия период е налице потребление на топлинна енергия от страна на въззиваемата страна-ответник в
първоинстанционното производство, категорично се опровергава. Доставка на
такава до процесния имот не е обективно възможна поради трайно прекъсване чрез срязване и затапване на
отклонението, което захранва гаражи № 6, 7 и 8, а оттам и на гаражи № 9 и 10,
тъй като последните са разположени на същото отклонение, захранващо гаражи № 6,
7. Този извод на съда се извежда както въз основа на заявеното от вещото лице,
така и от интерпретацията на писмените доказателства по делото, в частност
двата констативни протокола, отразените в които обстоятелства са удостоверени
именно от служители на дружеството.
Отхвърлянето на главния иск обуславя неоснователността и
на вземането за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При тези съображения въззивният съд намира, че
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба
- оставена без уважение поради нейната неоснователност. С оглед съвпадането на
изводите двете съдебни инстанции настоящият съдебен състав препраща на
основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд.
По
отношение на разноските във въззивното производство:
Предвид изхода на спора право на разноски има
въззиваемата страна В.Н.. Съгласно практиката на ВКС основателността на претенцията за присъждането им е страната да е
представила пред съда пълномощно и документ, удостоверяващ действителното
плащане на адвокатското възнаграждение (вж.
Определение № 49 от 16.01.2021 г. на ВКС по гр. Д. № 1028/2011 г., III г. о.,
ГК, т.1 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС), каквито в настоящия случай са налични
по делото (пълномощно – л. 69 от първоинстанционното дело;
договор за правна защита и съдействие, в който се съдържат данни за размера на
уговорения адвокатски хонорар и начина на неговото плащане – в брой, поради
което самият договор има характер на разписка, с която се удостоверява, че
страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение – л. 30).
Ето защо съдът намира своевременно заявеното искане на въззиваемата страна за основателно, поради което в тежест на насрещната страна следва да се възложи сумата от 300 лева,
представляваща разноски по делото – адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
20053742/26.02.2021 г., постановено по гр. дело № 77031/2018 г. по описа на СРС,
ГО, 82 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******, със седалище и адрес
на управление:*** да заплати на В.Й.Н., ЕГН: **********,*** на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 300 лева - разноски по делото.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач на страна на ищеца - „Т.с.“ ЕООД.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
2.