Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 05.09.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ б въззивен състав, в открито съдебно
заседание на четиринадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАЛИЦА ДИМИТРОВА
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при
участието на секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши
съдия Дончева в. гр. дело № 16374 по
описа на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Инициирано е с въззивна жалба,
подадена от пълномощник на „Т.С.“ ЕАД, срещу решение № 235561 от 11.10.2017 г. по гр. дело №
24878/2017 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 161-ви състав, с
което по предявени от М.С.И. отрицателни установителни искове по чл. 439 от ГПК
е признато за установено по отношение на „Т.С.“ ЕАД, че ищцата не дължи сумата
от 3714.04 лева, представляваща главница за топлинна енергия, ведно със законната
лихва от 27.12.2010 г., както и сумата от 812.67 лева, представляваща лихва за
забава върху главницата за периода от 31.05.2006 г. до 08.12.2010 г., за които
суми е издаден изпълнителен лист от 21.03.2011 г. въз основа на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 15965/2010 г. на Софийски районен
съд, 80-ти състав, за които е образувано изпълнително дело № 20118440401921 на
частен съдебен изпълнител С.Я..
За да уважи исковите претенции, съдът е
приел, че вземанията, които са предмет на издадена заповед за изпълнение, са
погасени по давност, тъй като заповедта за изпълнение не може да се приравни на
съдебно решение, поради което в случая не намира приложение установената в чл.
117, ал. 2 от ЗЗД петгодишна давност, а общата тригодишна, която е изтекла
поради бездействие на взискателя в изпълнителното производство.
Във въззивната жалба са наведени
доводи за неправилност, като се твърди, че давността е прекъсната с подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Освен
горното се твърди, че давността се прекъсва и с признаване на вземането от
страна на длъжника, както и с предприетите същински действия по изпълнението. В
тази връзка се сочи, че районният съд неправилно е приел, че давността е изтекла,
същевременно самият жалбоподател сочи, че изпълнителното производство е
прекратено на 08.11.2013 г., а на 08.11.2014 г. е изтекла тридогишната
погасителна давност. Заявено е, че с подаването на исковата молба на 24.04.2017
г., както и депозирането на писмен отговор, давността се прекъсва. Сочи се, че
производството по изпълнителното дело е било спряно. Иска се обжалваното решение да бъде отменено,
като вместо него бъде постановено решение, с което исковите претенции на М.С.
да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира се присъждане на разноски за
двете съдебни инстанции, включително юрисконсулктско възнаграждение.
В законоустановения срок е подаден
писмен отговор на въззивната жалба от пълномощник на М.С.И., с който основателността
на заявените от жалбоподателя доводи се оспорва изцяло. Иска се
първоинстанционното решение да бъде потвърдено, а в полза на въззиваемата да
бъдат присъдени разноски, включително адвокатско възнаграждение за двете съдени
инстанции.
На 11.05.2018 г. по делото е
депозирана молба от пълномощник на „Т.С.“ ЕАД, с която е изразено становище за
основателност на жалбата, поддържа се искането за присъждане на разноски и е
направено възражение за прекомерност на претендираните от насрещната страната
разноски.
Според чл. 269 от ГПК въззивният съд
проверява служебно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в
атакуваните части.
В случая не се установяват пороци, които
биха могли да доведат до нищожност на решението или неговата недопустимост в
обжалваната му част.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната част, а разгледано по същество е правилно.
Първоинстанционният съд е установил
следната фактическа обстановка, която не се оспорва от страните:
С изпълнителен лист от 21.03.2011 г. по
ч. гр. дело 15965/2010 г. на Софийски районен съд, издаден въз основа на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 29.12.2010 г., ищцата М.С.И. е
осъдена да заплати на ответното дружество сумата от 3714.04 лева,
представляваща главница за топлинна енергия, ведно със законната лихва, считано
от 27.12.2010 г., сумата от 812.67 лева, представляваща обезщетение за забава
върху главницата за периода от 31.05.2006 г. до 08.12.2010 г., както и сумата
от 366.34 лева, представляваща направени в заповедното производство разноски.
