Определение по дело №347/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 139/13.01.2014г., постановено по гр.д.№1668/2013г., Кърджалийският районен съд е прекратил брака между Б. Р. Х. и С. Н. Х., сключен с Акт за граждански брак № 02/24.03.2008 г. на с.К. С.,Община Кърджали, поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на брака по вина на съпруга С. Н. Х.. Съдът е постановил след прекратяването на брака съпругата да носи предбрачното си фамилно име Н.. Първоинстанционният съд е осъдил съпруга да заплати на съпругата сумата в размер на 525 лв., представляваща разноски в производството, като го е осъдил да заплати и по сметка на КРС сумата в размер на 25 лв., съставляваща дължима се държавна такса.

Настоящото производство е образувано по повод депозирана от недоволния от решението ответник С. Н. Х., въззивна жалба. Същият, чрез процесуалния си представител, го атакува като неправилно. В жалбата си сочи, че изводите на съда били незаконосъобразни, необосновани и не кореспондирали със събраните по делото доказателства. В аспекта на твърдяното излага съображения, че съдът неправилно приел, че ищцата била принудена да напусне семейното жилище, като не отчел факта, че ответникът я изпратил с такси при майка й, за да получи от нея помощ за уреждане на семейните им взаимоотношения. Съдът не следвало да дава вяра на свидетелите на ищцата-съпруга, защото те били нейни роднини, а следвало да вземе предвид само свидетелите на ответника-съпруг. Жалбодателят счита, че по делото отсъствали писмени доказателства, установяващи факта на причинени на ищцата в резултат на упражнено над нея физическо насилие следи, както и такива, установяващи факта, че на същата се наложило да пренощува в хотел „К”. С оглед изложените доводи жалбодателят моли да се отмени изцяло първоинстанционното решение, с изключение на частта, с която съпругата да носи предбрачното си фамилно име при условие, че се потвърди прекратяването на брака. Алтернативно иска при потвърждаване на решението за прекратяване на брака между съпрузите, да не се вменява вината на него - съпруга С. Х., както и да се отмени решението и в частта за разноските, и не се присъждат такива за втора инстанция.

В съдебно заседание, жалбодателят, лично и чрез процесуалния си представител, поддържа въззивната си жалба. Твърди, че не желае прекратяване на брака. За първи път в съдебното заседание пред въззивната инстанция прави алтернативно искане, в случай, че съдът потвърди прекратяването на брака, или да не се вменява вина на когото и да било от съпрузите, или да бъде прието наличие на взаимна вина.

В съдебно заседание, ответницата по жалбата, лично и чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата и моли да бъде потвърдено атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивна инстанция.

Въззивният съд като прецени събраните по делото доказателства, при и по повод подадената жалба, констатира:

Жалбата е подадена в срок и от лице, имащо интерес от обжалването, поради което като допустима, подлежи на разглеждане по същество.

Пред компетентния първоинстанционен съд е предявен от съпругата Б. Р. Х. против съпруга С. Н. Х., брачен иск с правно основание чл.49 от СК, съединен обективно и с иск относно фамилното име на съпругата след развода. С исковата си молба съпругата е направила изрично искане разводът да бъде допуснат по вина на съпруга. Обосновава това си искане с твърденията, че същият често употребявал алкохол, подлагал я на психически и физически тормоз, обиждал я с цинизми, заплашвал я и я биел.

В отговора на исковата молба съпругът –ответник заявява само, че не желае развод.

В проведеното открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, съпругът също заявява, че бракът между страните може да бъде запазен, като алтернативно твърди, че ако бракът бъде прекратен, то вината за това е на съпругата.

Безспорно установено по делото е, че страните – Б. Р. Х. и С. Н. Х. са сключили граждански брак на 24.03.2008 г., за което обстоятелство е бил съставен Акт за граждански брак № 02/ 24.03.2008 г. на с. К. С., Община Кърджали. След брака съпругата приела да носи фамилното име Х., вместо предбрачното си фамилно име Н.. От брачното си съжителство страните нямали родени деца. Страните не спорят относно фактите, че в първите години след сключване на брака те живеели в жилището на родителите на съпруга в с.К. С., а през последните две години заживели в гр.К, под наем. Не спорят и че считано от 06.10.2013 г. са във фактическа раздяла, че всеки от съпрузите живее при родителите си и че от момента на фактическата раздяла не поддържат никакви контакти.

За да изгради крайния си извод за настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на сключения между страните брак по вина на съпруга, първоинстанционният съд е приел за доказано в производството брачно провинение на съпруга, изразяващо се в честа употреба на алкохол, отсъствие на уважение от негова страна към съпругата, упражняване на физическо и психическо насилие, чрез нанасяне на удари с юмруци и ритници по тялото на съпругата, както и чрез нанасяне на обиди с използване на нецензурни изрази, вкл. и относно обстоятелството, изказвано и от майката на съпруга, че съпругата не е родила дете по време на брака. Решаващият съд е мотивирал своя извод и с довода, че на посочената дата на фактическата раздяла-06.10.2013 г., съпругата не напуснала семейното жилище доброволно, а след като било упражнено върху нея физическо насилие. Настоящата инстанция като съобрази събраните по делото доказателства, също намери така формулираните фактически констатации за доказани в производството. Обсъди, както обстоятелствата, изтъкнати от ищцата, така и тези, изложени от ответника в отговора на исковата молба. От извършения анализ установи, че ответникът не оспорва обстоятелството, че на 06.10.2013 г. в около 21.00 часа извел съпругата си от семейното им жилище, което ползвали под наем в гр.К., качил я на такси и я изпратил при майка й, като на телефонното му предупреждение, последната реагирала на това му действие с думите „…Аз не ти пратих дъщеря си с такси”. Съдът съобрази и твърдението на съпругата, че на 06.10.2013 г. в около 21.30 часа, преди съпругът й да я качи на таксито и да я изпрати при родителите й на С., той започнал да я бие, като с лаптопа й нанасял удари по главата. От анализа на свидетелските показания на разпитаните по делото, св. Н.М. и св. Х.М., се установява, че всеки от свидетелите, поотделно, е видял синини по тялото и главата на ищцата, и е констатирал нейните обяснения, че те са й причинени от нанесените от съпруга удари с лаптопа по главата й. Всеки от тези свидетели е виждал и в различни моменти от семейния живот на страните, съпругата да е със синини по тялото си, като свидетелката Х.М. е била и пряк свидетел на осъществен побой от страна на съпруга върху съпругата, и за отправяни по неин адрес псувни, на което поведение съпругата отговаряла с мълчание и търпение. С оглед установеното до тук съвсем безспорно се налага изводът, че напускането от съпругата на семейното жилище не е било акт на нейно доброволно и самоволно поведение.

Що се касае до изложения от съпруга във възивната жалба довод, че съдът не е следвало да дава вяра на тези свидетелски показания, защото свидетелите били майка и леля на съпругата, следва изрично да бъде посочено, че настоящата инстанция, като оценява това обстоятелство, намира, че правилно са кредитирани техните свидетелски показания, защото те са еднопосочни, звучат логично и последователно, включително и на фона на твърденията и признанията и на самите страни в производството и досежно времето, и мястото, и начина. Обяснимо е, че свидетелите са близки на съпругата, защото получените в следствие на такова поведение от страна на съпруга синини, човек обикновено показва на най-близките си. Още повече, че обстоятелствата в брачния процес могат да бъдат установявани не само с писмени, но и с всички допустими по реда на ГПК, доказателства, вкл. и свидетелски показания. В този смисъл показанията на разпитаните по делото, посочени от ответната страна, св. Б. В. и св. Б. В., определено в производството не водят до изводи различни от вече формулираните. Тези свидетелски показания, преценени поотделно и в съвкупност, водят само извода, че при техните епизодични посещения при съпрузите Х., последните не са забелязали, разбира се с оглед техните лични възприятия, поведение на съпрузите, което да не е било нормално, но и че принципно те не са си споделяли живота и проблемите със семейство Х.. Но като твърди, че съпругата и майката на съпруга не са се разбирали, Св.Б. В. индиректно потвърждава показанията и на св.Н. М., и на св.Х.М., относно това, че майката на съпруга не харесвала снаха си и че поради това съпругът проявявал агресия винаги когато съпругата изразявала мнение, различно от това на майка му.

Т.е. казано в обобщение и настоящата въззивна инстанция намира, че гражданският брак, сключен между страните в производството е дълбоко и непоправимо разстроен, което налага потвърждаване на атакуваното в производството решение, с което същият е бил прекратен. Неговото запазване, изхождайки и от признанията на страните, че считано от 06.10.2013 г. са във фактическа раздяла, че всеки от съпрузите живее при родителите си и че от момента на фактическата раздяла не са поддържали никакви контакти, съдът намира за ненужно, доколкото същият явно е изчерпан от присъщото му съдържание. Както беше посочено, доколкото по смисъла на чл.49, ал.3 от СК, съпругата-ищца в исковата си молба е направила изрично искане за произнасяне относно вината за разстройството на брака, то първоинстанционния‗ съд правилно се е произнесъл по въпроса за вината. С оглед и на всичко изложено до тук се налага правилността на извода, че вината за това разстройство принадлежи на съпруга. Поради което абсолютно недопустимо е направеното за първи път в откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция / дори не и с въззивната жалба/ възражение на съпруга, съдът да не вменява вина на когото и да било от съпрузите. Прочие следва изрично да се посочи, че доколкото по съответния ред в отговора на исковата молба ответникът-съпруг не е предявил насрещен иск с правно основание чл.49 от СК, с искане вината за разстройството на брака да бъде вменена на съпругата, то недопустимо е такова произнасяне от настоящия съд в настоящото производство. Ненадлежно направените от съпруга едва в откритото съдебно заседание и пред въззивната инстанция, възражения, че вината не принадлежи на никого от съпрузите, или принадлежи и на двамата, не могат да обосноват на този етап и от тази инстанция произнасяне по тези възражения. При формиране на тези си изводи настоящия съд приложи по аналогия ръководната съдебна практика,обективирана в определение № 56/18.01.2013 г.,постановено по ч.гр.д. № 789/2012 г. на ВКС.

При този изход на делото, се следва на ответника по въззивната жалба, присъждане на разноски за въззивна инстанция в доказания размер от 700 лв., съставляващи заплатено в брой адвокатско възнаграждение.

Водим от изложеното, Окръжният съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 139/13.01.2014г., постановено по гр.д. № 1668/2013 г. по описа на Кърджалийския районен съд.

ОСЪЖДА С. Н. Х. от с.К. С., общ.К., У.” П. № 6, с ЕГН *, да заплати на Б. Р. Х. от с.К. С., общ.К., У.” П. № 6, с ЕГН *, със съдебен адрес в гр.К., бУ.”Б.” № 75, бл.”М.” ,вх.”А”,.1 ,офис № 3, А.С.М., сумата в размер на 700 лв., съставляваща разноски във възивното производство.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.