Решение по дело №129/2019 на Районен съд - Свиленград

Номер на акта: 177
Дата: 20 юни 2019 г. (в сила от 16 юни 2020 г.)
Съдия: Живка Димитрова Петрова
Дело: 20195620100129
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 22 февруари 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер                                           20.06.2019 година                        Град Свиленград

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

РАЙОНЕН СЪД - СВИЛЕНГРАД                                                        І граждански  състав

на двадесет и първи май две хиляди и деветнадесета година,

в публично заседание, в следния състав:

 

                                                                       РАЙОНЕН СЪДИЯ : ЖИВКА ПЕТРОВА

 

При секретаря: Ангелина Добрева,

като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 129/ 2019 година по описа на съда, намери за установено следното:

 

Предявен е осъдителен иск по чл.415, ал.1, т.3 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.538, ал.1 от ТЗ.

Ищецът Ю.С.Н. иска от съда да осъди ответника Т.С.Т. да му заплати сумата 6 360 лв., представляваща част от заем в размер на общо 8 000 лв., дължима по договор за заем, обезпечен със запис на заповед.

Ищецът твърди, че с ответника са били във фактическо съжителство, но са се разделили. Твърди, че я познавал добре, поради което и след раздялата решил да й услужи, като и предостави в заем парична сума. Затова, на 15.10.2012г. в град Свиленград, с ответника сключили договор за заем за сумата от 8000 лв., за което ответникът подписала на ищеца документ, именуван „запис на заповед” от същата дата - 15.10.2012 г. Твърди, че страните са се договорили заемът да бъде върнат в срок до 15.10.2018 г., на вноски, по банковата сметка на ищеца, каквато той й предоставил за целта. Съгласно договореното, ответникът - заемополучател започнала да извършва плащания чрез банкови преводи по банковата сметка на ищеца – заемодател, като последното плащане в размер на 130 лв. постъпило на 13.03.2018г. Общият размер на направените от заемополучателя плащания по договора за заем бил 1640 лева, а остатъкът от дължимата сума - 6 360 лева.

Поради това, че настъпил падежа на вземането - 15.10.2018 г., ищецът подал до Районен съд – Свиленград заявление по чл.417 от ГПК, но по образуваното частно гражданско дело № 881/2018г. по описа на съда му било отказано издаване на заповед за незабавно изпълнение, поради това, че подписаният от ответника документ, именуван „запис на заповед”, по съществото си не представлявал запис на заповед, тъй като не съдържал в съдържанието си изписване на този термин - „запис на заповед”. В изпълнение на разпореждане на заповедния съд, ищецът предявил настоящия осъдителен иск, на основание чл.415, ал.3 от ГПК.

Поради изложеното, ищецът моли съда да уважи иска, като му присъди сумата  6 360 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до пълното й изплащане, както и да му присъди направените по делото разноски.

Ответникът, в срока на чл.131, ал.1 от ГПК, е подал на исковата молба, с който оспорва иска като неоснователен. Оспорва изложените в исковата молба фактически твърдения, като от своя страна заявява следните такива:

Ответникът твърди, че страните са били във фактическо съжителство до началото на 2013г., когато прекратили интимните си отношения. Признава, че по време на фактическото им съжителство, е подписала документ, именуван „запис на заповед”, но оспорва, че посочената в документа сума 8000 лв. й била дадена от ищеца, съответно - получена от ответника. Ответникът твърди, че страните не са се договаряли ищецът да предостави на ответника заем в размер на 8000 лв., за което да е подписан документа. Не посочва поради каква причина е подписал същия документ, но отрича да е получил сумата в него. Ответникът не спори, че е превеждала суми на ищеца на посочените в исковата молба дати, последната от които е 13.03.2018 г., като твърди, че по този начин го е подпомагала материално, за което ищецът я е бил помолил. Акцентира на това, че като основание за извършването банкови преводи посочвала „захранване на сметка“, а не „плащане по договор за заем“. Банковата сметка на ищеца, по която ответникът превеждала въпросните суми, знаела от съвместния живот на страните, а не и била дадена нарочно – за връщане на заем, както твърдял ищеца.

По изложените съображения ответникът моли съда да отхвърли предявения иск и да й присъди направените разноски.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, намери за установено следното:

            Предявеният осъдителен иск е допустим, с оглед разпоредбата на чл.415, ал.4, вр. с чл.415, ал.1, т.3 от ГПК, доколкото се установява от приложеното ч.гр.д. № 881/ 2018г. по описа на РС - Свиленград, че заявлението по чл.417 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК /запис на заповед/, подадено от ищеца срещу ответника, е било отхвърлено и искът е предявен в указания на ищеца 1-месечен срок.

Видно от приложеното ч.гр.д. № 881/ 2018г. по описа на РС - Свиленград, с Разпореждане № 4651/ 03.12.2018г., постановено по делото, влязло в сила на 14.01.2019г., е отхвърлено заявлението на Ю.С.Н. за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на основание чл.417, т.10 от ГПК срещу Т.С.Т., за заплащане на сумата от 6360 лв. по запис на заповед, издаден на 15.10.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 08.11.2018 г. до окончателното изплащане на вземането. С влезлия в сила съдебен акт е прието, че представеният документ не се съдържа наименованието „запис на заповед” в неговия текст, а само в неговото заглавие. Поради това, по силата на чл.536, ал.1 от ТЗ този документ не представлява ценна книга на заповед, т.е. едностранното волеизявление е нищожно и не е породило целените от издателя правни последици. При положение, че липсва в текста на документа изразът „запис на заповед”, то той е негоден да служи като редовен от външна страна документ, удостоверяващ подлежащо на изпълнение вземане съгласно изискването на чл.418, ал.2 от ГПК, и като основание за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.10 от ГПК.

Предвид горното, изпълнени са процесуалните предпоставки за предявяване на иска, като тяхното съществуване не се оспорва от ответната страна.

В случая, твърди се сключването на договор за заем, обезпечен със запис на заповед. Категорично е установено, а и самият ищец признава в исковата си молба, че представеният от него запис на заповед не съдържа всички необходими реквизити по чл.535 от ТЗ – липсва наименованието „запис на заповед“ в текста на документа на езика, на който е написан, съгласно т.1 от чл.535 от ТЗ.

            Договорът за заем е реален договор и произтичащите от него права и задължения възникват от момента на предаване на паричната сума от заемодателя на заемополучателя, със задължението последният да я върне. С оглед реалния характер на договора за заем, предоставянето на заемната сума, представлява съществен елемент на договора, поради което установяването на предаването на сумата с поемане на задължение за нейното връщане е въпрос на доказване, а за доказването на договора и на факта на предоставяне на паричната сума важат общите правила на чл.153 и сл. от ГПК. При наличие на частен документ, подписан от страната, която го е съставила /разписка, съдържаща изявление за реално получаване на предоставената сума/, същият съставлява доказателство, че изявлението, което се съдържа в него е направено от посоченото в него лице и удостоверените в него факти са се осъществили така, както са посочени.

С оглед дотук изложеното, според настоящият съдебен състав, основният по делото въпрос се свежда до това дали процесният запис на заповед се конвертира в разписка. 

 

 

 

 

В представения по делото запис на заповед не се съдържа каквато и да е индикация за това във връзка с какво каузално правоотношение е издаден /“Не е нищожен поради опорочаване на формата, относно изискването по  чл.535, т.2 от ТЗ за безусловно обещание да се плати определена сума пари, запис на заповед, в който наред с поетото задължение да се плати посочена парична сума, е добавен и елемент - каузалната сделка, по повод на която е издаден записът на заповед“ - Решение № 95 от 8.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2473/2013 г., II т. о., ТК, ВКС/. По своя правен характер записът на заповед представлява едностранно волеизявление, с което издателят поема задължение да заплати определена парична сума, а не съдържа удостоверително изявление, подобно на разписката, че сумата е получена от издателя.

             

 

 

 

 

 

 

 

С Решение № 729/ 19.05.2003 г. по гр. д. № 1506/02 г. на ВКС, V г.о., е прието, че ако записът на заповед не е оформен съобразно задължителните изисквания на закона по чл.535 ТЗ, то документът има правната характеристика на разписка, удостоверяваща получаване на сумата, посочена в записа на заповед от нейния поемател. Решението е постановено по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и по делото е бил представен документ, озаглавен „запис на заповед“, но несъдържащ това наименование в текста си. Съдът в това решение е обявил записа на заповед за недействителен и му е придал правното значение на разписка, но е съобразил и направеното признание от издателя, че той реално е получил сумата по записа.

Впоследствие е формирана по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, съгласно която конвертирането на нередовният запис на заповед в разписка, съгласно чл.77, ал.1 ЗЗД за изпълнение на определено задължение на кредитора или като разписка, удостоверяваща сключване и изпълнение на договор за заем за потребление, не се осъществява във всички случаи и независимо от пороците на ценната книга /Решение № 78/17.07.2009 г. по т.д. № 29/2009 г. на І т.о. на ВКС, Решение № 21/15.03.2012 г. по т. д. № 1144/2010 г. на І т.о. на ВКС, Решение № 88/27.05.2013г. по т.д. № 374/2012г. на ВКС/. Следователно, необходимо е всеки случай да се прецизира, с оглед на порока на ценната книга и на основанието, на което се претендира плащане при представен документ, наименован „запис на заповед“.

В настоящият случай, от ответника се оспорва сключването на договор за заем и получаването на сумата 8000 лв., вписана в документа, наименован „запис на заповед“. В случая в документа освен, че липсват данни за наличието на каузална сделка, не е посочено и, че паричната сума е предадена на издателя /ответника/. Липсата на признание за получаване на сумата налага извод, че документа не се конвертира в разписка по смисъла на чл.77, ал.1 от ЗЗД. Затова, след като се твърди, че сумата по нередовния запис на заповед е получена по договор за заем, както в случая се твърди от ищеца, то на доказване подлежат както основанието, така и факта на предаване на парите.

