№ 188
гр. Панагюрище, 16.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на девети
септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Магдалена Г. Татарева Кръстева
при участието на секретаря Нонка Цв. Стоянова
като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско
дело № 20245230100474 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК
Производството е образувано по обективно кумулативно съединени искове
с правна квалификация чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД и
86 ЗЗД предявени “Ти би ай банк” ЕАД срещу С. Ж. Д., за приемане на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 3975,54 лв., представляващи непогасена главница по договор за
потребителски кредит № ********** от 18.07.2017 г. сключен между
ответника и “Ти би ай банк” ЕАД, ведно със законната лихва от дата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата 1463,82
лв. - договорна лихва за периода от 25.09.2018г. до 25.08.2020 г., 2954,52лв. –
обезщетение за забава за периода от 25.09.2018 г. до 04.01.2024 г., за които
суми е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по
реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 33/2024 г. по описа на Районен съд -
Панагюрище.
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически
твърдения: Между ответникът и „Ти би ай банк” ЕАД на 18.07.2017 г. е
сключен договор за потребителски кредит № **********. Твърди се, че
съгласно договора кредитодателя е предоставил на заемателя сума в размер на
5277,34 лева - главница, която сума е преведена по лична банкова сметка на
ответника. Твърди се, че ответникът е пожелал изрично да сключи застраховка
“банк комбо живот” в размер на 451,44 лева и “Брак комбо безработица” в
размер на 460,47 лева, което било изцяло по желание на ответника. Сочи се, че
общата крайна сума по договора възлиза на 8460,35 лева, която сума следва да
се върне на 36 месечни погасителен вноски. Твърди се, че между страните е
уговорен лихва процент, в размер на 33,75 %. Сочи се, че със заявление за
рефинансиране на задължение то 18.07.2017г. Кредитополучателят е пожелал
да рефинансира свое задължение по договор ********** в размер на 1391
лева. Сочи се, че ответникът е преустановил плащанията по договора на
1
25.08.2020г. Сочи се, че ответникът дължи и обезщетение за забава размер на
2954, 52 лева. Твърди се, че ищецът е входира заявление по чл. 417 ГПК, по
което производство е постъпило възражение от ответника и което поражда
правен интерес за ищеца от предявяване на настоящата искова претенция.
Предвид всичко изложено се моли за уважаване на исковите претенции.
Претендират се разноски.
Ответникът, получил препис от исковата молба с приложенията в
законоустановения срок по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата молба, в
който излага, че предявените искове са недопустими, тъй като производството
по чл. 422 ГПК следва да касае идентични вземания по основани и размер с
тези на производството по чл. 417 ГПК. Излага се, че исковете претенция е
неоснователна, тъй като процесния договор сключен между ответника и “Ти
би ай банк” ЕАД е нищожен поради накърняване на добрите нрави и
противоречат и заобикалящ закона. Под евентуалност се заявява, че клаузи от
процесния договор са нищожни- чл. 7, в който е посочено, че размер на
кредита е 3800 лева и е посочена сума в размер на 451,44 лева - застраховка
живот и 460,47 лева - застраховка безработица, като се оспорва размерът на
главницата, както и заплащане на сумите в поза на застрахователите за
застраховка живот и безработица. Сочи се, че главницата по договора е само
3800 лева, като другите суми се дължат на различни правни основания, като
върху вземанията за заплащане на застраховка не се дължи лихва предвид
периодичния им характер. Оспорена е дължимостта на сума в размер на
565,43 лева - такса за оценка на риска, тъй като не е получена услуга срещу
тази такса. Сочи се, че олихвяването на кредита с ГЛП 33,75 % е
изключително завишен и противоречи на закона. Излага се, че погасителен
план липсва, поради което договора е недействителен на основание чл. 22 ЗПК
и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. Сочи се, че в погасителния
план не е посочено как се образува всяка погасителна вноска и при заплашен
каква част от главница, такси и разходи се погасява. Сочи се, че в чл. 15, ал. 1
от договора е посочено, че върху процесния договор се дължи законна лихва,
което води до двойно олихвяване, като е посочено, че е постановен съдебен
акт на ОС- Пазарджик, с който е отмена частично издадената заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Оспорва се размерът на лихвата за
забава, като се сочи, че следва да се изчислява единствено върху дължимата
главница и че е изчислена неправилно - в завишен размер. Прави се
възражение за давност по отношение претендираните лихви. Моли се да се
отхвърлят исковите претенции.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Районен съд-Панагюрище е сезиран с кумулативно обективно съединени
искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр, с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК,
както и чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД.
