РЕШЕНИЕ
№ 180
гр. Разград, 04.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Атанас Д. Христов
ЦВЕТАЛИНА М. ДОЧЕВА
при участието на секретаря Дияна Р. Г.
като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно гражданско дело
№ 20243300500287 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 324 от 21.05.2024 г. постановено по гражданско дело №
20233330101758 по описа за 2023 година на РС – Разград, съдът е постановил
следното:
ОСЪЖДА И. И. И., ЕГН **********, адрес ***, да заплати на И. М. Т.,
ЕГН **********, с адрес за призоваване ***, сумата от 15 050,00 лв.
/петнадесет хиляди и петдесет лева/, представляваща платена без
основание сума по иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, формирана като
сбор от четири извършени банкови трансакции на дати 18.03.2019г.;
14.03.2019г.; 27.12.2018г. и 10.12.2018г. по банкови сметки на страните в
Уникредит Булбанк АД, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 12.10.2023г. до окончателното й заплащане,
както и законната мораторна лихва върху главницата, изтекла за периода
от 30.01.2023 г. до 12.10.2023 г., в размер на 1295,99 лв. /хиляда двеста
деветдесет и пет лева и деветдесет и девет стотинки/ по иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА И. И. И., ЕГН **********, адрес ***, да заплати на И. М. Т.,
ЕГН **********, с адрес за призоваване ***, сумата от 2602,00 лв. /две
хиляди шестстотин и два лева/ разноски по делото, представляващи
държавна такса, хонорар за вещо лице и адвокатско възнаграждение
1
Недоволен от това решение е останала ответницата И. И. И., която го
обжалва, чрез пълномощника си адвокат М. Р. М. от АК - Разград. Намира
решението за неправилно, необосновано, постановено при съществени
нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния
закон. Моли същото да бъде отменено, като вместо него бъде постановено
решение с което исковите претенции бъдат отхвърлени като неоснователни и
недоказани. Твърди, че е налице основание за всеки от извършените преводи,
които основания са били посочени от насрещната страна в попълнените от нея
банкови документи, при посочването на основанията на преводите.
Процесните суми са били преведени от банковата сметка на ищеца по нейната
банкова сметка, но сумите са били предназначени за тогавашния й фактически
съжителник Ю.Б. Т., с когото ищецът имал общ бизнес. Сочи, че ищецът не
превеждал сумите по банкова сметка на съжителника й, тъй като върху
банковите сметки на последния е имало наложени запори. Твърди, че след
постъпването на процесните сумите, тя е изтегляла същите в брой и ги е
предавала изцяло на съжителника си, за когото били предназначени. Излага
подробни съображения. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, насрещната по жалбата страна - И. М. Т.,
чрез пълномощника си адвокат А. Г. Г. от АК- Русе, депозира отговор на
жалбата. Оспорва същата и моли решението да бъде потвърдено. Намира за
неоснователно доказателственото искане на жалбоподателя. Излага подробни
съображения. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването,
въззивницата не се явява. Явява се пълномощникът адвокат М. Р. М. от АК –
Разград, който поддържа жалбата и излага подробни съображения. В срока по
чл. 149, ал.3 ГПК представя подробна писмена защита.
В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването,
въззиваемата страна не се явява. Явява се пълномощникът адвокат А. Г. Г. от
АК – Русе, която поддържа отговора на жалбата и излага подробни
съображения. В срока по чл. 149, ал.3 ГПК представя подробна писмена
защита.
Разградски окръжен съд, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното
от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
2
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно. На основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите
на районния съд. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да бъде
допълнено следното:
По отношение на фактическата обстановка:
Събраните във въззивното производство доказателства – показанията
на свидетелите К. Г. Т. и Г. И. Д., не водят до промяна на фактическата
обстановка възприето от първоинстанционния съд.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД за връщане на недължимо платена сума в общ размер на
15 050 лв., формирана като сбор от следните четири извършени банкови
трансакции, при които ищецът е превел от своята банкова сметка по банковата
сметка на ответницата, следните суми:
- на 18.03.2019г. сумата от 8 000 лв., с посочено от платеца
основание за превод „по договор за заем“;
- на 14.03.2019г. сумата от 2 400 лв. с посочено от платеца основание
за превод „по договор за заем“;
- на 27.12.2018г. сумата от 3 000 лв. с посочено от платеца основание
за превод „по договор за заем“;
- на 10.12.2018г. сумата от 2 000 лв. с посочено от платеца основание за
превод „захранване сметка“ /ищецът претендира само част от тази сума в
размер на 1 650 лв./.
Претендира се и мораторна лихва върху главниците за периода от дата
на връчването на поканата за връщане на сумите /30.01.2023г./ до датата на
подаването на исковата молба /12.10.2023г./, на осн. чл. 84, ал.2 във вр. чл. 86,
ал.1 ЗЗД. Претендира се и законна лихва от датата на подаването на исковата
молба до окончателното изплащане на главницата, на осн. чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Безспорно е по делото, че горепосочените четири банкови превода са
били извършени – това се признава от ответницата, както се установява и от
ССЕ, чието заключение съдът приема като пълно, ясно, обосновано и
правилно.
На 30.01.2023г. ищецът е връчил на ответницата покана за
възстановяване на горепосочените процесни суми. Ответницата отговорила,
че не дължи сумите предмет на настоящото производство.
По делото не се спори, че между страните са извършени по банков път
преводи в размер на 34 400 лева, от които 19 350 лв. ответницата е превела
обратно по сметката на ищеца /налице е и СПН на Решение № 221 от
6.04.2022 г. на РС - Разград по гр. д. № 2613/2021 г., потвърдено с Решение №
215 от 1.12.2022 г. на ОС - Разград по в. гр. д. № 163/2022 г./.
