Р
Е Ш Е
Н И Е №
гр.
София 17.10.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийският градски съд, първо гражданско
отделение, І-6 състав
в публичното заседание на първи
октомври
две хиляди и деветнадесета година
в състав:
Председател : ПЕТЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Антоанета
Стефанова и в
присъствието на
прокурора
като разгледа докладваното от
съдия Алексиева гр. дело № 14644 по описа
за 2017 г. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба, подадена от А.И.М. срещу „А.“ ООД, с която е предявен иск с
правно основание чл.422, ал.1 във връзка с чл.415, ал.1 ГПК.
Ищецът твърди, че на 14.09.2011
г. ответното дружество е издало запис на заповед за сумата от 37 500 лв. в
полза на ищеца. Падежът на менителничното задължение
е определен на 02.06.2014 г., но въпреки настъпилия падеж на задължението и
предявяването на ценната книга на падежа, длъжникът по ценната книга не е
платил сумата за която се е задължил на поемателя.
Поддържа се, че с разпореждане от 29.05.2017 г. по ч.гр.д. № 36539/17 г. СРС,
47 състав издал в полза на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист за сумата от 37 500
лв., въз основа на което е образувано изпълнително дело № 20178510403389 при
ЧСИ М.П.за събиране на дължимата сума. Във връзка с депозирано от длъжника
възражение, с разпореждане от 21.09.2017 г. СРС, 47 състав постановил спиране
на изпълнението по силата на закона и дал указания за предявяване на иска.
Моли съда да постанови решение, с
което да бъде признато в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
въз основа на издадения запис на заповед от 14.09.2011 г. с падеж 02.06.2014 г.
сумата от 37 500 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
02.06.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417,
т.9 ГПК от 21.06.2017 г. по ч.гр.д. № 36539/2017 г. по описа на СРС, 47 състав.
В срока по чл.367 ГПК ответникът
представя отговор чрез процесуалния си представител юрисконсулт М., надлежно
упълномощена с пълномощно приложено към отговора.
Оспорва иска изцяло като
неоснователен.
Прави възражение за погасяване на
вземането на ищеца с изтичането на 3-годишен давностен
срок. Твърди, че ответното дружество няма дълг към ищеца в размер на сумата от
37 500 лв. Твърди, че такова решение на съдружниците
да влязат в дълг няма. Твърди, че такъв дълг не е осчетоводяван в дружеството.
Поддържа се, че процесният запис на заповед е антидатиран и с невярно съдържание и като такъв го оспорва.
Моли съда да отхвърли предявения
иск и да присъди на ответника разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл.372 ГПК ищецът
депозира допълнителна искова молба.
Твърди, че на 14.09.2011 г. с
платежно нареждане на ТБ Инвестбанк по сметката на
ответното дружество е преведена сумата от 37 500 лв. Основанието за превода е
„захранване на сметка“ с вносител ищеца. Твърди, че липсва взето решение на
общото събрание на дружеството за увеличение на капитала на същото и/или за
допълнителни парични вноски и че внесената сума от 37 500 лв., които са лични
средства на ищеца, представлява заем, който ищецът в качеството на физическо
лице е дал на дружеството, на което е бил управител. Поддържа се, че договорът
за паричен заем е реален, неформален договор и за неговото сключване е
необходимо предаване на заемната сума, което е станало с превеждането й по
банков път по банковата сметка на ответника. Издаденият запис на заповед
гарантира това вземане на ищеца спрямо ответното дружество и предвид
настъпилата му изискуемост следва да бъде изпълнен изцяло. Алтернативно твърди,
че сумата от 37 500 лв. е получена без основание от ответното дружество и като
такава подлежи на връщане, считано от датата на нейното поискване, което ищецът
е направил въз основа на издадения в негова полза запис на заповед.
В срока по чл.373 ГПК ответникът
депозира допълнителен отговор, с който оспорва всички твърдения изложени в
допълнителната искова молба. Поддържа, че на 21.12.2011 г. ищецът е изтеглил от
банковата сметка на дружеството сума в размер на 51 040,61 лв. и си е
възстановил сумата, която претендира.
С молба от 25.03.2019 г.
ответникът въвежда възражение за недействителност на сделката с твърдението, че
е нищожна по смисъла на закона. Твърди се, че т.нар.“заемна сделка“ е фиктивна,
тъй като е сключена в нарушение на разпоредбата на чл.15, ал.2, т.7 от Устава
на дружеството, т.е. без задължителната санкция на ОС. Нищожна е и поради
нарушаване на принципа на чл.38, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, тъй като е сключена между А.И.М.
като органен представител-управител на търговското
дружество „А.“ ООД и А.И.М. като физическо лице.
В съдебно
заседание ищецът чрез процесуалния си представител поддържа иска. Претендира
разноски, за което представя списък по чл.80 ГПК.
Ответникът
в съдебно заседание и чрез процесуалния си представител оспорва иска и моли
съда да го отхвърли като неоснователен и недоказан. Подробни съображения са
изложени в писмени бележки, представени по делото. Претендира разноски. Заявява
възражение чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение от ищеца.
Софийски градски съд, І-6 състав, след като взе
предвид становището на страните и събраните по делото писмени доказателства,
преценени поотделно в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
На 02.06.2017 г. ищецът е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417, т.9 от ГПК, въз основа на което и с
разпореждане на съда, постановено по ч.гр.д. № 36539/17 г. по описа на СРС, 47
състав, срещу ответника е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417, т.9 от ГПК.
В
законоустановения двуседмичен срок е постъпило възражение от ответника, че не
дължи процесните суми.
Със съобщение, връчено на ищеца
на 12.10.2017 г., последният е уведомен, че следва да предяви иск за
установяване на своето вземане в едномесечен срок от получаване на съобщението.
Настоящият
иск е предявен на 10.11.2017 г., т.е. в законоустановения едномесечен срок. В
този смисъл предявеният иск е процесуално допустим.
По същество на предявения иск.
По
делото е представен запис на заповед от 14.09.2011 г., с който А.И.М. в
качеството си на управител на „А.“ ООД се е задължил неотменимо и безусловно да
плати на падежа 02.06.2014 г. на А.И.М. сумата от 37500 лв.
Между
страните не е спорно, че към 14.09.2011 г. А.И.М. е бил управител на ответното
дружество.
Установява
се, че с вносна бележка от 14.09.2011 г. ищецът е внесъл по сметка на ответното
дружество сумата от 37 500 лв. с посочено основание: захранване на сметка.
От заключението на приетата по делото ССчЕ се
установява, че за така внесената сума от 37 500 лв. е съставена счетоводна
операция кредит сметка 501 Каса в лева и дебитна сметка 503 Разплащателна
сметка в лева, т.е. в счетоводството е осчетоводено намаление на касовата
наличност на дружеството и внасяне на сумата по разплащателна сметка. Процесната сума не е осчетоводена като задължение към А.И.М..
С
нареждане разписка от 21.12.2011 г. ищецът е изтеглил от сметката на ответното
дружество сума в размер на 51 046,61 лв.
Вещото
лице установява, че при извършената проверка по предоставените й счетоводни
документи се установява, че внесената от ищеца сума на 14.09.2011 г. в банковата
сметка на дружеството в Инвестбанк АД, както и
изтеглената от него на 21.12.2011 г. от 51 046,61 лв. са осчетоводени само
като движение на парични средства между сметка каса в лева и разплащателна
сметка в лева.
Вещото
лице установява, че при проследяване на посочените в балансите на дружеството
салда по сметки за периода от 2011 г. до 2017 г. се установява последователност
и засичане на крайните салда от предходната година и началните салда от
текущите години, поради което експертизата счита, че счетоводните операции
отразяващи стопанските операции на дружеството са отразени своевременно и в
съответствие с представените на счетоводната фирма документи.
От
разпитаната пред настоящата съдебна инстанция свидетелка К.А.Ф.се установява,
че в периода от 2005 г. до 2014 г. била пълномощник на управителя А.И.М.. По
това време А. бил съдружник в „А.С.М. България“ и управител. Друг съдружник бил
г-н С.Б.. Дружеството се занимавало с търговска дейност. Купували имоти, с цел
да ги отдават под наем. Свидетелката установява, че съдружниците
си внасяли пари във фирмата. Имало случаи, в които и свидетелката внасяла пари
от името на А.М. в банковата сметка на дружеството. Сумите били внасяни основно
за закупуване на имоти. За парите свидетелката знае, че са собствени на всеки
един от съдружниците средства.
Горната
фактическа обстановка се доказва от събраните по делото писмени доказателства,
които съдът кредитира.
Между
така събраните доказателства няма противоречия, кореспондират помежду си,
поради което съдът ги кредитира.
От правна
страна:
Искът е
предявен по реда на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, а отговорността
на ответника намира своето правно основание в чл. 535, т. 2, чл. 538 и чл. 481,
ал. 1 ТЗ, във връзка с чл. 44 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да докаже
главно и пълно факта, от който произтича неговото вземане, следва да установи,
че вземането съществува и той следва да изчерпи всички основания на
претендираното от него право.
От своя страна в тежест на ответника
е да докаже всички възражения срещу вземането.
Юридическият факт, от който се
претендира отговорността на ответника е едностранна правна сделка-запис на
заповед, която поражда парично задължение за издателя към поемателя
за заплащане на сумата по записа - чл. 535, т. 2 , чл. 538 и чл. 481, ал. 1 ТЗ
във връзка с чл. 44 ЗЗД. Записът на заповед от една страна, е ценна книга, а от
друга страна, е едностранна, формална и абстрактна правна сделка, поради което
ищецът е освободен от необходимостта да докаже съществуването на правно
основание за издаването на записите на заповед, т. е. за поемане на
задълженията по тях.
За основателността на исковите
претенции е необходимо на първо място да се установи издаването на валиден
запис на заповед, т.е. съществуването на ценна книга, съдържаща задължителните
реквизити по чл. 535 ТЗ. В процесния запис на заповед
са посочени наименованието "запис на заповед", платим на падеж, името
на лицето, на което трябва да се плати, дата на издаване, както и безусловно
обещание за плащане на определена сума пари. Посочени са място на плащане и
място на издаване.
Представения и приет като писмено
доказателство по делото запис на заповед от 14.09.2011 г. съдържа всички
реквизити, визирани в чл. 535 от ТЗ, а пред настоящата инстанция не са релевирани и доказани възражения за неговата
недействителност поради пороци на волята на издателя или друг правоизключващ факт.
При тези обстоятелства следва да
се приеме, че записът на заповед е действителен, респ. че е действителна и обективираната в съдържанието му менителнична
сделка.
Съобразно приетото в
задължителната съдебна практика, обективирана в
Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, при редовен от
външна страна менителничен ефект и направено общо
оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на
поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и
съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника –издател по повод или във връзка с
което е издаден записът на заповед.
С въвеждането обаче на твърдения
или възражения от поемателя или от издателя за
наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден
редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за
плащане или обезпечителния характер на ценната книга. Именно тази хипотеза е
налице в конкретния казус, поради което на изследване подлежи и каузалното
правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха
имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед.
По правилото на чл.154, ал.1 ГПК
за разпределение на доказателствената тежест всяка от
страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и
които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното
право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на
заповед.
Както
бе посочено по-горе записът на заповед е едностранно волеизявление с абстрактен
характер, поради което правата, произтичащи от него, са независими от каузалните
правоотношения, които по принцип са обуславящи за поемането на менителничното задължение. В случая обаче ответникът, а
впоследствие и ищецът с допълнителната искова молба е въвел каузално правоотношение,
във връзка с което следваше да докаже пораждането на задължението по каузалното
правоотношение.
Ищецът
твърди, че процесната сума от 37 500 лв. са
лични средства на ищеца, предоставени в заем на ответното дружество, на което е
бил управител, следователно същият следваше да докаже главно и пълно, че на 14.09.2011
г. е предоставил в заем сумата от 37 500 лв. на ответното дружество.
Договорът
за заем, в случая - на пари, е реален. Същият се счита за сключен с реалното
предаване на парите. Доказването на това обстоятелство е изцяло в тежест на ищеца.
Не е
вярно твърдението на ответника, че когато заемът е на стойност над 5000 лв.
писмената форма е задължителна. Писмената форма е форма за доказване на
договора, а не за неговата действителност.
В този
смисъл обстоятелството, че липсва писмен договор между страните не води до
извода, че договор между страните не е сключван.
Не е
спорно, а и от доказателствата по делото безспорно се установява, че на
14.09.2011 г. ищецът е превел по сметката на ответното дружество сумата от
37 500 лв., но ищецът и с ангажираните по делото доказателства не доказа
главно и пълно, че тази сума е преведена на основание сключен между страните
договор за заем.
Видно
от неоспореното заключение на ССчЕ сумата е преведена
от касата на дружеството по неговата сметка, т.е. същата е била налична в
касата на ответника. Към 31.08.2011 г. в дружеството е имало касова наличност в
размер на 69 168,84 лв., без обаче от доказателствата по делото да се
установява произходът на тази касова наличност и по-конкретно, че сумата е
внесена на каса от ищеца, а впоследствие преведена по банковата сметка на
дружеството, както и че това са негови лични средства.
На
следващо място с показанията на разпитаната свидетелка безспорно се установява,
че двамата съдружници са внасяли лични средства за
закупуване на недвижими имоти, което е било част от търговската дейност на
дружеството-купуване на имоти с цел да бъдат отдавани под наем.
Т.е. от
показанията на свидетелката може да се направи извод, че двамата и единствени съдружници в дружеството са се уговорили за поемането на
странични имуществени задължения, каквото безспорно представлява и даването на
заем на ООД, като начин за набиране на необходимите средства за закупуване на
недвижими имоти. Поемането на странични имуществени задължения е израз на
личностния характер на дружеството, за разлика от чисто капиталовите дружества.
С
поемането от страна на ищеца в качеството му на съдружник към процесната дата на задължението да внася лични средства с
цел закупуване на недвижими имоти, се е увеличил неговия принос в ответното
дружество. Страничните задължения обаче влизат в състава на дружествения дял,
при неговото изчисляване, който дружествен дял се дължи на ищеца при
прекратяване на участието му в дружеството, което е станало с продажбата на
неговите дружествени дялове на 09.06.2015 г. Прекратяването на участието на
ищеца като съдружник е вписано в ТР на 17.08.2015 г.
От
друга страна такива задължения не са били предвидени в дружествения договор. Не
е налице и решение на ОС за допълнителни парични вноски, а и процесната сума не е осчетоводена като такава.
В този
случай ищецът следваше да докаже главно и пълно, че между него и ответното
дружество са налице чисти облигационни отношения, които нямат корпоративен
характер, поради което те няма да принадлежат към дружествения дял.
Такива
отношения между страните не се установяват. Действително и както бе посочено
по-горе писмената форма не е форма за действителност на договора за заем, а
форма за доказването му, особено когато се касае за голяма парична сума.
Писмен
договор между страните не е представен по делото, не се установява и процесната сума да е осчетоводена като заем, т.е. като
задължение към ищеца. Още по-малко се установява процесният
запис на заповед да е подписан като обезпечение на задължението на дружеството
да върне заетата сума, т.е. не се доказва обезпечителната функция на записа на заповед по
отношение на задължение по каузалното правоотношение-договор за заем, сключен
между страните на 14.09.2011 г.
В самия вносен документ ищецът не
е посочил като основание за внасяне на сумата договор за заем, а захранване на
сметка. Безспорно е, че между страните са съществували и други правоотношения,
посочени по-горе, поради което не би могло да се приеме, че предвид липсата на
други правоотношения между страните, сумата е преведена именно като заем.
При това положение и доколкото
вземането по каузалното правоотношение не е възникнало, следователно не е
налице подлежащо на изпълнение вземане и по ценната книга, поради което
предявения иск подлежи на отхвърляне като неоснователен.
Доколкото не се установи
съществуването на договор за заем между страните, то е безпредметно да се
обсъждат възраженията на ответника за недействителност на твърдения от ищеца
договор за заем.
По разноските в
процеса:
При този изход на делото разноски
се дължат само на ответника, поради което и на основание чл.78, ал.3 от ГПК
ищецът ще следва да бъде осъден да заплати на ответника направените от него
разноски в размер на 253,52 лв.-депозит вещо лице и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 450 лв. определено по реда на чл.78, ал.8 ГПК, във
връзка с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25, ал.2 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, или общо сума в размер на 703,52 лв.
Водим
от горното, Софийски градски съд, І-6 състав
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен
предявения по реда на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415,
ал.1 от ГПК установителен иск от А.И.М., ЕГН **********,***
против „А.“ ООД, дружество учредено и регистрирано в Търговския регистър при
Агенция по вписванията гр. София с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, с който се иска да бъде признато в отношенията между страните,
че „А.“ ООД дължи на А.И.М. на основание чл. 535, т. 2 , чл. 538 и чл. 481, ал. 1 ТЗ във връзка с
чл. 44 ЗЗД, въз основа на издадения на 14.09.2011 г. запис на заповед, с падеж
02.06.2014 г. сумата от 37 500 лв. /тридесет и седем хиляди и петстотин лв./,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.06.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК от
21.06.2017 г. по ч.гр.д. № 36539/2017 г. по описа на СРС, 47 състав.
ОСЪЖДА А.И.М., ЕГН **********,***
4да заплати на основание чл.78, ал.1 от ГПК на „А.“ ООД, дружество учредено и
регистрирано в Търговския регистър при Агенция по вписванията гр. София с ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** сумата от 703,52 лв. /седемстотин и три
и 0,52 лв./ разноски направени от ответника пред настоящата съдебна инстанция.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от същото на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: