№ 2216
гр. София, 11.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ
при участието на секретаря ПАОЛА ЦВ. РАЧОВСКА
като разгледа докладваното от АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ Гражданско дело
№ 20241110151346 по описа за 2024 година
Производството по настоящото дело е образувано по подадена от Р. Д. П. искова
молба против „В.г.“ ООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.
222, ал. 3 КТ с искане да се постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 12171.90 лева, представляваща дължимото по закон
обезщетение при пенсиониране, ведно със законната лихва върху сумата считано от
дата на подаване на исковата молба 29.08.2024 г. до окончателно изплащане.
Ищцата извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че
между страните е бил сключен трудов договор от 30.05.2011 г., по силата на който
изпълнявала длъжността „касиер“. Сочи, че трудовото правоотношение е прекратено
със заповед № 4/08.03.2024 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ. Излага, че с молба от
10.03.2024 г. до ответника е помолила да й бъде изплатено обезщетение по чл. 222, ал.
3 КТ. С покана за доброволно изпълнение от 03.08.2024 г. отново предоставила
възможност на ответника да изплати обезщетението, но плащане до момента твърди,
че не е постъпило. Сочи, че е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст на 13.03.2023 г., както и че е работила 10 години при ответника, поради което
счита, че има право на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за
срок от 6 месеца. При тези твърдения моли съда да уважи предявения иск. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
искът се оспорва като неоснователен. Ответникът твърди, че е изплатил
претендираното обезщетение чрез 2 бр. банкови превода преди подаване на исковата
молба, на 02.08.2023 г. – 9 000 лв. и на 16.04.2024 г. – 2 600 лв. Излага, че ищцата е
придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на 13.03.2023 г., но до
08.03.2024 г. продължила да работи при ответното дружество. Твърди, че ищцата
претендира обезщетение на база получено брутно трудово възнаграждение за месец
Януари. Счита, че обезщетението следва да се изчисли спрямо месец Февруари 2024
г., т.к. това бил месецът предхождащ прекратяването на трудовия договор. Твърди, че е
надплатил сума от 2000 лв. При тези твърдения моли съда да отхвърли предявения
иск. Претендира разноски.
1
Съдът, като съобрази становището на страните, материалите по делото и
закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ.
Съгласно чл. 222, ал. 3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, след
като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение
от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца,
а ако е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10 години
трудов стаж през последните 20 години - на обезщетение в размер на брутното му
трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Обезщетение по тази алинея може да се
изплаща само веднъж.
В тежест на ищеца е да докаже, че трудовото правоотношение е прекратено, на
посоченото основание, че е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, че е работила при един и същ работодател през последните 10 години от
трудовия си стаж /в частност при ответника/, размера на брутното трудово
възнаграждение за последния пълен отработен месец.
При установяване на горното в тежест на ответника е да установи в процеса
погасяването на дълга.
С доклада по делото, неоспорен от страните, съдът е обявил за безспорни и
ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че между страните е бил
сключен трудов договор от 30.05.2011 г., че трудовото правоотношение е прекратено
със заповед № 4/08.03.2024 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ, че ищцата е работила
при ответника през последните 10 години от трудовия си стаж, както и че е придобила
правно на пенсия.
От заключението на вещото лице по допуснатата и изготвена съдебно-
счетоводна експертиза, което съдът кредитира като пълно, мотивирано и изготвено от
лице, притежаващо нужния опит и професионална квалификация, се установява, че
преди завеждане на исковата молба, ответното дружество е изплатило на ищеца
обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в общ размер на 11600.00лв.
Този извод на експерта намира опора в приложените на л. 24-25 по делото копия
на платежни нареждания, от които е видно, че работодателят на 02.08.2023г. е превел
на ищеца сумата от 9000.00лв. с посочено основание обезщетение за пенсиониране и
на 16.04.2024г. сумата от 2600.00лв. с посочено основание доплащане към платежното
нареждане, с което е преведена сумата от 9000.00лв.
Вещото лице е дало два варианта за размера на дължимото се обезщетение, а
именно 7194.00лв. е размерът на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ в случай, че в
брутното трудово възнаграждение не бъде включено перо „бонус“ и втори вариант с
включено перо „бонус“ 13194.00лв.
Съгласно материалноправната разпоредба на чл. 228, ал. 1 КТ брутното
трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по този раздел е
полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца,
предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното
обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно
трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено.
Логическото и граматическо тълкуване на цитираната разпоредба обуславя
извода, че релевантен за размера на обезщетението е брутният размер на трудовото
възнаграждение.
Съгласно чл. 3 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата
Брутната работна заплата се състои от:
1. основна работна заплата, определена съгласно действащата нормативна
уредба и прилаганата система на заплащане на труда;
2
2. допълнителни трудови възнаграждения, определени в Кодекса на труда, в
наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор;
3. други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в
индивидуалния трудов договор и невключени в т. 1 и 2.
В чл. 17 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата е
прието, че в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за
платен годишен отпуск по чл. 177 или на обезщетенията по чл. 228 от Кодекса на труда
се включват:
1. основната работна заплата за отработеното време;
2. възнаграждението над основната работна заплата, определено според
прилаганите системи за заплащане на труда;
3. допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг
нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт
на работодателя, които имат постоянен характер;
4. допълнителното трудово възнаграждение при вътрешно заместване по чл.
259 от Кодекса на труда;
5. възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 от Кодекса на труда;
6. възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена
необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от Кодекса на труда;
7. възнаграждението по реда на чл. 268, ал. 2 и 3 от Кодекса на труда.
Съгласно практиката на ВКС допълнително възнаграждение, което не е в
зависимост единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на
работодателя според качеството на положения труд не е с постоянен характер по
смисъла на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата / в този смисъл № 847/14.01.2011 г., постановено по гр. дело № 1558/2009 г.,
решение № 55/12.03.2014 г. по гр. дело № 4256/2013 г. на ВКС, решение №
181/22.07.2015 г. по гр. д. № 4554/2014 г. на ВКС и решение № 100/08.07.2020 г. по гр.
дело № 4564/2019 г. на ВКС. В цитираните решения е прието, че съобразно правилата
на НСОРЗ - чл. 15, като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер
наредбата определя тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за
придобит трудов и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения,
които се заплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно
възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време.
В решение № 55/12.03.2014 г. по гр. дело № 4256/2013 г. на ВКС също е прието,
че допълнително възнаграждение, което не е в зависимост единствено от
отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя според качеството на
положения труд не е с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ.
На следващо място ВКС приема, че бонусни възнаграждения, доколкото не са
изрично регламентирани от работодателя в трудовия договор или в КТД като
постоянни и сигурни, а се изплащат по негова преценка, не са с постоянен характер и
не следва да бъдат включени при определяне на обезщетението по 222, ал. 3 КТ
/Определение № 5399 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 624/2024 г. /.
Настоящият съдебен състав намира, че в процесния случай перо „бонус“ не
следва да бъде включването в размера на брутното трудово възнаграждение на ищеца,
доколкото видно от приложеното на л. 51 по делото копие на Методиката на ответното
дружество, въз основа на която е определяно процесното допълнително
възнаграждение към брутната заплата, същото е изчислява в зависимост от
персоналната оценка на труда на всеки работник / т. 1 от методиката/. Начина на
формиране на „бонуса“ е поставен в зависимост от качеството на работа на отделния
работник, а не единствено от отработеното време.
3
В т. 6 от Методиката изрично е посочено, че процесните допълнителни трудови
възнаграждения нямат постоянен характер.
С оглед изложеното и по аргумент от цитираната практика на ВКС, това
допълнително възнаграждение няма характер на такова с постоянен характер по
смисъла на 15, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата.
Така изложеното обуславя извода, че в размера на обезщетението по чл.222, ал.
3 КТ, дължимо се от ответника на ищеца не следва да бъде включвано перо „бонус“,
респективно релевантен е размерът на обезщетението посочен като вариант 1 в
отговор на задача две от заключението на вещото лице, а именно дължимото се
обезщетение на ищеца е 7194.00лв.
Както се посочи по-горе в изложеното, преди исковата молба работодателят
„В.г.“ ООД, е изплатил на ищеца дължимото се обезщетение, поради което исковата
претенция се явява неоснователна.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да
заплати на ответника разноски в размер на 1350.00лв. – адвокатско възнаграждение /
договор л. 21 по делото/. Доколкото в договора е посочено изрично, че
възнаграждението е платено в брой, по аргумент от т. 1 от Тълкувателно решение №
6/2013г., в тази част договорът има характер на разписка, установяваща плащане на
сумата.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. Д. П., ЕГН **********, срещу „В.г.“ ООД, ЕИК
*********, иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 12 171.90лв. – обезщетение, дължимо се при
прекратяване на трудовото правоотношение поради пенсиониране, ведно със законна
лихва от датата на подаване на исковата молба 29.08.2024г. до окончателно изплащане
на сумата, като неоснователен.
ОСЪЖДА Р. Д. П., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да
заплати на „В.г.“ ООД, ЕИК *********, сумата от 1350.00лв. – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4