№ 47
гр. гр. Добрич, 09.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на седми май през
две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Георги М. Павлов
при участието на секретаря Билсер Р. Мехмедова Юсуф
като разгледа докладваното от Георги М. Павлов Търговско дело №
20233200900113 по описа за 2023 година
Търговско дело № 113/2023 г. по описа на Окръжен съд – Добрич е
образувано по искова молба вх. рег. № 5025/04.08.2023 г., подадена от Н. А.
М. ЕГН ********** с наст. и пост. адрес с. О., ул. „**“ № 3, общ. Тервел,
област Добрич, с която срещу Б. И. гр. С. **, район Л., бул. „Д. Б.“ № 87, ЕИК
****, при условията на обективно съединяване са предявени следните искове:
иск за сумата от 135 000.00 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, виновно причинени при пътно-транспортно
произшествие на **** г. от водач на лек автомобил марка „Ф.“ модел „Г.“ с
рег. № ****, застрахован по риска „Гражданска отговорност” при Б. И. гр. С.,
ведно с лихва за забава по чл. 429, ал. 3 КЗ върху главницата, считано от
19.09.2023 г. ( датата на уведомяване на застрахователя ) до окончателното
изплащане на задължението, ведно с лихва за забава по чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ,
считано от 26.09.2023 г. ( датата на постановения отказ за изплащане на
застрахователното обезщетение ), претендиран на основание чл. 432, ал. 1 КЗ
във вр. с чл. 45 във вр. с чл. 52 ЗЗД.
иск за сумата от 1 724.00 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди, виновно причинени при пътно-транспортно
произшествие на **** г. от водач на лек автомобил марка „Ф.“ модел „Г.“ с
рег. № ****, застрахован по риска „Гражданска отговорност” при Б. И. гр. С.,
1
ведно с лихва за забава по чл. 429, ал. 3 КЗ върху главницата, считано от
19.09.2023 г. ( датата на уведомяване на застрахователя ) до окончателното
изплащане на задължението, ведно с лихва за забава по чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ,
считано от 26.09.2023 г. ( датата на постановения отказ за изплащане на
застрахователното обезщетение ), претендиран на основание чл. 432, ал. 1 КЗ
във вр. с чл. 45 във вр. с чл. 52 ЗЗД.
Ответникът Б. И. гр. С. оспорва иска по основание и размер.
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, като прецени доказателствата по
делото и доводите на страните, приема за установена следната
ФАКТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА:
Съгласно данните, съдържащи се в Протокол за оглед на ПТП от **** г.
по описа на РПУ– К. ( съставен по реда на чл. 125а ЗДвП и притежаващ
материална доказателствена сила в гражданския процес – р. 33-2007-ІІ-ТО ), и
заключението на вещото лице инж. Е. Ж. по комплексната съдебно-
медицинска и автотехническа експертиза, възприето от Съда като обективно
и компетентно, на **** г., около 11.40 ч., по път **, в посока от с. Д. към с. В.
се е движел лек автомобил „Ф.“ модел „Г.“ с рег. № ****, управляван от Н.
И. Х.. На предната седалка в автомобила е пътувал Д. Н. А., а на задната
седалка В. Н. Х.. Пътната настилка е била асфалтова, суха, запазена, без
повреди и неравности по нея. Широчината на платното за движение е била
6.65 м. разделено на две ленти за движение с непрекъсната осева линия, като
дясната лента е била с ширина 3.45 м., а лявата лента – 3.20 м., с низходящ
наклон 7 % по посока на движението на лекия автомобил. Произшествието е
настъпило през светлата част на денонощието, при ясно слънчево време и при
много добра метеорологична видимост. В същото време1 по същия път, в
противоположна посока от с. В. към с. Д. се е движел лек автомобил „П.“ с
рег. № ****, управляван от Г. А. М.. Лекият автомобил е фабрично оборудван
с триточкови предпазни колани за водача, пътника до него на предна дясна
седалка, както и за местата на задната
седалка. На предната дясна седалка е пътувала съпругата му Н. А. М..
Наближавайки мястото на произшествието, при преминаването през десен
завой по посока на движението си, водачът на лек автомобил „Ф.“ модел
„Г.“ с рег. № **** е задействал спирачната система на МПС, при което при
измиване на спирачния си път е навлязъл в лентата за насрещно движение, в
2
която лента в този момент в противоположна посока се е движел лек
автомобил „П.“ с рег. № ****. При създалата се ситуация, в резултат на
взаимното пресичане на траекториите на движение на двата автомобила е
настъпил удар между предната лява част на лек автомобил „П.“ с рег. №
**** и предната дясна част на лек автомобил „Ф.“ модел „Г.“ с рег. № ****.
Мястото на удара между тях се намира в лентата за движение в посока с. В..
След удара двата автомобила са се изместили и завъртели около вертикалните
си оси, след което са се установили в покой в близост до мястото на удара.
При пътно-транспортното произшествие са причинени телесни
увреждания на Н. А. М.. Според становището на вещите лица по
комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза няма данни
по делото, по които от техническа гледна точка да е възможно да се установи
дали пострадалата Н. А. М. към момента на настъпване на произшествието е
пътувала в МПС с поставен предпазен колан, но с оглед установените телесни
увреждания и повреди по МПС би могло да се приеме, че пострадалата Н. А.
М. е пътувала без поставен предпазен колан, който би я фиксирал към
седалката и облегалката на лекия автомобил.
Непосредствено след инцидента пострадалата е транспортирана в
ЦСМП –Шумен и е приета за преглед и лечение в „МБАЛ-Шумен“ АД –
Шумен в Хирургично отделение, където е лекувана в продължение на 33 дни.
Съобразно заключението на вещото лице д-р Д. Д., по комплексната
съдебно-медицинска и автотехническа експертиза, възприето от Съда като
обективно и компетентно, вследствие на пътно-транспортното произшествие
пострадалата е получила следните увреждания: травматична перфорация на
тънкото черво и развил се фибринозен перитонит – разстройство на здравето;
временно опасно за живота и счупване на лъчевата кост на дясната ръка,
обусловило трайно затруднение на движението на горен десен крайник за
период от около 2 -3 месеца; контузия на гръдния кош – малки плеврални
изливи двустранно над диафрагмата, подкожен емфизем в ляво подмишнично
и подключично. Пострадалата е оперирана по повод разкъсване на тънкото
черво и фибринозния перитонит, с последвала реоперация поради тотална
дехисценция ( отваряне ) на оперативната рана с пролабиране на чревния
опорак и част от дебелото черво и по повод счупване на лъчевата кост на
дясната ръка. Получените травматични увреждания са причинили на
3
пострадалата значителни по интензитет болки и страдания, които са били
преодолени благодарение на квалифицираните медицински грижи.
Оздравителният перидо по повод коремната травма е продължил по-дълго от
обичаното и се е наложила допълнителна реоперация, като същият е
продължил около 1.5 – 2 месеца.
Вещото лице е категорично в извода си за наличието на причинно-
следствената връзка между настъпилото пътно-транспортно произшествие и
получените от пострадалата травматични увреждания.
Според експертното мнението на вещото лице представените като
доказателства по делото фискални бонове са свързани с лечението на
получените от пострадалата увреждания.
По отношение механизма на пътно-транспортното произшествие,
виновната и противоправна деятелност на водача на лек автомобил„Ф.“
модел „Г.“ с рег. № **** Н. И. Х., Съдът е обвързан и от задължителната сила
на споразумението за решаване на наказателното производство по НОХД №
316/2023 г. по описа на Районен съд – Нови пазар на основание чл. 300 ГПК
във вр. с чл. 383, ал. 1 НПК.
С влязло в законна сила на 11.08.2023 г. Определение № 58/11.08.2023 г.
по НОХД № 316/2023 г. по описа на Районен съд – Нови Пазар е одобрено
постигнатото споразумение между Районна прокуратура – Шумен и
подсъдимия Н. И. Х., по силата на което подсъдимият се признава за виновен
в това, че на **** г., около 11.20 ч. при управление на МПС - лек автомобил
марка „Ф.“ модел „Г.“ с рег. № ****, със скорост около 89.95 км./ч. по
дясната пътна лента на републикански път **, в посока от с. Д. към с. В., в
района на км. 23+414 е нарушил правилата за движение по пътищата,
визирани в ЗДвП – чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 1, чл. 20, ал. 2, изр. 1, като се е
движел в участък от пътя с низходящ надлъжен наклон 7 % и предстоящ
завой вдясно с радиус 33.89 м. със скорост 89.95 км./ч. – по-висока от тази, с
която би могъл да премине през предстоящия завой надясно, без да напуска
лентата за движение, а именно 55 км./ч., в резултат на което е предизвикал
ПТП и е причинил по непредпазливост средна телесна повреда на повече от
едно лице ( в т. ч. и на пострадалата Н. А. М. ), като на Н. А. М. е причинил
средна телесна повреда, изразяваща се в тъпа травма на гръдния кош без
фрактура на ребра, малки плеврални изливи двустранно над диафрагмата,
4
подкожен енфизем вляво подмишнично и подключично, травматично
разкъсване ( перфорация ) на тънкото черво в горния му край с диаметър 2.5
см., остър фибринозен перитонит, фрактура на лъчевата кост на дясната
предмишница в долния й край, които в съвкупност за причинила разстройство
на здравето, временно опасно за живота и трайно затруднение на движението
на десния гоен крайник за срок около 3-4 месеца при благоприятно протичане
на оздравителния процес – престъпление по чл. 343, ал. 3, алт. 3, б.“а“ , алт. 2
вр. ал. 1, б. „б“, алт. 2 вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, като му е наложено
наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, като на основание
чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наказанието е отложено с изпитателен срок
от три години.
Събраните по делото гласни доказателствата чрез разпита на
свидетелите, посочени от ищцата – Н. М. Б. ( без родство със ищцата ), М.
Н. А. ( без родство с ищцата ) и Г. А. М. ( съпруг на ищцата, чиито показания
съобразно с установената родствена връзка следва да се преценяват на
основание чл. 172 ГПК с оглед на всички други данни по делото, като се има
предвид възможната му заинтересуваност), кредитирани от Съда изцяло като
преки и непосредствени, депозирани непротиворечиво и убедително,
установяват, че пострадалата изпитвала и продължава да изпитва болки и
страдания вследствие на получените при ПТП травми. Установява се, че по
време на престоя в болницата и по време на домашното лечение пострадалата
не е била във възможност сама да се обслужва и е била обгрижвана от своите
съседки и приятелки, както и от членовете на семейството си. Вследствие на
изживения от ПТП шок същата се е затворила в себе си, станала е неактивна и
стресирана. Преди инцидента пострадалата била жизнен и енергичен човек,
но преживеният от нея инцидент изиграл ролята на стресор.
Според експертното мнение на вещите лица по комплексната
съдебнопсихиатрическа и психологическа експертиза д-р Т. С. и д-р Д. П.,
преживяното от пострадалата пътно-транспортно произшествие е изиграло
роля на масивен, внезапен, неочакван стрес, довел до сериозни нарушения в
психичното й състояние, с клиничната характеристика на остра стресова
реакция. Острата стресова реакция е преходно разстройство със значителна
тежест, възникнала като неадаптивен отговор на преживяния стрес.
Преживяното произшествие е възприето от пострадалата като сериозна
заплаха за нейната сигурност и за физическото й оцеляване. Индивидуалната
5
чувствителност на пострадалата, интерпретацията на събитието, развилата се
остра стресова реакция, персистиращите силни по интензивност болкови
изживявания са улеснили проявяват на смесено тревожно депресивна
реакция, която се отнася към т.н. разстройство в адаптацията. В ежедневието
си пострадалата се е проявявала с мрачно и потиснато настроение,
многократно мисловно и визуално си припомняла преживяното в насока на
сериозно здравословно неблагополучие, самоизолирала се социално, като
психичното й състояние се влошило и приело клиничната характеристика на
посттравматичен стрес, което представлява протрахиран темпорално отговор
на преживяната масивна психотравма. Пострадалата след преживяната
масивна психотравмена ситуация и последвалите оперативни интервенции
остава емоционално лабилна, с тревожна ангажираност от постоянните
болкови изживявания, с малоценностни изживявания за неспособност и
безперспективност, с нарушена адаптация в семейната и трудова сфера.
Страните не спорят, че към датата на пътно-транспортното
произшествие – **** г. е налице валидно застрахователно правоотношение,
по силата на което е застрахована отговорността на водачите на „Ф.“ модел
„Г.“ с рег. № **** при Б. И. гр. С., обективиран в полица № ****
Не е спорно, че на 19.09.2023 г. пострадалата е предявила
застрахователна претенция към застрахователя, по повод на която е
образувана щета № ****.
С писма изх. № 6214/ 26.09.2022 г., № 7842/06.12.2022 г. и №
1562/10.03.2023 г., застрахователят е поискал от пострадалата допълнителни
документи за изясняване обстоятелствата и причините, довели до
настъпването на щетата., като с писмо изх. № 3507/30.05.2023 г. е постановил
отказ от плащане на застрахователно обезщетение.
При така установената фактическа обстановка се налагат следните
ПРАВНИ ИЗВОДИ:
І. По допустимостта на исковете:
Предмет на делото е търговски спор по см. на чл. 365, т. 1 ГПК, свързан
прекия иск на третото увредено лице срещу застрахователя по застраховка
“гражданска отговорност” по чл. 432, ал. 1 КЗ.
6
Договорът за застраховка е от категорията на сделките, посочени в чл.
1, ал. 1, т. 6 ТЗ, т. н. „абсолютни търговски сделки”, чийто търговски характер
произтича от изричната норма на чл. 286, ал. 2 ТЗ, а не е обусловен от
търговското качество на лицето, което я сключва и от връзката с
упражняването от него занятие.
С оглед правилата за родовата подсъдност ( чл. 104, т. 4 ГПК ) и за
местната подсъдност ( чл. 115, ал. 2 ГПК ), действащи към датата на
предявяване на иска, делото е подсъдно на Окръжен съд - Добрич като първа
инстанция.
Налице са процесуалните предпоставки относно надлежното
упражняване на правото на иск.
Ищцата е спазила процедурата по чл. 380 КЗ.
Искът е ДОПУСТИМ и следва да се разгледа по същество.
ІІ. По основателността на иска:
С договора за застраховка “гражданска отговорност”, застрахователят
се задължава да покрие в границите на определената в застрахователния
договор сума отговорността на застрахования за причинените от него на
трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са в пряк и
непосредствен резултат от застрахователното събитие – арг. чл. 429, ал. 1 КЗ.
Член 477 КЗ установява задължително застраховане срещу гражданска
отговорност на собствениците, ползвателите, държателите и всички лица,
които извършват фактически действия по управлението или ползването на
моторното превозно средство на законно основание.
По силата на този вид задължителна застраховка “гражданска
отговорност”, застрахователят покрива отговорността на застрахованите
физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица
имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или
използването на моторни превозни средства, за които застрахованите
отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на
държавата, в която е настъпила вредата – чл. 477, ал. 1 КЗ.
Член 432 КЗ урежда т. н. пряк иск на увреденото лице срещу
застрахователя по застраховка “гражданска отговорност”.
Прякото право по своето съдържание е имуществено притезателно
7
право.
Основанието за неговото възникване е както съществуваща застраховка
“гражданска отговорност”, така и гражданската отговорност на
застрахования.
Прякото право се намира в определено съотношение и взаимодействие
както с правото на увредения срещу граждански отговорното лице, така и с
правото на застрахования по силата на застрахователния договор. То възниква
едновременно с правото на деликтното обезщетение и е функционално
обусловено от него. Прякото право не може да се породи, ако третото лице
няма притезание, основаващо се на гражданската отговорност на
застрахования. Прякото право и правото на деликтно обезщетение
съществуват успоредно и се намират в съотношение на алтернативност, а не
на кумулативност или субсидиарност – ТР – 1 – 2015 – ОСТК.
С изпълнението от страна на застрахователя се погасява не само
прякото право, но и правото, с което увреденият разполага по силата на
деликтното правоотношение със застрахования.
Отговорността на застрахователя в хипотезата на чл. 432, ал. 1 КЗ при
застраховка „гражданска отговорност” е функционално обусловена от
отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие – ТР – 2 –
2012 – ОСТК.
Фактическият състав на отговорността на застрахователя за
обезщетяване на причинените от застрахованото лице вреди от деликт
включва следните елементи: 1. Наличие на валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „гражданска отговорност“ на
автомобилистите, възникнало между застрахования и застрахователя; 2.
Настъпване на застрахователно събитие, осъществено в срока на действие на
застрахователния договор, виновно причинено от водача на застрахованото
МПС; 3. Материално-правна легитимация на лицето, претендиращо
застрахователно обезщетение; 4. Претърпени неимуществени вреди от
лицето, претендиращо обезщетение.
В разглеждания случай са налице предпоставките на чл. 432, ал. 1 КЗ
за ангажиране пряката отговорност на застрахователя за заплащане на
обезщетение за причинените на ищца неимуществени вреди, настъпили в
резултат на пътно – транспортно произшествие на **** г., за което вината е
8
на водача на лек автомобил марка „Ф.“ модел „Г.“ с рег. № ****, чиято
гражданска отговорност е застрахована при ответника по силата на договор за
задължителна застраховка „гражданска отговорност”, обективиран в
застрахователна полица, със срок на валидност, включващ датата на пътно-
транспортното произшествие.
Водачът на МПС при нарушение на правилата за движение по пътищата
(чл. 5, ал. 1, т. 1, 20, ал. 1, 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП ) - по непредпазливост е
причинил средна телесна повреда на Н. А. М..
Противоправното поведение на водача на МПС е в пряка връзка с
причинените на пострадалата телесни увреждания.
С оглед изложените съображения се налага извода, че деянието на
водача на МПС осъществява фактическия състав на непозволеното увреждане
по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Същият, в качеството си на делинквент и на
основание чл. 45 ЗДД отговаря за всички настъпили от деянието вреди, които
са в пряка и непосредствена последица от него.
Деликтната отговорност на застрахованото лице обуславя
отговорността на застрахователя.
Не се оспорва наличието на валиден договор за застраховка
„гражданска отговорност“ през периода, в който е реализирано пътно-
транспортното произшествие.
Предвид обхвата на застрахователното покритие, регламентиран в чл.
477, ал. 1 КЗ, застрахователят обезщетява всички вреди, за които отговаря
застрахованото лице на основание чл. 45 ЗЗД – чл. 429, ал. 1, т. 1 КЗ.
Отговорността на застрахователя съобразно договора за задължителна
застраховка „гражданска отговорност” е за репарация на претърпените от
ищеца неимуществени вреди. По силата на застрахователния договор
ответникът, в качеството си на застраховател се е задължил да покрие в
границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на
застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и
неимуществени вреди.
Общото правило, което допуска обезщетяване на неимуществени вреди
се съдържа в чл. 52 ЗЗД.
По думите на френския цивилист Rene Savatier „неимуществените
9
вреди са всяко човешко страдание, което не води до имуществени вреди“.
Неимуществените вреди се изразяват в засягане на защитими права,
което засягане няма парична оценка – ТР-4-2012-ОСГТК.
Неимуществените вреди могат да възникнат от накърняването на всяка
правнозащитено благо, независимо дали то е обект на абсолютни субективни
права ( като правото на живот ( чл. 28 КРБ ), правото на телесна
неприкосновеност ( чл. 29 КРБ ), правото на свобода и равноправно третиране
по достойнство и права ( чл. 6, ал. 1 КРБ ), правото на недискриминация ( чл.
6, ал. 2 КРБ ), правото на неприкосновеност на личния живот и ненамеса в
него ( чл. 32, ал. 1, изречение първо КРБ ), правото на чест, достойнство,
добро име ( чл. 32, ал. 1, изречение второ КРБ ), правото на лична свобода (
чл. 30 КРБ ), правото на изображение и глас ( чл. 32, ал. 2 КРБ ), свобода и
тайна на кореспонденцията ( чл. 34 КРБ ), свобода на съвестта, на мисълта и
избор на вероизповедание ( чл. 37, ал. 1 КРБ ), правото на изразяване на
мнение ( чл. 39 КРБ ), правото да се търси, получава и разпространява
информация ( чл. 41 КРБ ), правото на свободно сдружаване ( чл. 44 КРБ ),
правото на събрания и манифестации ( чл. 43 КРБ ), правото на име на
физическо лице ( чл. 12 ЗГР ), правото на фирма ( чл. 7 ТЗ ), доброто
търговско име и доверието към предлаганите стоки ( чл. 30 ЗЗК ),
използването на чужда търговска фирма ( чл. 29 ЗЗК ), разгласяването на
търговска тайна ( чл. 8 ЗЗТТ ), нарушаване на неимуществените авторски
право ( чл. 15 ЗАПСП ) ) или на относителни права ( напр. породени от
договор – ТР – 4 – 2012 -ОСГТК, засягане на имуществени права върху
обекти на интелектуалната собственост по ЗАПСП, ЗПРПМ, ЗМГО, в редица
хипотези на нелоялната конкуренция по чл. 29 – 37 ЗЗК ) или пък на
представлява фактическо отношение, което не е обект на правно регулиране,
но интересът на личността, който се удовлетворява чрез него, е защитен от
действащия правопорядък - арг. от чл. 56, изречение първо КРБ ( напр. в
рамките на фактическо съпружеско съжителство между две лица, при трайно
отглеждане на неосиновено дете – храненик ).
Друго деление на неимуществените вреди е свързано с т.н. „морален
патримониум“ ( общност на всички нематериални блага, които нямат
комерсиална стойност ), който се състои от две части – в едната попадат
неимуществените вреди, свързани с емоционалния живот на засегнатото лице
10
( „афективната част на моралния патримониум“ ), а другата част – онези
вреди, които засягат достойнството на постраД. в обществото ( „социалната
част на моралния патримониум“ ).
Първият вид неимуществени вреди са резултат от засягане на блага,
свързани с вътрешния мир и психични преживявания на лицето, като
накърняване на чувството на привързаност, скръб и болка при загубата на
близък, вторият вид – от засягане на т. н. „блага на обозначение“, свързани с
външния свят и отношенията на лицето с него накърняване на честта,
доброто име, репутацията, свободата на религиозно убеждение и пр.
Юридическият критерий за квалификацията на вредата като
неимуществена и отграничаването й от имуществените вреди е само дали
последиците от засягането на благата имат паричен еквивалент в гражданския
оборот - вж. К., А. Облигационно право. Обща част. С. 2020, с. 366.
Съдебната практика ограничава неимуществените вреди главно до три
групи случаи – физически болки и страдания от телесни увреждания; болки и
страдания, причинени от смърт на близък роднина или съпруг, както и на
лице, което се е намирало в трайна и дълбока емоционална връзка - ТР – 1 –
2018 - ОСНГТК; страдания от неизпълнено обещание за брак – р. 32 – 1969 –
ОСГК.
В литературата е аргументирано виждането, че неимуществените вреди
са широк кръг и обхващат последиците от засягането както на блага, които са
предмет на субективни права ( права на свободно развитие на личността,
права върху телесния и духовния интегритет, право на чест, право на име,
право на фирма, право на личен живот, право на изображение, права върху
предмети на т.н. индустриална собственост и други ), така и на блага, които
не са предмет на права - вж. К., А. цит. съч., 366 – 367.
Неимуществените са неоценими в пари последици от засягането на
защитени права и интереси, а делението на имуществени и неимуществени
вреди е приложимо към произтеклите от засягането последици.
Неимуществената вреда е необратима и непоправима.
Неимуществените вреди са неизмерими в паричен еквивалент и затова
следващото се за тях парично обезщетение се определя от съда по
справедливост – чл. 52 ЗЗД.
Паричното обезщетение, макар и несъвършено, е единственото
11
възможно средство и най-подходящата форма за зачитане претърпяването на
тези вреди и за компенсиране на засегнатото лице. Въпреки невъзможността
неимуществените вреди да бъдат поправени, българското право придава на
паричното плащане към постраД. компенсаторна функция. Функцията, която
се придава на присъдената парична сума е да възстанови психичното
равновесие на личността и да му даде възможност да компенсира
отрицателните емоции. Парите се разгледат като сурогат на неприятните
емоции, които лицето е принудено да преживее. Целта на обезщетението е
чрез тези средства увреденият да получи облекчение след преживяното, да
неутрализира отрицателните си емоции, да оздрави психиката си, да постигне
усещане за удовлетворение и справедливост. Функцията на обезщетението е
именно в това да възстанови чувството на засегнатото лице за справедливост,
но не чрез възмездие и репресия, а чрез зачитане на факта и последиците от
стореното противоправно деяние.
Размерът на обезщетението се определя от Съда по справедливост.
Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактна
категория.
При прилагането на критерия на справедливостта следва да се отчитат
въведените още от А. ( 384 г. пр. н. е. – 322 г. пр. н. е. ) в книга пета на „Н. Е.“
( 300 г. пр. н.е. ) принципи на „възстановителна справедливост“ (лат. iustitia
correctiva ), изискваща състоянието на един човек да бъде възстановено след
настъпването на една неправда в състоянието, което е съществувало преди
тази неправда; и на „разпределителна справедливост“ (лат. iustitia distributiva
), която изисква лицата в едно и също положение да търпят еднакви
последици от състоянието, в което се намират, т. е. еднакво третиране на
еднаквите случаи, действат паралелно – еднаквите по вид и степен вреди да
намират еднаква компенсация, която да отговаря на действително
преживените страдания.
Справедливостта като метод за решаване на въпроса за обезщетяване на
неимуществените вреди включва и следните задължения към Съда: 1. Да
отчете наличието на особени обстоятелства ( принцип на специфичност на
преценката на Съда ); 2. Да прецени цялата конкретна обстановка на случая (
принцип на цялостност на преценката на съда ); 3. Да третира еднаквите
случаи по един и същ начин ( принцип на равно третиране при преценката на
12
съда ); 4. Да формулира своето вътрешно убеждение отчетливо – по начин,
който прави възможно подлагането му на обективен контрол, и обосновано –
по начин, който го прави убедително и за останалите членове на обществото (
принцип на обоснованост на преценката Съда ).
Справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на
неимуществените вреди се извежда от преценката на конкретните
обстоятелства, които носят обективни характеристики – степен и характер на
увреждането, начин и обстоятелства, при които увреждането е настъпило,
продължителност и интензитет на търпимите болки и страдания, възраст на
увредения, неговото обществено и социално положение, промяната в живота
на постраД., физическите и психологическите последици за увредения и
други фактори.
Неимуществените вреди, настъпили от непозволено увреждане,
съществуват обективно.
В българската правна система, основана на върховенството на правото (
арг. от чл. 4, ал. 1 КРБ ), Съдът е компетентен да разрешава спора по
справедливост само в случаите, в които е изрично овластен от законова норма
да приложи своето справедливо усмотрение. Чрез справедливостта не се
създават нови правни норми, а само се достига в процеса на правоприлагане
до конкретното правило за поведение, с оглед на което да се реши в
предвидените от закона случаи даден правен спор при отчитане на
конкретните обстоятелства. Разпоредбата на чл. 51 ЗЗД е плод на този
законодателен подход, при който справедливостта е привлечена като правно-
технически критерий при правоприлагането. Поради особеното им естество
неимуществените вреди не се поддават на репариране, тъй като
неимуществените последици от виновното противоправно поведение не
могат да получат точен паричен израз, нито могат да бъдат премахнати чрез
получаване на парична обезвреда от увредения. Затова при тях паричното
обезщетение е предназначено главно да възмезди и удовлетвори увреденото
лице за негативните нематериални последици, понесени от него вследствие на
увреждането. С оглед на тези съображения законодателят допуска
присъждането на парично обезщетение за неимуществени вреди, като
овластява и задължава съда да определи конкретния размер на обезвредата по
справедливост с оглед степента на засягане на правозащитените блага и
13
интереси на личността и на конкретните обстоятелства при извършването на
нарушението по свое усмотрение, но в рамките на принципа на
върховенството на правото.
Обезщетението за неимуществени вреди има само компесаторна
функция, тъй като то има за цел да репарира в относително пълен обем
болките, страданията, и други нематериални последици, възникнали от
противоправното деяние.
Причиняването на телесни повреди при пътно – транспортно
произшествие, представляващо деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД, поражда
право на обезщетение в полза на засегнатото лице за неимуществени вреди.
Обективният критерий, според който се определят подлежащите на
обезщетяване вреди, е пряката и непосредствена причинно–следствена връзка
между телесните повреди на пострадалото лице и конкретните
неблагоприятни последици, настъпили в правната му сфера.
От събраните по делото гласни и писмени доказателства се установява
наличието на болки и страдания, претърпени и търпени от пострадалата
вследствие на пътно-транспортното произшествие.
Съгласно нормата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени
вреди се определя от Съда по справедливост. Както бе посочено по-горе,
причинените неимуществени вреди, които представляват неблагоприятно
засягане на лични нематериални блага, не могат да бъдат възстановени или
поправени, а само да бъдат възмездени чрез парично обезщетение за
доставяне на други блага, което придава на обезщетението не на
компесаторно, а на заместващо такова. Тази заместваща облага във всеки
конкретен случай е различна, зависеща от характера и степента на
конкретното субективното увреждане, поради което причинените вреди
следва да бъдат определени по тяхната афектационна стойност. Съгласно ПП
– 4 – 1968 – ВС понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни,
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от
Съда при определяне на размера на обезщетението – конкретните
обстоятелства при които е настъпило пътно-транспортното произшествие,
причинило средна телесна повреда на ищцата, психическите изживявания,
изпитани от нея, нейната възраст, здравословен и психически статус,
14
обществено-икономическа обстановка в страната към датата на настъпване на
ПТП, нормативно определените лимити на застрахователните покрития към
същия момент.
В конкретния случай към датата на произшествието пострадалата е била
на 51 години, работещ по трудово правоотношение, в отлична физическа и
ментална кондиция, в активна трудова възраст. В резултат на причинените й
травматични увреждания, ищцата е търпяла и търпи болки и страдания, като
по време на възстановителния период е била с ограничена двигателна
активност. Пътно-транспортното произшествие е изиграло ролята на стресор
върху психиката на пострадалата. Към настоящия момент тя е емоционално
лабилна, с тревожна ангажираност от постоянните болкови изживявания, с
малоценностни изживявания за неспособност и безперспективност, с
нарушена адаптация в семейната и трудова сфера.
Установените фактически данни относно претърпените болки и
страдания и очертаните прогнози мотивират настоящия състав на съда да
приеме, че справедливия размер на дължимото обезщетение е 75 000.00 лв.
По отношение на иска за имуществени вреди, Съдът счита същият за
доказан и основателен, тъй като от представените като доказателства по
делото фискални бонове са свързани с лечението на получените от
пострадалата увреждания, поради което следва да го уважи в пълен размер.
В процесния казус, ответникът е инвокирал възражение по чл. 51, ал 2
ЗЗД за съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице.
Съпричиняването на вредите е сложен юридически факт, който включва
следните елементи: 1. Деликт, извършен от лице, различно от увредения,
което да обосновава неговата гражданска отговорност, 2. Наличие на пряка
причинна връзка между вредите и поведението на постраД., 3. Неделимост на
вредата и 4. Поведение на постраД., което е в противоречие с грижата на
добрия стопанин - вж. К., А. Цит. съч. 397 - 401.
Съгласно постоянната и задължителна практика на ВКС, обективирана
в т.7 от ПП-17-1963-ВС, обезщетението за вреди от непозволено увреждане се
намалява, ако и самият пострадала е допринесъл за тяхното настъпване, като
в случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на
постраД. и настъпилия вредоносен резултат. За да бъде намалено
обезщетението за вреди, увреденият трябва да е допринесъл по някакъв начин
15
за тяхното настъпване. Необходимо е приносът да е конкретен и да се
изразява в извършване на определени действия или въздържане от такива
действия от страна на увредения. С действията си или бездействията си
увреденото лице трябва да е нарушило предписани от закона правила за
поведение и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия
вредоносен резултат.
Застрахователят своевременно е въвел възражение за съпричиняване на
вредите от страна на пострадалата с посочване на нарушения на разпоредбите
на 113 и чл. 114 от ЗдвП, съгласно които при пресичане на платното за
движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки при
спазване на следните правила: преди да навлязат на платното за движение, да
се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства; да не удължават
ненужно пътя и времето за пресичане; да спазват светлинните сигнали и
сигналите на регулировчика; да не преминават през ограждения от парапети
или вериги. На пешеходците е забранено да навлизат внезапно на платното за
движение и да пресичат същото при ограничена видимост.
Направените с отговора на исковата молба правоизключващи
възражения от застрахователя касаят следните нарушения –пътуване на
пострадалата без поставен предпазен колан – чл. 137а, ал. 1 ЗДвП.
От доказателствата по делото се установява, че пострадалата е пътувала
без поставен предпазен колан, като по този начин способствала с
поведението си за настъпването на вредите. Съдът счита, че приносът на
пострадалата възлиза на 10 %.
В тази връзка, Съдът намира възражението на ответника за наличието
на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД на вредоносния резултат от
страна на постраД. за основателно и следва да уважи иска за неимуществени
вреди в размер на сумата от 67 500.00 лв., като за разликата до претендирания
размер от 135 000.00 лв. го отхвърли. Искът за имуществени вреди следва да
се уважи в размер на сумата от 1 551.60 лв., като за разликата до
претендирания размер от 1 724.00 следва да го отхвърли.
По отношение на разноските, Съдът приема следното:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъди
възнаграждение за един адвокат, а на ответника следва да се присъдят
разноски съобразно отхвърлената част на иска – чл. 78, ал. 3 ГПК. Когато
16
делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от
разноски по делото, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се
такси и разноски, като съответните суми се присъждат н полза на съда – чл.
78, ал. 6 ГПК.
Правото на разноски представлява имуществено субективно право.
Отговорността за заплащане на разноски произтича от процесуалния закон и е
основана на гражданско правоотношение, чийто състав е трикомпонентен – 1.
неоснователно предизвикан спор; 2. направени разноски по повод участие в
съдебно производство по повод така повдигнатия правен спор и 3. съдебен
акт, който съдържа произнасяне по искането за разноските с оглед резултата
от делото. Отговорността за разноски е деликтна, ограничена обективна
отговорност за вредите от предявяване на неоснователен или недопустим иск
и включва само внесените такси и разноски по производството, както и
възнаграждението за един адвокат, но не и всякакви други разходи и
пропуснати ползи от страната по делото. В този смисъл е и задължителната
съдебна практика – р. 189-2014-IV ГО. Отговорността за разноски има за
основна цел да възстанови направените реални разходи, които са
предизвикани от нуждата от правна защита в дадено производство. Вземането
за разноски не може да служи и не може да се използва за неоснователно
разместване на блага.
С Решение от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004,
Съдът на Европейския съюз е приел, че когато държава член на ЕС делегира
на частноправен субект ( какъвто е Висшият адвокатски съвет ) правомощия
във връзка с определяне на икономически условия ( в настоящия случай –
приложими минимални адвокатски възнаграждения ), то тя осъществява
нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл. 101 и чл.
102 ДФЕС, тъй като насърчава частен стопански субект да приема
съгласувани практики, ограничаващи свободната конкуренция. Според Съда,
чл. 10 ЕО ( сега чл. 4, ал. 3 ДЕС ) и чл. 81 ЕО ( сега чл. 101 ДФЕС ) са
нарушени, когато държава членка изисква или насърчава сключването на
споразумения, приемане на решения или съгласувани практики,
противоречащи на чл. 81 ЕО ( сега чл. 101 ДФЕС ), или подсилва техния
ефект, или лишава от законодателен характер собствените си правила, като
делегира на частни икономически оператори отговорността да вземат
решения, засягащи икономическата сфера.
17
С Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С – 427/2016 и С-
428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.
4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката
– да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен
с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски
за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава
конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1
ДФЕС.
С Решение от 25.01.2024 г. по дело C‑438/2022 Съдът на ЕС е приел, че
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение; член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно
която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет,
и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При
наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните
цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за
да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101,
параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и
практики; член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
18
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по
член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в
тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
За да се прецени дали при съществуването на такова решение,
представляващо съгласувана практика чрез въвеждане на минималните
възнаграждения, има нарушение на правото на ЕС, Съдът на ЕС е извел три
условия, при които подобно решение може да се счита за съответстващо на
правото на ЕС: 1. ако самата държава членка определя минималните
адвокатски възнаграждения, а не делегира изцяло процеса по изготвяне и
приемане на тези правила на частни субекти; 2. ако се даде възможност на
правоприлагащият орган, отчитайки правната и фактическа сложност на
делото, инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, и
продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения
размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато той се явява
несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи от
процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна; 3. ако
решението предвиждат правила, които са в разумно съотношение на
съразмерност между използваните средства и преследвана легитимна цел -
Решение от 19.02.2002 г. по дела C-94/04 на СЕО.
Законовата уредба към настоящия момент делегира изцяло правото на
Висшия адвокатски съвет (ВАдвС), който е орган на сдружението на
адвокатите и се състои само от адвокати, да приема наредба, която да
предвижда минимални адвокатски възнаграждения. Липсват каквито и да е
законови механизми държавата да влияе на процеса на изработване, оценка на
въздействието, приемане и влизане в сила на тези правила, които са
задължителни за всички. Те обвързват и съда, за който не е предвидено право
да се отклони от предвидените минимуми при определяне размера на
разноските, подлежащи на възстановяване.
Определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения и
установяването им като задължителни с национална правна уредба е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС ( решение от 23.11.2017 г.
19
по дела C‑427/2016 и C‑428/2016, решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022
).
Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва
да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед
на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди,
че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана
на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики – решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/2022.
Член 101 ДФЕС е основна разпоредба, необходима за изпълнението на
задачите, възложени на Европейския съюз, и по-специално за
функционирането на вътрешния пазар. Член 101, параграф 2 ДФЕС
предвижда, че споразуменията или решенията, които са забранени в
съответствие с този член, са нищожни (решения от 01.06.1999 г. по дело
C‑126/97, решение от 20.09.2001 г. по дело С-453/1999 ). Тази нищожност е
задължителна за съда, щом са изпълнени условията за прилагане на член 101,
параграф 1 ДФЕС и съответното споразумение не може да обоснове
предоставянето на освобождаване по член 101, параграф 3 ДФЕС.
Нищожността по член 101, параграф 2 ДФЕС има абсолютен характер.
Нищожно споразумение по силата на тази разпоредба няма действие в
отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на
трети лица.
Цената на услуга, която е определена в споразумение или решение,
прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна
цена. Съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара е
сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1
ДФЕС.
Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва
20
да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по
член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в
тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги – решение от 25.01.2024 г. по дел С-438/2022.
От изложеното следа изводът, че в настоящия случай нито едно от
условията, изведени в практиката на Съда на ЕС, не е спазено.
По тези съображения следва да се приеме, че Наредба № 1/09.07.2004 г.
противоречи на правото на ЕС и по-конкретно на чл. 101 и чл. 102 ДФЕС.
Тези правила за минимални адвокатски възнаграждения засягат не само
потребителя на адвокатски услуга, но и насрещната страна в съдебното
производството, доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще бъде
възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. Тези правила са обвързващи за
съда, макар да са приети от частен стопански субект, който е и участник в
съдебното производство, с което се нарушава правото на справедлив процес,
тъй като на съда се отнема правото да съобрази спецификите на конкретното
дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Тези
съображения обуславят извода на съда, че приетите правила ограничават
правото на справедлив съдебен процес, което включва разглеждане на делото
от справедлив независим и безпристрастен съд, предварително създаден със
закон, което право е гарантирано в чл. 47 от Харта на основните права на
Европейския съюз и съответстващия чл. 6 от Конвенцията за защита правата
на човека и основните свободи. Наредба № 1/09.07.2004 г. противоречи на
правото на Eвропейския съюз - чл. 101 и чл. 102 ДФЕС и чл. 47 ХОПЕС,
доколкото на първо място, е приета от ВАдвС – орган на сдружението на
адвокатите, действащ в случая като частен икономически оператор, който е
насърчен от държавата да приема свободно и самостоятелно обвързващи
решения, касаещи правилата на конкуренция в същия сектора, в който
развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите и, на второ място,
тези решенията императивно обвързват независимия съд в преценката му
какъв е размерът на разноските, който подлежи на възстановяване в
съдебното производство, участник в което производство са и членовете на
21
сдружението на адвокатите, като в Наредбата не е предвидена възможност
съдът да може да се отклони от тези правила дори когато с оглед спецификата
на делото справедливостта го налага.
С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС, е прието, че
правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на
подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори
като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи
за защитата на съответното право. Такъв е по-конкретно случаят, когато тази
правна уредба цели да изключи от възстановяването прекомерните разходи,
направени в резултат на необичайно високи хонорари, уговорени между
спечелилата делото страна и нейния адвокат, или в резултат на престирането
от адвоката на услуги, които не се считат за необходими за гарантиране
надлежното упражняване на съответното право. Съдебните разноски, които
следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат
„пропорционални“. Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не
би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата делото
страна действително е понесла за адвокатска помощ, стига те да са разумни.
Макар изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото
страна трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна
разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на
възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните
разноски, които действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е
уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането
на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат,
който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.
Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира
пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по
собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на
националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без
да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по
законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по
дело 106/1977 на Съда на ЕО.
Изложените по-горе обстоятелства дават право на настоящия съдебен
състав да определи размера на претендираните от страните адвокатски
22
възнаграждения, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното
дело, без да е обвързан нито от уговорения от страните и процесуалните им
представители размери на адвокатското възнаграждение, нито и от
минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъди сумата от
3 000.00 лв. представляваща адвокатско възнаграждение за един адвокат
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да се присъдят
50.00 лв. съдебно-деловодни разноски и 3 000.00 лв. адвокатско
възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да заплати сумата от
2 762.10 лв., представляваща държавна такса.
С оглед изложените съображения, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
РЕШИ:
ОСЪЖДА Б. И. гр. С. **, район Л., бул. „Д. Б.“ № 87, ЕИК **** да
заплати на Н. А. М. ЕГН ********** с наст. и пост. адрес с. О., ул. „**“ № 3,
общ. Тервел, област Добрич сумата от 67 500.00 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, виновно причинени при пътно-
транспортно произшествие на **** г. от водач на лек автомобил марка „Ф.“
модел „Г.“ с рег. № ****, застрахован по риска „Гражданска отговорност”
при Б. И. гр. С., ведно с лихва за забава по чл. 429, ал. 3 КЗ върху главницата,
считано от 19.09.2023 г. ( датата на уведомяване на застрахователя ) до
окончателното изплащане на задължението, ведно с лихва за забава по чл.
497, ал. 1, т. 1 КЗ, считано от 26.09.2023 г. ( датата на постановения отказ за
изплащане на застрахователното обезщетение ), претендиран на основание чл.
432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 във вр. с чл. 52 ЗЗД, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 67 500.00 лв. до 135 000.00 лв.
ОСЪЖДА Б. И. гр. С. **, район Л., бул. „Д. Б.“ № 87, ЕИК **** да
заплати на Н. А. М. ЕГН ********** с наст. и пост. адрес с. О., ул. „**“ № 3,
общ. Тервел, област Добрич сумата от 1 551.60 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, виновно причинени при пътно-
транспортно произшествие на **** г. от водач на лек автомобил марка „Ф.“
23
модел „Г.“ с рег. № ****, застрахован по риска „Гражданска отговорност”
при Б. И. гр. С., ведно с лихва за забава по чл. 429, ал. 3 КЗ върху главницата,
считано от 19.09.2023 г. ( датата на уведомяване на застрахователя ) до
окончателното изплащане на задължението, ведно с лихва за забава по чл.
497, ал. 1, т. 1 КЗ, считано от 26.09.2023 г. ( датата на постановения отказ за
изплащане на застрахователното обезщетение ), претендиран на основание чл.
432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 във вр. с чл. 52 ЗЗД, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 1 551.60 лв. до 1 724.00 лв.
ОСЪЖДА Б. И. гр. С. **, район Л., бул. „Д. Б.“ № 87, ЕИК **** да
заплати на Н. А. М. ЕГН ********** с наст. и пост. адрес с. О., ул. „**“ № 3,
общ. Тервел, област Добрич сумата от 3 000.00 лв. представляваща
адвокатско възнаграждение за един адвокат.
ОСЪЖДА Н. А. М. ЕГН ********** с наст. и пост. адрес с. О., ул. „**“
№ 3, общ. Тервел, област Добрич да заплати на Б. И. гр. С. **, район Л., бул.
„Д. Б.“ № 87, ЕИК **** следните суми: 50.00 лв. съдебно-деловодни
разноски и 3 000.00 лв. адвокатско възнаграждение
ОСЪЖДА Б. И. гр. С. **, район Л., бул. „Д. Б.“ № 87, ЕИК ****да
заплати на ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ сумата от 2 762.10 лв.,
представляваща държавна такса.
РЕШЕНИЕТО ПОДЛЕЖИ НА ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ ПРЕД
ВАРНЕНСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД В ДВУСЕДМИЧЕН СРОК ОТ
ВРЪЧВАНЕТО МУ НА СТРАНИТЕ.
Съдия при Окръжен съд – Добрич: _______________________
24