Предявените искове са процесуално допустими, тъй като същите са
предявени в законоустановения едномесечен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК,
доколкото видно от данните по делото указанията по чл. 415 ГПК са връчени
на заявителя – ищец на 22.05.2024 г., а исковата молба е подадена на
19.06.2024 г. от заявителя по заповедното производство.
От приложен по делото договор за потребителски кредит № **********
2
сключен между „Ти би ай Банк“ ЕАД и С. Ж. Д се установява, че между тях е
сключен договор по силата, на който „Ти би ай Банк“ ЕАД е предоставил на
ответника сумата в размер на 3 800 лв., която ответникът се задължил да върне
в срок до 25.08.2020г., като е уговорено, че ответникът заплаща сума в размер
на 414,44 лева- застраховка живот и 460,47 лева- застраховка безработица,
както и 656,43 лева- еднократна такса за оценка на риска в чл. 7.2.2 от
договора е посочено, че частта от средствата по кредита представляваща
дължимата за конкретната застраховка сума се превежда от кредитора
директно по банковата смекта на застрахователя/застрахователния посредник.
Между страните по договора е уговорен ГПР в размер на 47,65 %, като е
посочено, че общо дължимата от потребителя - ответник сума е в размер на
8460,35 лева.
По делото е допусната и изготвена съдебно-счетоводна експертиза от
заключението на която се установява, че на ответника е предоставена сума в
размер на 5277,34 лв., като от тази сума усвоена от ответника е 3800 лева, като
911,91 лева са преведени по две застраховки, а сумата от 565,43 лева е
усвоената от сметката на ответника с основание “автоматична такса-
комисионна”. В заключението е посочено, че ответника е направила общо
плащания за погасяване на кредита в размер на 3028,78 лева. Изяснено е, че
размерът на начислената договорна лихва надвишава три пъти размера на
законната лихва начислена за същия период. Съдът възприема заключението
вещото лице като компетентно и безпристрастно дадено, дало пълен отговор
на всички поставени за решаване въпроси, поради което при постановяване на
съдебния си акт цени фактическите (доказателствени) изводи, до които вещото
лице е достигнало.
При така релевираните твърдения възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални
предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени от
ищеца, като е негова доказателствената тежест да установи в условията на
пълно и главно доказване, следните правнорелевантни факти, от които се
ползва- валиден договор за потребителски кредит № ********** от 18.07.2017
г., по които кредитодателя е предоставил на ответника сума пари и нейния
размер; настъпила изискуемост на задължението и размер на дължимата
главница; изпълнение на задълженията на кредитора, произтичащи от
императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне на
необходимата писмена информация за съдържанието на условията по
кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да
се изменят; индивидуалното договаряне на условията по договора, както и да
обосноват договарянето на размера на лихвата - договорна и останалите такси,
в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане.
От данните по делото се установява, че между „Ти би ай Банк“ ЕАД и С. Д.
е сключен договор за паричен заем № ********** по силата, на който
търговското дружество е предоставило на ответника сумата, а същият се е
задължил да я върне на кредитодателя, в срок до 25.08.2020г. Уговорен е
между страните фиксиран лихвен процент и годишен процент на разходите.
3
Предвид изложеното, съдът приема, че между ответника и „Ти би ай Банк“
ЕАД са възникнали правоотношения по чл. 9 и сл. ЗПК.
По отношение размера на претендираната главница съдът намира следното:
главницата по кредита представлява отпусната от кредитодателя сума, която
му е предоставена в заем за ползване, главница по договор за кредит не са и не
могат да представяляват суми за заплащане на застрахователни премии
обезпечаващи договора за кредит, главница не могат да бъдат такси събирани
от кредитодателя за отпускане или усвояване на кредита. По този начин
незаконосъобразно е посочено, че сумата по кредита е 5277,34 лв., доколкото в
тази сума е включена сума за застрахователни премии и такса за оценка на
риска. Съобразно константата практика на българските съдилища (Решение №
2401 от 17.04.2025 г. по в.гр.д.2703/2025 г. на СГС и др.), така и практиката на
СЕС обективирана в Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23, Решение от
21.03.2024 г. по дело С-714/22 сумите за заплащане на застрахователни
премии, таксите събиране по кредита, неустойките и възнагражденията за
закупени допълнителни услуги представляват разходи по кредита и следва да
бъдат включени в ГПР. Както от представения договор за кредит, така и от
заключението на вещото лице, прието без възражение от страните се
установява, че сумата отпусната от кредитодателя на кредитополучателя е в
размер на 3800 лева, като ответникът е направил плащания по кредита в общ
размер на 3028,78 лева, която сума следва да бъде приспадната от дължимата
главница. Ето защо следва да се приеме, че искът за главницата се явява за
основателен и доказан до размера от 771,22 лева и за която сума следва да
бъде уважен.
По отношение на иска за заплащане на договорна лихва за периода от
25.09.2018г. до 25.08.2020 г. съдът намира следното:
Съгласно чл. 11 от ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за
потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на
47,65%. Разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно
да определят съдържанието на договора, ако то не противоречи на добрите
нрави. Санкцията при несъобразяване е посочена в разпоредбата на чл. 26,
ал.1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които накърняват добрите
нрави. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от
ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. В този смисъл е практиката на ВКС /Решение № 4/2009 г. по т.д.
№ 395/2008 г., Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., определение
№ 877 по т.д. № 662/2012 г. и др./. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. Съгласно трайно установената практиката на ВКС преценката
дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от
съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали
уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД.
В случая по процесния договор за потребителски кредит на ответника е
предоставена в заем сума от 3800 лв., при уговорен ГЛП в размер на 47,65%,
като в своето заключение вещото лице е посочило, че размерът на
4
възнаградителната лихва надвишава повече трикратния размер на законната
лихва, като е посочено, че 3183,01 лв. е размерът на договорната лихва, а
1016,68 лв. е размерът на законната лихва за процесния период, т.е.
съотношението на договорната лихва към законната е в размер на 3,13 пъти.
Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична
сума. Към датата на сключване на процесния договор са били приети
разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според
които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в договори,
надвишаващи този размер, се считат нищожни. Договорения ГПР между
страните в размер на 47,65%, не надхвърля петкратно размера на законния
такъв за времето на сключване на договора от 10,00%, при определения от
БНБ основен лихвен процент /0%/ и 10 пункта надбавка. При положение
обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-
слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и
ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било
възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало
икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика
трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва/. В тази насока са и Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на
ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.;
Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
Следователно при преценка съответствието на посочената договорна клауза с
добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения
с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва, което съотношение
в настоящият случай е над 3 пъти, съгласно заключението на вещото лице по
допуснатата ССчЕ. С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката
противоречи на добрите нрави (критерии за норми на поведение, установени в
обществото) и се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не
произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за
ищеца. Ето защо неоснователен се явява и искът за заплащане на сумата в
размер на 1463,82 лв. – договорна лихва за периода от 25.09.2018 г. до
25.08.2020 г.,.
Разпоредбата на чл. 86 ЗЗД предвижда, че при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата върху дължимата главница. В конкретния случай се
претендира заплащане на мораторна лихва за периода от 25.09.2018 г. до
04.01.2024 г. В отговора на исковата молба, подаден в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е направил възражение за погасяване по давност на вземанията за
лихви. Видно от данните по делото исковата молба е подадена на 17.01.2024 г.
(арг. чл. 422, ал. 1 ГПК), от който момент е прекъсната погасителната давност.
Съобразно разпоредбата на чл. 111, б. “в” ЗЗД вземанията за лихви се
погасяват с изтичането на тригодишна давност. Ето защо следва да се приема,
5
че вземанията за лихва за периода от 25.09.2018 г. до 16.01.2021 г. са погасени
по давност, респ. дължима е единствено мораторна лихва за забава върху
главницата от 771,22 лева за периода от 16.01.2021 г. до 04.01.2024 г. (с оглед
принципа за диспозитивно начало) която лихва е в размер на 250,36 лв., до
която сума следва да се уважи иска, като за разликата до претендирания
размер от 2954,52 лева следва да се отхвърли.
За пълнота на решението следва да се посочи, че съгласно дадени
задължителни за съдилищата указания с т. 13 от Тълкувателно решение № 4
от 18.06.2014г., постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК,
ВКС при отхвърляне на установителния иск по чл. 422 ГПК заповедта за
изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване, това е така
тъка то в разпоредбата на чл.422, ал.3 ГПК е посочена последицата при
отхвърляне на иска за установяване съществуването на вземането –
изпълнението се прекратява. При издадена заповед за изпълнение по реда на
чл.410 ГПК тази последица не настъпва, тъй като изпълнение не се провежда
до влизане в сила на заповедта на изпълнение. Отхвърлянето на иска за
установяване на съществуването на част от вземането препятства влизането в
сила на заповедта за изпълнение съгласно чл. 416 ГПК. Ако не е образувано
изпълнително производство, решението за отхвърляне на установителния иск
е пречка за образуването му. Ако изпълнително производство е образувано, то
същото подлежи на прекратяване на основание чл. 422, ал. 3 ГПК. Ето защо в
настоящият случай, макар предявените искове да се явяват частично
неоснователени и като такива следва да се отхвърлят, то издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 33/2024 г. по
описа на Районен съд – Панагюрище не следва да се обезсилва частично.
По отношение на разноските:
При този изход на делото и на основание т. 12 от Тълкувателно решение №
4 от 18.06.2014 г. постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК,
ВКС настоящата съдебна инстанция е длъжна да се произнесе по искането за
присъждане на разноски в заповедното производство. На основание чл. 78, ал.
1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 Закона за правната помощ и
съобразно предвиденото в чл. 26 Наредбата за заплащане на правната помощ
възнаграждението следва да бъде определено в размер на 50 лв. и заплатена
държавна такса в размер на 167,88 лв.като съобразно уважената част от иска (в
размер на 1021,58 лв. от предявения размер от 8393,88 лв) в полза на ищеца
следва да се присъдят разноски за заповедното производство в размер на 26,51
лв., от които 6,08 лв. – юрисконсултско възнаграждение и 20,43 лв. – държавна
такса заплатена в заповедното производство.
Относно разноските пред настоящата инстанция и предвид изхода на спора
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 Закона
за правната помощ и съобразно предвиденото в чл. 25, ал. 1 Наредбата за
заплащане на правната помощ възнаграждението следва да бъде определено в
размер на 100 лв. и заплатена държавна такса- 167,88лв., 350 лв.- депозит за
вещо лице, като съобразно уважената част от иска (в размер на 1021,58 лв. от
предявения размер от 8393,88 лв) в полза на ищеца следва да се присъдят
разноски за първоинстанционното производство в размер на 75,19 лв., от
които 12,17 лв. – юрисконсултско възнаграждение, 42,59 лв. – депозит за вещо
лице и 20,43лв.- държавна такса.
Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК следва ищецът да бъде осъден
6
да заплати на ответника сторените по делото разноски, съобразно
отхвърлената част от исковите претенции. По делото се претендират разходи
за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, като са представени
доказателства, че същите са реално сторени - договор за правна защита и
съдействие л. 72 от делото. В срок е направено възражение по см. на чл. 78, ал.
5 ГПК за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, като съдът
намира, че в конкретния случай ответникът се е защитавал по три искови
претенции, като съобразно правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от
09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатската работа възнаграждение се
определя за всеки един от исковете независимо от формата им на съединява.
С оглед това, че в конкретния случай са предявени три кумулативно съединени
иска, съдът намира, че размерът на адвокатското възнаграждение е съответен
на фактическата сложност на делото и е съобразен с размера, срещу който
ответникът успешно се е защитил. При прилагане на критериите за
справедливост на размера адвокатското възнаграждение – вид на делото,
специфика на фазата, в която то се разглежда, специфика на фактическата
и/или правната му сложност, вид, характер и обем на извършените
процесуални действия, материален интерес от осъществената защита
настоящият състав не намира основание за намаляването му. Ето защо с оглед
отхвърлената част на исковите претенции в полза на ответника следва да
бъдат присъдени разходи в размер на 878,29 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, във вр. с чл. 79 ЗЗД във вр.с чл. 9 ЗПК по отношение на С. Ж. Д. ЕГН:
**********, с адрес – гр. Панагюрище, ул. „***” № 20, че “Ти би ай банк”
ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
“Димитър Хаджикоцев” № 52-54, е носител на парично вземане в размер на
сумата от 771,22 лева - представляващи непогасена главница по договор за
потребителски кредит № ********** от 18.07.2017 г. сключен между страните
по делото, ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба -
17.01.2024г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 250,36
лева. - лихва за забава от 16.01.2021 г. до 04.01.2024 г., върху главницата, за
които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 33/2024г. по описа на Районен съд - Панагюрище, като ОТХВЪРЛЯ иска за
главница над уважения размер от 771,22 лева до предявения размер от 3975,54
лева, както и искът за лихва за забава за сумата над уважения размер от 250,36
лв.до претендирания размер от 2954,52 лева, како и за периода от 25.09.2018 г.
до 15.01.2021 г.
УКАЗВА на С. Д., че посочените суми може да заплати по следната банкова
сметка IBAN:BG 27 TBIB 9310 10 00000109, при “Ти би ай банк” ЕАД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от “Ти би ай банк” ЕАД, ЕИК ********* срещу С.
Ж. Д. ЕГН: ********** иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86
ЗЗД за приемане на установено по отношение на ответника, че ищецът е
носител на парично вземане в размер на сумата от 1463,82лв. - договорна
лихва за периода от 25.09.2018г. до 25.08.2020 г. по договор за потребителски
7
кредит № ********** от 18.07.2017 г. сключен между страните по делото, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 33/2023г. по описа на Районен съд - Панагюрище.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, С. Ж.
Д. ЕГН: **********, с адрес – гр. Панагюрище, ул. „***” № 20 да заплати на
“Ти би ай банк” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. “Димитър Хаджикоцев” № 52-54 сумата в размер на 26,51 лв. –
представляваща разноски направени в заповедното производство, както и
сумата в размер на 75,19 лв. разноски направени пред настоящата инстанция.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, “Ти би ай банк” ЕАД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. София, ул. “Димитър
Хаджикоцев” № 52-54да заплати на С. Ж. Д. ЕГН: **********, с адрес – гр.
Панагюрище, ул. „***” № 20 сумата в размер на 878,29 лв. разноски
направени пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване, с въззивна жалба, в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните, пред Окръжен съд – Пазарджик.
Съдия при Районен съд – Панагюрище: _______________________
8