№ 461
гр. Варна, 26.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Мая М. П.
като разгледа докладваното от Деница Добрева Въззивно гражданско дело №
20243100500520 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба вх.№
7261/26.01.2024г., подадена от П. С. Х., чрез адв. Т. срещу решение
№157/15.01.24г., постановено по гр.д.№16561/22г. на ВРС в частта му, с
която е уважен предявения срещу въззиваемия иск с правно основание чл.
422, ал. 1 от ГПК за приемане за установено в отношенията му с ищеца „ЕОС
Матрикс“ ЕООД / сега въззиваем/ съществуването на вземания за сумата в
размер от 1 765.48 лева, представляваща главница по договор за
потребителски кредит № 4386470 от 30.11.2020 г., сключен между П. С. Х. и
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД, вземането по което е прехвърлено в
полза на ищеца от кредитодателя с договор за цесия от 17.01.2022 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 24.10.2022 г. до
окончателното погасяване на вземането и сумата в размер от 39.58 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 14.12.2020 г. до 14.02.2022 г.,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №
6790/25.10.2022 г. по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 14037 по описа за
2022 г. на РС-Варна, ГО, 9-ти съдебен състав.
В жалбата въззивникът е навел оплаквания за постановяване на
решението в нарушение на материалния и процесуалния закон, и за
необоснованост. Сочи оплакване, че съдът е пропуснал да се произнесе по
1
възражението за нередовност на исковата молба. Посочените процесуални
нарушения се свеждат до непълнота на доклада касателно твърденията и
възраженията на страните и разпределението на доказателствената тежест. С
доклада опитните правила, житейската връзка и логическата обоснованост на
поведението на страните не са указани като подлежащи на доказване факти, в
резултат на което ответникът не е могъл да поиска събиране на доказателства.
Сочи и че съдът не е зачел оспорването на автентичността на договора за
цесия. Навежда се, че първоинстанционният съд не е съобразил, че договорът
за кредит се явява недействителен спрямо потребителя на основание чл. 22
вр. 11 от ЗПК, тъй като съдържанието му не отговаря на следните конкретни
изисквания: липсват подписани ОУ и погасителен план, с посочване
последователността на погасяване на вноските и конкретните пера, включени
във вноската; не са посочени падежните дати, както и за последователността
на разпределение на вноските при различните неизплатени суми. На
следващо място, съдът не е отчел, че договорът за цесията, на който ищецът
основава легитимацията си е недействителен, тъй като същият не съдържа
уговорка относно цената по цесията, евентуално защото договорената цена не
е заплатена. Сочи и че цесията не е съобщена на длъжника по реда на чл. 99,
ал. 3 от ЗЗД. Въз основа на изложеното настоява за отмяна на решението в
обжалваната част и отхвърляне на предявения иск.
В срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба от
въззиваемия „ЕОС Матрикс“ ЕООД, чрез адв. М.. Счита обжалваното
решение за законосъобразно и настоява за потвърждаването му.
В съдебно заседание страните не се представляват. С нарочни молби
поддържат жалбата, респективно отговора й.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбите и
отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Производството е образувано по предявени от „ЕОС Матрикс” ЕООД,
ЕИК131001375, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к.
„Малинова Долина“, ул.„Рачо Петков-Казанджията“ No 4-6 срещу П. С. Х.,
ЕГН **********, с адрес: ******, обективно кумулативно съединени
положителни специални установителни искове с правно основание чл. 422, ал.
1 вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД за приемане за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
следните суми: 1./ 1 765.48 лева, представляваща главница по договор за
потребителски кредит от 30.11.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 24.10.2022 г. до окончателното погасяване на
2
вземането и сумата в размер от 2./ 116.74 лева – договорна лихва за периода
от 14.12.2020 г. до 14.02.2022 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение No 6790/25.10.2022 г. по реда на чл. 410
от ГПК по ч. гр.д. № 14037 по описа за 2022 г. на РС-Варна, ГО, 9-ти съдебен
състав.
Твърди се в исковата молба, че ищецът е придобил от кредитора
”Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД вземания срещу ответника по
договор за потребителски кредит от 30.11.2020 г. Позoвава се, че към дата на
подаване на заявлението е настъпил крайния падеж на задълженията.
Ответникът е оспорил иска. Оспорва наличието на валидно възникнало
заемно съображения, с аргумент, че заемната сума не е предоставена на
кредитополучателя. Релевира възражение за нищожност на договора на
основание чл. 22 вр. чл. 11 от ЗПК. Навежда и за нищожност на договора за
цесия, като се позовава на пороци във волеизявленията на страните по този
договора. Отделно, релевира възражение за недействителност на договора за
цесия, тъй като в него не е посочена покупната цена, която е съществен
елемент от договора. Позовава се и, че цесията не му е била съобщена.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е
действително. Произнасянето на първоинстанционния съд съответства на
заявената от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение,
претенция за установяване на дължимостта на вземането по заповедта,
представляваща редовно падежирала главница по договор за кредит, сключен
с трето лице, което е прехвърлило вземанията си на ищеца, както и за
възнаградителна и мораторна лихва за забавено изпълнение.
