№ 18
гр. Разград , 25.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на първи февруари, през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Рая П. Йончева
Членове:Валентина П. Димитрова
Атанас Д. Христов
при участието на секретаря Небенур Р. Хасан
като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно гражданско дело
№ 20203300500308 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 373 от 20.10.2020 г. по гр.д № 535/2020 г. по описа на РС
- Разград, съдът е постановил следното:
ОТХВЪРЛЯ ИСКА, предявен от Е. Х. Х., ЕГН ********** с постоянен
адрес с.Синя вода, общ.Лозница, обл.Разград, ул.“Шейново“, №3 срещу Х. Ф.
Х., ЕГН ********** с постоянен адрес с.Манастирско, общ.Лозница,
обл.Разград, ул.“Витоша“, №4 за заплащане на сумата 6 571,00 лв. по
договор за паричен заем.
ОСЪЖДА Е. Х. Х., ЕГН ********** с постоянен адрес с.Синя вода,
общ.Лозница, обл.Разград, ул.“Шейново“, №3 ДА ЗАПЛАТИ на Х. Ф. Х., ЕГН
********** с постоянен адрес с.Манастирско, общ.Лозница, обл.Разград,
ул.“Витоша“, № 4 сумата 580 лв. /петстотин и осемдесет лева/ разноски по
делото.
Недоволен от това решение е останал жалбоподателя Е. Х. Х., който
чрез пълномощна си адвокат Р.М. от АК – Сливен, го обжалва. Моли
решението да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно и се
постанови решение, с което исковата претенция да бъда уважена. Сочи, че е
безспорно установено, че процесните суми са предоставени от ищеца на
ответника, въз основа на договор за заем за отглеждане на лавандула. Излага
1
подробни съображения. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, насрещната по жалбата страна – Х. Ф.
Х., чрез пълномощника си адвокат М.Р. М. АК - Разград, депозира отговор на
жалбата. Намира последната за неоснователна и моли обжалваното решение
да бъде потвърдено. Излага подробни съображения. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването,
въззивникът не се явява. Явява се пълномощникът му адвокат Р.М. от АК –
Сливен, който поддържа жалбата и излага допълнителни съображения.
В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването,
въззиваемият се явява лично заедно с пълномощника си адвокат М.Р. М. АК –
Разград. Поддържат отговора на жалбата и излагат допълнителни
съображения за потвърждаване на решението. Заявяват, че не претендират
разноски пред въззивната инстанция.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата
и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от
процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е
процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, като
съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си единствено за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните
норми на материалния закон (т. 1 на тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г.
по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен
състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните
във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд
споделя изложените в мотивите му съображения, с изключение на извода му
за недопустимост на свидетелски показания, на осн. чл. 164, ал.1, т.3 ГПК /
този извод да РС е неправилен защото при наличието на документ за
предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за
установяването им със свидетелски показания - по същество обаче
показанията са обсъдени от първоинстанционния съд/, поради което и на
2
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с
доводите, изложени в жалбата, въззивната инстанция намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск, с правно
основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
плати на ищеца сума в размер на 6 571,00 лв представляваща левова
равностойност на предоставен от ищеца на ответника заем, с банкови преводи
от дата 12.02.2019 г. за сумата 2400 евро, а от дата 29.03.2019 г. – 970 евро.
За да постанови обжалвания резултат, първоинстанционният съд е
приел, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се
установява предаване на процесната сумата, но не са установени останалите
съществени елементи на договора за заем за потребление – съгласие на
страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична
сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на изискуемост
на това парично задължение.
Настоящия съдебен състав намира този извод на първата инстанция за
правилен.
Договорът за заем за потребление е реален договор, който се счита
сключен, когато въз основа на постигнато между страните съгласие
заемодателят предаде, а заемополучателят получи в заем парична сума или
заместими вещи, на които става собственик, като заемополучателят се
задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид количество и
качество.
Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в
разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от следните правопораждащи
юридически факти: 1). съгласие на страните (съвпадане на две насрещни
волеизявления с идентичен предмет за пораждане на признат от закона
правен резултат) за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на
парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на
изискуемост на това парично задължение и 2). реално предаване на тази сума
от заемодателя на заемателя.
В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване,
съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, наличието на предвидените
законови предпоставки от фактическия състав на чл. 240 ЗЗД, а именно:
наличие на валидно възникнало облигационно задължение по сключен между
страните договор за заем. Доколкото договорът за заем е реален, то
необходимо е да се установи предаването в собственост от заемодателя-ищец
на заемополучателя-ответник на уговорената парична сума или друга
заместима вещ. Съществено е, че установяването на предаване на парична
сума не освобождава ищеца от задължението да установи, че същата е
предадена именно въз основа на договор за заем, доколкото е възможно да е
3
предадена на друго основание – ищецът да е изпълнил едно свое задължение,
да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. При
оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са
дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е
погасено и други факти съобразно наведените възражения. В случай, че
предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на
какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е
възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да
произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да
установи този източник с допустимите от закона доказателствени
средства. При липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по
заема, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели
установяването на заемното правоотношение, което е над определената в
закона стойност. Поради реалния характер на договора за заем,
предоставената сума представлява съществен елемент на договора и
установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя,
е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата,
за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със
свидетелски показания. Така и постановените по реда на чл. 290 ГПК
решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о., ГК,
решение № 82 от 12.05.2015 г. на ВКС по гр д. 5122/2014 г., III г. о., ГК,
решение № 283 от 1.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2117/2016 г., IV г. о., ГК,
решение № 262 от 2.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 676/2017 г., IV г. о., ГК,
решение № 192 от 7.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2519/2014 г., III г. о., ГК.
В процесния случай, предвид изложените фактически твърдения в
исковата молба, въззивникът твърди, че е дал в заем пари, които следва да му
бъдат върнати от ответника, т. е. предмет на доказване е съществуването на
валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по
делото със сочените параметри от ищеца, както правилно е приел и районният
съд.
По делото не се спори, че ищецът е превел процесните суми по
банковата сметка на ответника. Единственият спор по делото е
основанието въз основа на което ищецът е предоставил на ответника
процесната сума.
Според ищеца – основанието е заемен договор /като ответникът щял
да използа средствата за отглеждане на лавандула/, а според ответника –
основанието е неформален договор между страните за съвместно отглеждане
на лавандула.
Видно от заключението на на вещото лице, назначено на осн. чл. 185,
изр.2 ГПК, което съдът приема за пълно, ясно, обосновано и правилно /л. 113-
118, 123 РС/, е че при извършения превод от турски на български език в
документите за двата банкови превода, с които ищецът е превел в полза на
4
ответника процесните суми е, че:
основанието на банковия превод от 12.02.2019г. за сумата от 2 400 евро
е: „изплащане на задължение свободен валутен трансфер“ /л.9 РС/,
основанието на банковия превод от 29.03.2019г. за сумата от 970 евро е:
„Х.Х. Лавандула“ /л.11 РС/,
Поради тези основания за превод посочени в банковите документи,
съдът намира за неоснователно възражението във въззивната жалба, че
„категоричено се установи от писмените доказателства, че всички
преведени суми в процесния период са само с едно основание: заем“ /л.5 ОС/.
От обстоятелството, че ответникът е приел тези суми без забележки, не
означава че те са му били предоставени в заем. Единственото доказателствоq
ангажирано от ищецаq за доказване на заемен договор между страните, са
показанията на неговата майка – св. Фйдес Салимова /л. 109 РС/. Същата
обаче твърди, че знае от сина си – ищеца за сключен договор за заем между
страните, а не че e присъствала при уговорката между страните. Ценени по
реда на чл. 172 ГПК, същите не доказват твърдяния от ищеца заемен договор.
Представените пред въззивното производство доказателства – 2 бр.
уведомления относно изваждане на засяти стръкове с лавандула от площи
обработвани от ответника, не променят този извод /л. 71-72 РОС/. Само за
пълнота на изложението следва да се отбележи, че няма спор по делото, че
ответникът се е занимавал с отглеждане на лавандула.
Ето защо, съдът приема, че ангажираните от ищеца доказателства не
установяват основанието за възникване на посочения паричен дълг.
Водените от ответника свидетели – Гюрджан Мехмедов, Мерджан
Сюлейман и Севил Х.а – първите двама без родство, а третият съпруга на
ответника /л. 109-111 РС/, които съдът кредитира с доверие, като
съответстващи на събрания доказателствен материал, в своите показания
сочат за наличие на съвместна дейност между страните за отглеждане на
лавандула. Ето защо, съдът приема, че средствата са дадени на друго
основание различно от заемен договор.
В обобщение, поради неоснователността на доводите, изложени във
въззивната жалба, и с оглед съвпадането на изводите на двете съдебни
инстанции, решението на първоинстанционният съд следва да бъде
потвърдено, като правилно и законосъобразно, включително и в частта за
разноските.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание. чл. 78, ал. 3
вр. чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. С оглед изявлението на
представителя й в о.с.з., че не претендира такива пред въззивната инстанция,
то такива не следва да бъдат присъждани.
5
В подадената въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за
присъждане на разноски, но предвид неоснователността на жалбата, такива не
му се дължат.
Така мотивиран, съдът,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 373 от 20.10.2020 г. по гр.д № 535/2020
г. по описа на Районен съд – Разград.
Препис от решението да се връчи на страните, на осн. чл. 7, ал.2 ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280,
ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6