№ 13185
гр. София, 21.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20221110105064 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК
Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК от А. И. Т. срещу „С.К.“
ООД признаване за установено, че Асе И. Т. не дължи на „С.К.“ ООД сумата 625,75 лева за
неустойка по Договор за паричен заем №497079/17.02.2021 г.
В искова молба са изложени фактически твърдения, че страните по спора се намират
в кредитно правоотношения, с предмет заемна сума от 800 лв., платима за седем месеца от
ищеца, в качеството на кредитополучател. Твърди се, че паричното вземане по договора за
неустойка за недадено обезпечение произтича от клауза, която е нищожна и неравноправна
поради противоречието й с добрите нрави, с чл. 143, т.15 и т. 19 от ЗЗП, чл. 146, ал.1 от ЗЗП,
във вр. чл. 24 от ЗПК.
Ответното дружество оспорва иска като недоказан и неоснователен. Счита
уговорката за неустоечното вземане за действителна и излага конкретни доводи.
Ответникът предявява насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 9 от ЗПК,
във вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, под евентуалност иск с правно основание чл.
55, ал.1, вр. чл. 34 от ЗЗД, във вр. чл.23 от ЗПК, за заплащане на сумата 800,00 лв. за
главница и сумата 135,25 лв. за възнаградителна лихва за периода 17.03.2021-17.09.2021 г.,
дължими по договора за кредит, ведно със законна лихва върху главницата от 04.04.2022 г.
до окончателното й изплащане; евентуално сумата 800,00 лв. – чиста стойност на кредита,
подлежаща на връщане ведно със законна лихва върху главницата от 04.04.2022 г. до
окончателното й изплащане. Твърди, че след усвояване на заемните средства в уговорения
срок длъжникът е в неизпълнение и не е върнал, ведно с договорната лихва.
В срока по чл. 131, във вр. чл. 211 от ГПК, отв. Т. оспорва главните искове с довод, че
договорът за кредит е изцяло недействителен, на осн. чл.22, във вр. чл.11, ал.1, т.9, т. 10,
т.11от ЗПК, вкл. поддържа, че възнаградителната лихва е уговорена в противоречие с
добрите нрави.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти, с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по
свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
1
На основание чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 от ГПК, прието е за безспорно и ненуждаещо се
от доказване, че на 17.02.2021 г. между „С.К.“ ООД, от една страна като заемодател, и от
друга- А. И. Т., като заемополучател, е сключен Договор за паричен заем
№497079/17.02.2021 г., по който длъжникът е усвоил заемната сума от 800 лв.; не са
извършени плащания по договора.
От Договор за паричен заем №497079/17.02.2021 г., сключен между „С.К.“ ООД, в
качеството на заемодател, и А. И. Т.-заемател, се установява, че е породено помежду им
облигационно правоотношение, възникнало от договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 от ЗПК, във вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно този договор
страните са уговорили, че на ответника се предоставя заемна сума 800,00 лева, дължима на 7
месечни вноски, който размер, падеж и компоненти са подробно описани в план за
погА.ване, представляващ част от предметното съдържание на договора, с първа падежна
дата 17.03.2021 г. и последна – 17.09.2021 г. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент
от 40,05 %, годишен процент на разходите -48,82 %, обща сума на плащане 935,25 лв.
Месечната вноска представлява сбор от договорна лихва, главница, като е даден вариант и с
начислена неустойка по т.6.1 от договора –сумата 625,75 лв., при който общо дължимата
сума по кредита е 1561,00 лв.
Според клаузата на т. 6.1 от договора, заемателят се задължава в срок от три дни,
считано от усвояването на заема, да предостави поне едно от изброените обезпечения, по
начина и реда, съгласно чл. 33, ал.1 от ОУ – поръчител или банкова гаранция. При
неизпълнение заемателят дължи на заемодателя неустойка –сумата 625, 75 лв., която се
начислява автоматично от заемодателя, за което с подписване на договора заемателя счита за
уведомен, както и че заплащането й се разсрочва, съгласно погасителния план, на основание
т.6.2 от договора. Предвижда се в чл. 33, ал.1 от ОУ, че страните могат да уговарят
предоставяне на обезпечение – поръчителство на едно или две физически лица, които
отговарят кумулативно на условията – да имат осигурителен доход общи седем минимални
работни заплати, не са поръчители по други заеми, нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения по данни на ЦКР към БНБ, да представят служебна бележка от работодател или
друг съответстващ документ за размер на получавания доход; предоставяне на банкова
гаранция, издадена от лицензирана от БНБ търговска банка, за период, включващ срока да
договора за заем до шест месеца след падежа на последната вноска, и обезпечаваща
задължение два пъти размера на общата сума за плащане по договора за заем.
Страните по спора са сключили договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние по смисъла на чл. 6 от ЗПФУР, във във вр. чл. 9 от ЗПК. Предвид легалната
дефиниция за „потребител“ по пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, договорът има характер на
потребителски.
Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави заемните
средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на потребителя. Съдът
намира, че уговорената неустойка по т. 6.2 от договора произтича от неравноправна,
съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради което и нищожна клауза, вкл. на осн. чл. 21, ал.1 от ЗПК.
Уговорката е във вреда на потребителя; не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Това е така, тъй като кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата
професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. Неустойката обезпечава не
изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на кредитора за правилната
преценка за кредитиране, и реално не обезщетява вреди от противоправно и виновно
поведение на длъжника. Потребителят е задължен в необосновано кратък срок да осигури
обезпечение, което да отговаря на многобройни условия, изпълнението на които
икономическите и социални фактори изискват време и съдействие от държавни и частни
организации, което прави обективно невъзможно спазването му. Освен това, неустойката е в
размер необосновано висок, с оглед стойността на главницата по договора, поради което
противоречи на чл. 143,т.5 от ЗЗП. Клаузата не касае основния предмет на договора и е част
2
от типизиран и предварително изготвен текст, при което и на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП
като неравноправна е недействителна. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка уговорка в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
с.з. е нищожна. По тези съображения съдът приема за основателен предявения
установителен иск по чл. 124 от ГПК, че ищцата не дължи сумата 625,75 лева за неустойка
по Договор за паричен заем №497079/17.02.2021 г., като клауза уговорена в противоречие
със закона, на осн. чл. 146, ал.1, във вр. чл. 143, ал.1 от ЗЗП, вр. чл. 26, ал.1, пр. I от ЗЗД. За
пълнота следва да се отбележи, че независимо от наведените от ищеца основания за
недействителност на договор, респ. клауза, съдът трябва да ги разгледа в поредността,
предвидена в закона- чл. 26, ал.1 и ал. 2 от ЗЗД, която определя като най-тежкото основание
за нищожност противоречието със закона. В конкретния случай по съображенията изложени
по-долу, паричното вземане за неустойка е недължимо и поради недействителност на целия
договор.
Съображенията на ответника по насрещния иск, че в договора за кредит не е посочен
действителния годишен процент на разходите са изцяло основателни. Съдът приема, че
договорът е сключен в нарушение на чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не е посочен
действителния размер на разходите по кредита, който включва всички лихви и такси,
съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК . Договорът само формално покрива изискването за
посочване на ГПР, защото реалната му стойност не съответства на заявеното от кредитора,
с оглед предвиденото в т.6.2. от договора. Това поведение кореспондира с търговска
практика, от страна на търговеца към потребителя, която е заблуждаваща, тъй като
противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност, и
съдържа невярна информация, която възможно да промени съществено икономическото
поведение на средния потребител да вземе информирано решение за стойността на кредита
и дали да договаря с този кредитор – арг. от чл.68д от ЗПП. Ето защо обстоятелството, че в
договора не е посочен действителния размер на ГПР е равнозначно на неизпълнение на
задължението по чл. 11, ал. 1. т. 10 от ЗПК и води до нищожност на целия договор, на осн.
чл.22 от ЗПК, като е ирелевантно дали съществува противоречие с чл.19,ал.4-5 от ЗПК (вж.
Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. на Софийски градски съд, Решение №
260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. на Софийски градски съд, Решение № 264616 от
09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. на Софийски градски съд, Решение № 28 от 11.02.2022 г.