Предаването на сумата е елемент от фактическия състав на договора за заем и необходима предпоставка за пораждане на заемното правоотношение с произтичащото от него вземане за връщане на заетата сума.

 

 

 

 

При договор за заем на стойност над 5 000 лв. /какъвто е процесния случай/, на основание чл.164, ал.1, т.3 от ГПК е недопустимо установяване със свидетелски показания сключването му и следователно - на който и да е от двата посочени елемента от фактическия състав на договора /съгласие и предаване на сумата/, освен при изрично съгласие на насрещната страна /Решение № 190 от 23.01.2014 г. по т.д.№ 483/2012 г. на ВКС, ТК, Първо ТО и Решение № 38 от 07.04.2015 г. по т.д.№ 1008/2014 г. на ВКС, ТК, Първо ТО/.

От ищеца е поискано допускане на свидетелски показания и такива са допуснати, но не и за предаването/ получаването на сумата, за което е налице и противопоставяне от друга страна.

 

 

 

 

Ограничението за свидетелските показания би могло да отпадне, само в случай на „непълен обратен документ“ за съществуване на договор за заем, при което основанието, на което е предоставена сумата, е установено в писмен акт. Поради реалния характер на договора за заем за потребление предоставената сума представлява съществен елемент на договора, поради което установяването на предаването на паричната сума със задължение за връщането й от заемателя, е доказване и на договора, а не само на изпълнението на задължението на заемодателя по чл.240 от ЗЗД. Записът на заповед не би могъл да се разглежда и като „начало на писмено доказателствено средство“, тъй като от съдържанието му не може да се направи извод за вероятна основателност на твърдението, че между страните съществуват заемни правоотношения.

По делото самият ищец твърди, че процесният запис на заповед е издаден във връзка с договор за заем, сключен между страните, на което ответника противопоставя възражението, че такъв договор не е сключен и парите по него не са й предавани. Тежестта за доказване на каузалното правоотношение се носеше от ищеца. Както беше посочено по-горе, ищецът не установи страните да са сключили договор за заем, респ., че сумата в размер на 8000 лева е предадена на ответника.

 

 

 

 

 

 

От друга страна, ответникът доказа твърдението си, че е предоставяла на ищеца суми чрез банкови преводи, за да го подпомага финансово. Този извод почива на показанията на свидетеля Елена Стоянова Георгиева, без родство с ответника, които се подкрепят от приетите като писмени доказателства вносни бележки. Видно от последните, ответника е превеждала суми по банкова сметка ***, както следва: 120 лв. – на 09.11.2012г., 120 лв. – на 06.12.2012г., 180 лв. – на 10.02.2014г., 120 лв. – на 27.02.2014г., 120 лв. – на 31.03.2014г., 100 лв. – на 10.05.2014г., 130 лв. – на 05.08.2014г., 100 лв. – на 04.11.2014г., 100 лв. – на 15.08.2016г., 100 лв. – на 19.09.2016г., 100 лв. – на 09.01.2017г., 100 лв. – на 13.02.2017г. и 120 лв. – на 20.12.2017г. Както се вижда, сумите не са превеждани регулярно - нито са на едно число, нето са ежемесечни, нито – ежеседмични, нито са в един размер, което може да е индиция, че представлават договорени парични вноски. В същото време в банковите преводи, като основание за внасяне на сумите е посочено „захранване на сметка“ и неясно остава защо получателят им /ищецът/ не е възразил срещу това, ако те касаеха връщане на договорен между страните заем.

Съдът дава по-голям кредит на доверие на показанията на свидетеля Елена Стоянова Георгиева, ангажирана от ответника, от тези на свидетеля Христина Христова Николова, ангажирана от ищеца, доколкото показанията на св. Георгиева са подкрепени с писмените доказателства, а св. Николова е в отношения на сватовство с ищеца, респ. има се предвид възможната й заинтересованост /чл.172 от ГПК/.

Предвид изложеното, предявеният иск е неоснователен и ще се отхвърли.

На основание чл.78, ал.3 от ГПК, на ответника ще се присъдят направените разноски, които се установиха в размер на 500 лв. – за платено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от изложеното, Съдът

 

Р  Е  Ш  И:

 

 

 

 

    

            ОТХВЪРЛЯ предявения от Ю.С.Н. с ЕГН ********** срещу Т.С.Т. с ЕГН ********** иск за заплащане на сумата 6 360 лв., представляваща част от заем в размер на общо 8 000 лв., дължима по договор за заем от 15.10.2012г., обезпечен с нередовен запис на заповед, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до пълното й изплащане.

            ОСЪЖДА Ю.С.Н. с ЕГН ********** да заплати на Т.С.Т. с ЕГН ********** сумата 500 лв. – разноски по делото.

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Хасково в двуседмичен срок от връчването му.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ :