№ 3973
гр. Варна, 09.11.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на девети
ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Невин Р. Шакирова
като разгледа докладваното от Невин Р. Шакирова Въззивно частно
гражданско дело № 20213100502683 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 вр. чл. 130 от ГПК.
Образувано е по повод частна жалба на М. ИЛ. Д. срещу Определение № 5193 от
14.09.2021г. постановено по гр.д. № 4067/2021г. по описа на ВРС, XХIV-ти състав, с което
на основание чл. 130 от ГПК е върната исковата му молба и прекратено образуваното въз
основа на нея производство с извод за ненадлежна пасивна процесуална легитимация на
ответника Д.С., в качеството му на физическо лице.
В частната жалба са наведени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на
определението. Изложени са доводи, че предявените искове са насочени срещу Д.С. –
управител на „Савимекс“ ООД, който с противоправните си действия му е нанесъл вреди, за
което носи отговорност в лично качество. Същият е пасивно процесуално легитимиран по
иска за вреди, в качеството му на физическо лице по реда на чл. 45 от ЗЗД за негови
действия, извършени в качеството му на Управител на дружеството работодател. Позовал се
е на ПП на ВС № 4 от 30.10.1975г. Недобросъвестното поведение на ответника – деликвент
в случая е обосновано с твърдения, че ползвайки се със служебното си положение,
умишлено и недобросъвестно с цел постигане на лични и неслужебни цели е извършил
закононарушението – фиктивно съкращаване на щата, със знанието, че липсва основание за
това.
Отговор на частната жалба не е депозиран от ответника Д.С..
При служебна проверка, съдът констатира, че частната жалба е подадена в срока по
чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу обжалваем акт – определение, което попада в хипотезата на чл.
274, ал. 1, т. 1 от ГПК, от страна с правен интерес от обжалване и удовлетворява
изискванията за съдържание по чл. 275, ал. 2 от ГПК, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения:
Производството пред ВРС е образувано по повод предявени от М. ИЛ. Д. срещу Д.
1
ИВ. С. осъдителни искове с правно основание чл. 45 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на
ответника да му заплати сумата от 5303.60 лева, представляваща обезщетение за вреди под
формата на пропусната полза – нереализирани доходи от престиране на труд след изтичане
на срока по чл. 225, ал. 1 от КТ, вследствие незаконосъобразно уволнение поради
съкращаване на щата, извършено от ответника, в качеството на управител на дружеството
работодател, чрез недобросъвестно ползване на служебното му положение за постигане на
неслужебна цел и за лична облага за периода от 07.08.2018г. до 07.04.2019г. /по 662.95 лв. за
всеки месец/, както и сумата от 1047.54 лева, представляваща обезщетение за забава върху
главницата за времето от 07.04.2019г. до 17.03.2021г., както и законната лихва върху
главницата от предявяване на исковата молба.
Исковата молба и уточненията й са основани на фактически твърдения, както следва:
в периода 03.11.20211г. до 06.02.2018г. ищецът бил страна по трудово правоотношение с
работодателя „Савимекс“ ООД, гр. Варна, представлявано от управителя Д. ИВ. С., по което
заемал длъжността „Търговски представител“ на територията на склада в гр. Велико
Търново. На 06.02.2018г. със заповеди, подписани от ответника Д. ИВ. С., в качеството му
на управител на дружеството работодател, ТПО на ищеца било прекратено на основание чл.
328, ал. 1, т. 2 от КТ. Налице е влязло в сила съдебно решение, с което са уважени
предявените от ищеца срещу работодателя искове с правно основание чл. 344, т. 1, т. 2 и т. 3
от КТ като уволнение е признато за незаконно и отменено. Незаконното уволнение е
извършено от ответника, като управител на дружеството – работодател недобросъвестно.
Ползвайки се от служебното си положение, ответникът умишлено и недобросъвестно с цел
постигане на лични и неслужебни цели, а именно да отстрани от работа ищеца, е извършил
закононарушение – фиктивно съкращаване на щата в склада на дружеството в гр. Велико
Търново, въпреки, че е знаел, че липсва основание за това. На следващия ден, същият
назначил на мястото на ищеца друго лице, както и разрешил въпросите, с които ищецът
многократно го е сезирал във връзка с организацията на труда в склада. Наред с това, на
07.08.2021г., ответникът проявил бездействие, като не е допуснал ищеца на работата, на
която бил възстановен от съда, а впоследствие на 03.09.2020г. ответникът отново уволнил
ищеца дисциплинарно, което уволнение отново е предмет на съдебен контрол. От тези
недобросъвестни действия и бездействия на ответника, като управител на дружеството
работодател, ищецът претърпял вреди под формата на пропуснати ползи – нереализирани
трудови доходи след изтичане на срока по чл. 225 от КТ /не е могъл да започне нова работа/
в заявения период, поради което е налице основание за ангажиране на деликтната
отговорност на ответника по реда на непозволеното увреждане. Отправил в тази връзка
искане за положително произнасяне по предявените искове.
При тези фактически твърдения и формулирано искане за защита, в обжалваното
решение ВРС квалифицирал исковете на основание чл. 45 от ЗЗД и с извод за ненадлежна
пасивна процесуална легитимация на ответника, доколкото с оглед твърденията в исковата
молба вредите са причинени от ответника в качеството му на органен представител на
дружеството работодател. При липса на твърдения обуславящи ангажиране на
2
отговорността на Д.С., в личното му качество, приел предявените искове за недопустими,
поради което постановил прекратяване по реда на чл. 130 от ГПК.
Съставът на ВОС, за да се произнесе, съобрази следното:
Съгласно разясненията дадени с т. 1 на Постановление № 4 от 30.10.1975г. на
Пленума на ВС работникът може да претендира вреди от уволнението в размер над
предвидения в чл. 225, ал. 1 от КТ само в случаите, когато вредите са настъпили в резултат
на непозволено увреждане, съставляващо действие извън предвидената в КТ възможност за
прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя. Когато
ръководителят на предприятието работодател, въпреки че му е било известно, че липсват
основания за уволнение на работника, е издал уволнителна заповед, ползвайки
недобросъвестно служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни
цели, то той дължи на работника обезщетение по чл. 45 от ЗЗД за действително причинените
вреди. Спорът не е трудов, а ответник по иска с правно основание чл. 45 от ЗЗД е
съответният ръководител на предприятието работодател, извършил незаконното уволнение.
Гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя по чл. 49 от ЗЗД не е
ангажирана. Действително, отговорността по чл. 49 от ЗЗД възниква за лицето, което е
възложило работата другиму, когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е
възложена работата чрез действия, съставляващи извършване на възложената работа или са
пряко свързани с нея или чрез бездействия за изпълнение на задължения – в този смисъл
Постановление № 9 от 28.12.1966г. на Пленума на ВС, но с влизане в сила на КТ /ДВ, бр. 26
от 01.04.1986г./, обективната отговорност на предприятието работодател за вреди от
незаконно уволнение е ограничена до размера, предвиден в чл. 225, ал. 1 от КТ. Над този
размер отговорността е само на извършилия незаконно уволнение ръководител, в личното
му качество, ползвал недобросъвестно служебното си положение за постигане на
неслужебна цел.
Съгласно приетото в задължителната съдебна практика поначало ръководителят не
дължи обезщетение, а само при наличие на допълнителни предпоставки, сочещи на
умишлено негово поведение, целящо увреждане на уволнения работник. Ако уволненият
служител е претърпял действително повече вреди, той може да ги търси, но само от
длъжностното лице, издало заповедта за уволнение и то, ако с това действие му е причинено
непозволено увреждане. Тази последица настъпва, когато издателят на заповедта е ползвал
служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е
било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки
това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи. В тази хипотеза искът е с
правно основание чл. 45 от ЗЗД и се предявява срещу издателя на незаконната заповед за
уволнение /Решение № 73 от 12.06.2013г. по гр.д. № 311/2012г. на ВКС, IV ГО и др./.
Настоящият случай е именно такъв: в исковата молба са въведени твърдения, че
уволнителна заповед е издадена от ръководителя, ползвал недобросъвестно служебното си
положение, за да постигне лични или други неслужебни цели. От умишлено предприетото
срещу ищеца незаконосъобразно поведение на ответника, като управител на дружеството
3
работодател ищецът понесъл имуществени вреди, съизмерими с размера на пропуснатия
доход от възнаграждение за престиране на труд в размер на последното му БТВ в рамките
на исковия период. Формулираното искане е за обезвреда на понесени действителни вреди
посредством осъждане на ответника, в лично качество за проявената недобросъвестност, в
качеството му на управител и издател на незаконната заповед за уволнение. Предявените
искове в заключение са процесуално допустими, при надлежна пасивна процесуална
легитимация на ответника Д. ИВ. С., в качеството на физическо лице и автор на отменена
заповед за уволнение.
Обжалваното определение е неправилно и следва да се отмени, като делото се върне
на първоинстанционния съд с указания за продължаване на съдопроизводствените действия
по разглеждане и решаване на материалноправния спор.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ по частна жалба на М. ИЛ. Д. Определение № 5193 от 14.09.2021г.
постановено по гр.д. № 4067/2021г. по описа на ВРС, XХIV-ти състав, с което на основание
чл. 130 от ГПК е върната исковата му молба и прекратено образуваното въз основа на нея
производство с извод за ненадлежна пасивна процесуална легитимация на ответника Д.С., в
качеството му на физическо лице.
ВРЪЩА делото с указания за продължаване на съдопроизводствените действия по
разглеждането му от етап подготовка на делото в закрито заседание по реда на чл. 140 и сл.
от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване по аргумент от чл. 274, ал. 3, т. 1 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4