по в. гр. д. № 561/2021 г. на Окръжен съд – Ловеч и др.).
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Предвид изложеното и разпределената тежест на доказване в
процеса съдът намира, че насрещните главни осъдителни искове подлежат на отхвърляне.
Поради това следва да се разгледа евентуалната осъдителна претенция по чл. 55, ал.1, пр. 1
от ЗЗД, във вр. чл. 23 от ЗПК, която се явява основателна предвид настъпилото
имуществено разместване между страните, при условията на липса на годен юридически
факт, като отв. Т. не обосновава и не доказва основание, на което да задържи полученото –
заемната сума от 800 лв., или същата да е платена. Доколкото паричното задължение е
дължимо и изискуемо, то като законна последица от това се дължи обезщетение в размер на
поисканата законна лихва, считано от датата на подаване на искова молба до окончателното
й изплащане.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка страна има
право на съдебни разноски. За уважения иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, който ответникът
оспори, не признава и не заявява, че е не е дал повод за водене на делото, последният трябва
да заплати на ищеца А. Т. държавна такса от 50,00 лв., а на процесуалния й представител –
сумата 300,00 лева за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА, което съдът
определя на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗА. Отговорността за съдебните разноски по насрещните
искове се разпределя според изхода на спора по евентуалния иск. Следва да се отчете, че
предмет на защита от ответника е също главната претенция за заплащане на договорна
лихва, чието отхвърляне е релевантно за определяне на дължимите разноски. Ищцовото
дружество е сторило съдебни разноски за платена държавна такса – 50 лв., и възнаграждение
3
на юрисконсулт – 100 лв., определено от съда на основание чл. 78, ал. 8, във вр. чл. 25 от
НЗПП. За уважената част от насрещните искове ответникът трябва да заплати на ищеца
сумата 128,31 лв. Съразмерно на отхвърлената част, ответникът има право на разноски за
сумата 43,38 лв. – възнаграждение на адвокат за оказана безплатна правна помощ, като в
полза на процесуалния представител на страната Т. следва да се присъди общо сумата 343,38
лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че А. И. Т., с ЕГН:**********, с постоянен адрес:
адрес, не дължи на „С.К.“ ООД, с ЕИК:............., със седалище и адрес на управление: адрес,
сумата 625,75 лева за неустойка по т.6.2, във вр. т.6.1 по Договор за паричен заем
№497079/17.02.2021 г., на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, осн. чл. 146, ал.1, във вр. чл. 143,
ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 26, ал. 1, пр. I от ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „С.К.“ ООД, с ЕИК:............., със седалище и адрес на
управление: адрес, срещу А. И. Т., с ЕГН:**********, с постоянен адрес: адрес, насрещни
главни осъдителни искове по чл. 9 от ЗПК, във вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, за
заплащане на сумата 800,00 лева – главница, и сумата 135,25 лева – възнаградителна лихва
за периода 17.03.2021-17.09.2021 г., по Договор за паричен заем №497079/17.02.2021 г.,
ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 04.04.2022 г. до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА А. И. Т., с ЕГН:**********, с постоянен адрес: адрес, да заплати на
„С.К.“ ООД, с ЕИК:............., със седалище и адрес на управление: адрес, на основание чл.
211 от ГПК, във вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 23 от ЗПК, сумата 800,00 лева –
получена при начална липса на основание главница по Договор за паричен заем
№497079/17.02.2021 г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 04.04.2022 г. до
окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, с ЕИК:............., със седалище и адрес на управление: адрес,
да заплати на А. И. Т., с ЕГН:**********, с постоянен адрес: адрес, на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК, сумата 50,00 лева – съдебни разноски.
ОСЪЖДА А. И. Т., с ЕГН:**********, с постоянен адрес: адрес, да заплати на
„С.К.“ ООД, с ЕИК:............., със седалище и адрес на управление: адрес, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК, сумата 128,31 лева – съдебни разноски.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, с ЕИК:............., със седалище и адрес на управление: адрес,
да заплати на адвокат М. В. М., с личен №**********, с адрес на упражняване на дейността:
адрес, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА,
сумата 343,38 лева – адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4