По повод молба на „Т.С.“ ЕАД с
разпореждане от 17.06.2011 г. е образувано изпълнително дело № 20118440401921
на частен съдебен изпълнител С.Я., като последният е овластен от взискателя по
реда на чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ за извършването на съответни действия. По
изпълнителното дело са извършени множество справки, като на 27.10.2010 г. до
длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение, получена на 31.10.2011 г.
по реда на чл. 46 от ГПК, както и запорно съобщение, получено също на
31.10.2011 г. на „А.“ ООД, с което е наложен запор върху трудовото
възнаграждение на М.И.. На 08.11.2011 г. е изпратено второ запорно съобщение,
връчено на 10.11.2011 г., а на 20.11.2013 г, е изпратено напомнително
съобщение. На 22.11.2013 г.трудовото правоотношение на длъжника И. е прекратено
на 01.11.2012 г. От протокол от 04.01.2012 г., подписан от длъжника се
установява, че на посочената дата М.С.И. се е явила в кантората на съдебния
изпълнител и е изразила желание да внася по 50 лева месечно (от 15-то до 30-то
число), с което изявление същата е признала съществуването на вземането към
този момент. С молба от 31.10.2012 г. ищцата и длъжник по изпълнителното дело се
е задължила да внася по 30.00 лева месечно за погасяване на дълга, а с молба №
019315 (без четлива дата), взискателя е поискал налагане на запор върху банкови
сметки на длъжника, но такъв запор не е бил наложен, а с разпореждане от
12.06.2015 г. съдебният изпълнител е насрочил опис и оценка на движими вещи на
длъжника в неговото жилище, който впоследствие не е извършен.
При тази фактическа обстановка,
въззивният съд намира за установено следното от правна страна:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и по чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 86, ал.1 от ЗЗД. Исковите претенции са да бъде признато за установено,
че ищцата М.И. не дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 3714.04 лева, представляваща
главница за топлинна енергия, ведно със законната лихва от 27.12.2010 г., както
и сумата от 812.67 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за
периода от 31.05.2006 г. до 08.12.2010 г., за които суми е издаден изпълнителен
лист от 21.03.2011 г. въз основа на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по
ч. гр. дело № 15965/2010 г. на Софийски районен съд, 80-ти състав, за които е образувано
изпълнително дело № 20118440401921 на частен съдебен изпълнител С.Я., тъй като
от последното действие по изпълнението е изтекла тригодишна давност, която се
твърди да е приложима в случая, тъй като заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК не следва да се приравнява на съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2
от ЗЗД.
С оглед доводите на жалбоподателя, който
във въззивната жалба признава, че в случая приложима е тригодишната погасителна
давност, спорът между страните се концентрира върху това кое е последното
действие по изпълнителното дело, което е прекъснало давността, съответно
изтекла ли е приложимата спрямо процесните вземания давност.
Въз основа на издадения изпълнителен
лист, по молба на кредитора „Т.С.” ЕАД е образувано изпълнително дело № 20118440401921
на частен съдебен изпълнител С.Я..
Съгласно дадените в Тълкувателно решение №
2/2013
г. от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС разяснения, при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ.
Искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да
го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Съгласно чл. 116,
б. „а” от ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника.
Видно от копието на приложеното
изпълнително дело е, че последното изпълнително действие, което е извършено по
него е изпращането на запорно съобщение, получено на 10.11.2011 г., от който
момент насетне, от страна на взискателя не е поискано извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, а и от страна на съдебния
изпълнител такива действия не са били предприети.
Съгласно горепосоченото тълкувателно
решение, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия
в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно
установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради
т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може
само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правно релевантни факти.
С оглед на това, в конкретния случай, по
силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнителното производство по делото е
прекратено на 10.11.2013 г., което ще рече, че извършените след този момент по
изпълнителното дело действия на съдебния изпълнител не могат да породят присъщите
им правни последици, в това число не могат да прекъснат течащата от последното
валидно извършено изпълнително действие погасителна давност в полза на
длъжника.
Предвид направеното на 04.01.2012 г.
признаване на вземането от страна на длъжника по изпълнителното дело, течащата
до този момент погасителна давност е била прекъсната по силата на чл. 116, б. „а” от ЗЗД, поради което от тази
дата е започнала да тече нова тригодишната погасителна давност, която не е била
прекъсната и е изтекла на 04.01.2015 г., а не както е приел районният съд, че
давността е започнала да тече от 01.11.2012 г., на която дата е било прекратено
трудовото правоотношение на М.И., върху трудовото възнаграждение по което е бил
наложен запор. Този извод на районния съд, понастоящем не се споделя, тъй като
това би означавало, че веднъж наложеният запор върху трудово възнаграждение на
длъжника води до спиране на погасителната давност докато трудовото
правоотношение със същия работодател не бъде прекратено. Освен това, извън
вниманието на първата съдебна инстанция е останало и обстоятелството, че с
подписване на съставения на 04.01.2012 г. протокол, длъжницата И. е признала
съществуващото спрямо нея вземане на „Т.С.” ЕАД, по повод на което е образувано
изпълнителното дело.
От гореизложеното следва, че исковите претенции
на М.И., че не дължи на „Т.С.” ЕАД
паричните суми, обективирани в изпълнителен лист от 21.03.2011 г. по ч. гр.
дело 15965/2010 г. на Софийски районен съд, издаден въз основа на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК от 29.12.2010 г., поради изтекла тригодишна
давност по чл. 111, б. „в” от ЗЗД са основателни.
Независимо от различните изводи на двете
съдебни инстанции относно това от кой момент е започнала да тече тригодишната
погасителна давност и на коя дата същата е изтекла, при съвпадане на крайните
изводи за основателност на предявените искове, обжалваното понастоящем съдебно
решение следва да бъде потвърдено като правилно.
Единствено за пълнота на изложението
следва да се отбележи, че доводите на жалбоподателя за това, че с подаване на
исковата молба погасителната давност е прекъсната, както и че давност не тече,
тъй като изпълнителното производство е спряно са несъстоятелни и не
кореспондират с фактите по делото. Това е така, тъй като исковата молба е
подадена на 21.04.2017 г., т. е. повече от две години след като погасителната
давност е изтекла, но дори и към този момент този факт да не беше настъпил,
давността нямаше да се счита прекъсната, тъй като това би означавало, че с
реализиране на защитата (оспорване на вземането) от страна на длъжника по
изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност,
което е неприемливо. От приложеното копие на изпълнително дело № 20118440401921
на частен съдебен изпълнител С.Я. не се установява същото да е било спирано,
както се твърди от жалбоподателя.
С оглед извода на въззивния съд за
неоснователност на подадената въззивна жалба, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК
право на разноски в настоящото производство има въззиваемата М.С.И., от
процесуалния представител на която е направено съответно за присъждането на
разноски искане. От приложения договор за правна защита и съдействие се
установява, че във връзка с въззивното производство страната е направила
разноски за адвокатско възнаграждение в размер от 700 лева, което следва да
бъде присъдено в намален размер, а именно до сумата от 489.98 лева, предвид
направеното от насрещната страна възражение за прекомерност и съобразно критериите,
установени в чл. 7,ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. С оглед на това, заплащането на посочената
сума следва да бъде възложено в тежест на „Т.С.” ЕАД.
По изложените мотиви, съдът,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 235561 от 11.10.2017 г. по гр. дело №
24878/2017 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 161-ви състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК: *******, на
основание ял. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на М.С.И., ЕГН: *********, сумата от
489.98 /четиристотин осемдесет и девет лева и осемдесет и осем стотинки/ лева,
представляваща направени във въззивното производство разноски.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.