Съображенията за това, че съдът се е произнесъл по нередовна искова
молба не могат да бъдат споделени. Редовността на исковата молба изисква
ищецът да се позове на ясни твърдения за фактите, от които произтича
правото, чиято съдебна защита се търси, както и да формулира петитум,
съответен на тези факти. В случая ищецът е претендирал целия изискуем
размер на главница по договор за кредит, по който е настъпила крайната
падежна дата за издължаване. Редовността на сезирането в такъв случай не
изисква ищецът да индивидуализира всяка вноска от неиздължения остатък, а
достатъчно е да наведе твърдения за това, че цялото вземане е изискуемо
поради настъпил редовен падеж, както и относно размера на задължения.
Твърдения за посочените факти са надлежно обосновани с исковата молба.
Вземанията за възнаградителна и мораторна лихва също са надлежно
индивидуализирани по размери и периоди. В заключение предявеният иск се
явява надлежно предявен, а обжалваното първоинстанционно решение се
явява допустимо.
Възраженията относно непълнота на доклада, изготвен от
3
първоинстанционния съд, които са ограничили възможностите на ответника
да направи доказателствени искания, не могат да бъдат споделени. По
правилата на чл. 146, ал. 1 от ГПК съдът разпределя доказателствена тежест
на страните за подлежащите на доказване правнорелевантни факти, но само в
рамките на въведените твърдения. В случая с приетия за окончателен доклад
по делото съдът е указал на страните подлежащите да доказване факти, както
и тези, за които не се сочат доказателства(чл. 146, ал. 2 от ГПК). Тежестта е
разпределена конкретно съобразно твърденията на страните, а не формално, и
е за установяване на валидно общо договаряне, изискуемост, размер на
вземанията, валиден договора за цесия и т.н. Ответникът, представляван от
процесуален представител, не е релевирал възражения срещу доклада,
изготвен от първоинстанционния съд. Въззивният съд не намира, че на
ответника са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване
факти, което да налага обезпечаване на правилното приложение на закона от
въззивния съд съгласно постановките на т. 3 от ТР № 1/2013 на ОСГТК на
ВКС и ново разпределение на доказателствена тежест. Налага се извода, че
процесуалните права на страната не са били ограничени поради допуснати
процесуални нарушения.
Относно оплакванията по правилността на решението:
Пред въззивната инстанция не се поддържа възражението, направено
пред първата инстанция относно валидността на общото договаряне, както и
относно действителното предаване на кредитната сума като елемент от
правопораждащия фактически състав на заемното правоотношение съгл. чл.
240 ЗЗД. Поддържат се доводи обаче за договаряне в противоречие с
правилата за защита на потребителите, въведени със Закона за
потребителските кредити.
Действително оглед момента на договаряне, процесният договор попада
в приложното поле на ЗПК, предвид факта, че кредита е предоставен на
физическо лице, без данни същото да е действало като професионалист.
Следователно кредитополучателят се явява потребител, поради което
намират приложение правилата на ЗПК и общите изискванията на ЗЗП.
Съдържанието на кредитното правоотношение обаче не се установява да
противоречи на тези императивните изисквания.
Съгласно чл. 11, ал. 1 т. 12 от ЗПК погасителният план следва да
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е
приложимо, допълнителните разходи. Само при нефиксиран лихвен процент
или ако допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно
договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията,
съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения
процент или на допълнителните разходи. Целта на изискването е да
ориентира потребителя относно финансовата тежест, която поема и да
конкретизира по разбираем начин размера на вноските.
4
Приложеният по първоинстанционното дело погасителен план към
договор за потребителски кредит от 30.11.2020г. (л. 142) съдържа данни както
за общи размер на анюитетите и техните падежи, така и за компонентите,
включени в отделната вноска- лихва и главница. Отделно са посочени общия
размер на оставащите задължения и размер на оставащата част от главницата.
Законът не въвежда изисквания, както се позовава въззивникът ,
погасителният план да съдържа данни за последователността на
разпределението на вноските при различните неизплатени суми. Подобрен
подход при договарянето би довел до изключителна казуистичност на
условията, включвайки различни вариации на погасяванията. Такива клаузи
едва ли биха улеснили потребителя при избор на неговото пазарно поведение,
каквато е общата идея на защита на потребителя при кредитиране (чл. 2 от
ЗПК).
С оглед на изложеното, възраженията за недействителност на договора,
поради неспазване на изискванията на чл. 22 вр. чл. 11 от ЗПК, се явяват
необосновани. Доколкото съдът, включително и въззивният, е задължен по
служебен почин да следи за изпълнение на императивните изисквания,
уреждащи потребителската закрила съгласно указанията по ТРОСГТК
1/2020г. на ВКС, следва да се отбележи, че договорното съдържание
съответства на изискванията на чл. 5, ал. 4 от ЗПК -съставено е като писмен
документ на хартиен носител, съставено е на ясен и разбираем език и са
изпълнение останалите изисквания на чл.11, ал.1 ЗКП -оповестен е срок на
ползване; размери на главниците, условия за усвояването; оповестен е размер
на възнаградителната лихва, както и ГПР. Оповестеният размер на ГПР не
надвишава предела на чл. 19, ал.1 от ЗКП.
На следващо място доводите за липса на подписани от потребителя ОУ
се явяват неоснователни. Такива са приложени както към заявлението по чл.
410 от ГПК, така и към исковата молба. Доколкото истинността на самия
документ не е оспорена по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК, съответно
формалната доказателствена сила на документа не е опровергана, съдът не
намира за необходимо да се излага допълнително съображения относно
обвързаността на ответника по договора.
Въззивникът пред настоящата инстанция поддържа оспорването на
легитимацията на насрещната страна като кредитор за процесния договор за
кредит.
С решение № 114/10.10.2019г. по т.д № 2704/2018г. на ВКС, II т.о. е
прието, че макар в резултат на цесията, цесионерът да не придобива
качеството на правоприемник на цедента, длъжникът има право да
противопостави на цесионера възражения във връзка с валидността на
договора, от който произтича прехвърленото вземане. Приема се още, че в
хипотезата на чл. 103, ал. 3 от ЗЗД цедираният длъжник може да възрази на
цесионера, че договорът от който произтича вземането е бил развален от
цедента( Решение № 50151/01.12.2022г. по т.д.№ 344/2022г. на ВКС).
5
Следователно, с оглед отричане на легитимация на цесионера, длъжникът
може да се позовава на правоунищожаващи възражения. Горното не се отнася
до възраженията на изпълнение на договора за цесия, които само страните по
него могат да повдигат.
Подобно на останалите договори, договорът за цесия следва да отговаря
на всички условия за действителност на договорите. Основанието за
възникване на договора за цесия може да е различно, но при всички случаи
договора има каузален характер. Ето защо валидността се преценява в оглед
валидността на конкретното правно основание. Твърденията, че при
възмезден договор за цесия не е уговорена продажна цена са по същество
такива за недействителност поради липса на основание- чл. 26, ал. 2 от ЗЗД.
В случая видно от договор за прехвърляне на парични вземания от
17.01.2022г. /л. 69 и от първоинстанционното производство /„УниКредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД е прехвърлило на „ЕОС Матрикс“ срещу
уговорена в чл. 2.1 цена общ портфейл вземания, индивидуализирани
съгласно приложение № 1, където е включено вземането срещу П. С. Х.. Като
съществен елемент от продажбеното правоотношение страните са уговорили
цена, срещу която се прехвърлят вземанията. Видно е, че цената е уговорена,
но конкретният й размер е механично заличен в представеното по делото
копие, тъй като подобна чувствителна информация съставлява търговска
тайна. Заличаване на цената в представения документ не може да се
приравни на липса на уговорена цена. Следователно не може да се приеме, че
договорът за цесия е нищожен поради липса на основание.
Възраженията относно съобщаването на длъжника за договора за
цесия се намират от настоящия състав за неоснователни. Съгласно
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД предишният кредитор е длъжен да съобщи
на длъжника за прехвърлянето. Липсва пречка, обаче, както е сторено в
случая, цедентът да овласти новия кредитор да извърши нужното
уведомяване. Именно с оглед изрично даденото пълномощно в този смисъл
/л.21 / ищецът в качеството си на пълномощник на цедента чрез предявяване
на иска уведомява длъжника за извършената цесия. Ирелевантно в случая е
дали цедирания длъжник е уведомен преди образуване на производството.
Това е така тъй като целта на уведомяването по чл. 99 ал. 3 ЗЗД, е да позволи
на длъжника да се позове на добросъвестно осъществено от него изпълнение
преди узнаването на цесията, а такива възражения изобщо не се правят в
настоящия процес (Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013
г., II т. о., ТК, Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по описа на
ВКС, ІІ т. о.). След като ответникът не възразява за извършено погасяване
преди датата на завеждане на спора, следва настоящата искова молба да се
зачете като уведомление по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД.
С оглед на изложеното и след като не се установи нарушение на
императивна материалноправна разпоредба или неравноправна клауза, за
които съгласно ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и чл.7, ал.3 ГПК въззивният съд
6
следи дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване, се налага извод за правилност на обжалвания съдебен акт.
Въззиваемата страна не е обективирала искане за присъждане на
разноски, съответно такива не се присъждат.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №157/15.01.24г., постановено по гр.д.
№16561/22г. на ВРС в частта м, с която е уважен предявения от „ЕОС
Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр.София иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за приемане за установено в отношенията П.
С. Х., ЕГН **********, с адрес: ****** съществуването на вземания за сумата
в размер от 1 765.48 лева, представляваща главница по договор за
потребителски кредит № 4386470 от 30.11.2020 г., сключен между П. С. Х. и
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД, вземането по което е прехвърлено в
полза на ищеца от кредитодателя с договор за цесия от 17.01.2022 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 24.10.2022 г. до
окончателното погасяване на вземането и сумата в размер от 39.58 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 14.12.2020 г. до 14.02.2022 г.,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №
6790/25.10.2022 г. по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 14037 по описа за
2022 г. на РС-Варна, ГО, 9-ти съдебен състав.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7