Основният спорен въпрос, пренесен и пред настоящата инстанция,
3
е дали е налице основание за получаването на процесните суми от страна
на ответницата.
Ответницата признава, че процесните суми са били преведени от
банковата сметка на ищеца по нейната банкова сметка, но твърди, че сумите
били предназначени за тогавашния й фактически съжителник Ю.Б. Т., с когото
ищецът имал общ бизнес. Сочи, че ищецът не превеждал сумите по банкова
сметка на съжителника й, тъй като върху банковите сметки на последния е
имало наложени запори. Твърди, че след постъпването на процесните сумите,
тя е теглила същите в брой и ги е предавала изцяло на съжителника си, за
когото били предназначени.
Разпитан в качеството на свидетел горепосочения съжителник Ю.Б. Т.,
сочи, че е живеел на семейни начала с ответницата до 2020г., имат общо дете.
Твърди, че той самият е адресат на процесните преводи, сумите по тях са му
предоставяни от ответницата в пълен обем, веднага след постъпването по
банковата й сметка. Твърди, че ответницата е била само посредник за сумите,
понеже самият той има наложен запор на банкова сметка и не оперира с нея,
поради задължение за обезщетение за причинена средна телесна повреда.
Парите били за общ бизнес с ищеца. Сочи, че малко след преводите Т.
предприемал среща с него и Ю. Т. му предавал лично в брой по-голямата част
от преведените суми - около 80 %, като целта била така ищецът да скрие
сумите от жена си. Свидетелят умишлено не е уведомявал ответницата какво
прави с парите, тъй като тя била приятелка със съпругата на ищеца.
Свидетелят задържал по-малката част от парите за финансиране на общия им
бизнес с кучета. Свидетелят сочи, че ответницата не е имала никога
финансови отношения с ищеца. На две от срещите между свидетеля и ищеца
присъствали и трети лица – К. Г. Т. и Г. И. Д..
Във въззивното производство в качеството на свидетеля бяха разпитани
горепосочените лица - К. Г. Т. и Г. И. Д.. Третия допуснат във въззивното
производство свидетел – И. В. Т., която е съпруга на ищеца, се възползва от
правото си да се откаже от свидетелстване, на осн. чл. 166, ал.1, т.2 ГПК,
поради което бе заличена като свидетел.
Свидетелят Г. И. Д. сочи, че познава ищеца И. М. Т., ответницата И. И.
И. и свидетеля Ю.Б. Т., като знае, че обща дейност е имало само между Т. и Т.,
а не и между И. и Т.. Този свидетел е присъствал на събирания в имота на
ищеца И. М. Т. в село Николово, област Русе, знае, че общата дейност между
Т. и Т. е във връзка с отглеждане и търговия с ловни кучета, като Т. е
отглеждал и обучавал ловните кучета в имота си в село Благоево, а Т. е
превеждал суми по сметката на И. И., които са ползвани за отглеждането на
кучетата. На свидетеля Д. не е известно ответницата И. да е имала бизнес
отношения с ищеца И. М. Т.. Този свидетел е присъствал на две предавания на
парични суми всяко от които в размер на 5 000.00 лева от Ю.Б. Т. на И. М. Т.,
във връзка с общата им дейност с ловни кучета, като и двете предавания на
суми станали на паркинга пред магазин „Кауфланд” в град Разград, като
4
предаваните суми били в банкноти от по 50.00 лева, тъй като Т. имал такъв
навик да плаща в банкноти от по 50.00 лева.
Свидетелят К. Г. Т. сочи, че знае обща бизнес свързан с отглеждане на
кучета между ищеца и свидетеля Ю.Б. Т.. Свидетелят преди – 5-6 години е
присъствал на разговор между горепосочените лица, при който същите взели
решение да преустановят бизнеса си, като изрично заявили, че никой на
никого не дължи пари. Ю.Б. Т. се възползвал от съжителницата си –
ответницата, през която минавали финансовите потоци, без обаче тя да има
някакви финансови отношения с ищеца.
Горепосочените двама свидетели К. Г. Т. и Г. И. Д. заявяват, че за тях
били изненадващо поведението на Т. по завеждане на дела против И. И. И.,
тъй като двамата знаели, че отношенията му с Ю.Б. Т. са изцяло уредени и
никой няма претенции спрямо другия, а И. И. нямала бизнес отношения с Т..
При така установената фактическа обстановка, съдът намира следното
от правна страна:
По исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на "получаване без
основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно
правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т. е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на
имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция
на даденото. Разглежданата хипотеза е налице и при недължимо платено и
получено, като например: изпълнение на съществуващо задължение, но с
превишаване на действителния му размер, неправилно изпълнение на
съществуващи задължения или до изпълнение на несъществуващо
задължение, платена цена за услуги, които в действителност не са били
осъществени, несъответствие между изискванията на правно-релевантния
факт /договора/ относно количеството на предметната престация /с оглед на
която е извършено плащането/ и действително полученото количество стока
или услуга и пр.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищеца е било
да установи при условията на пълно и главно доказване, че фактически е
предал на ответника процесната сума. Ответникът, от своя страна, е следвало
да докаже наличието на основания за задържането на процесната сума, а при
липсата на такива – че е върнал процесната сума.
Съдът намира, че ищецът е провел успешно доказване по делото,
поради следните съображения:
По делото е безспорно установено, че процесните суми са преведени от
банковата сметка на ищеца по банковата сметка на ответницата.
Съдът намира, че ответницата не е доказала правното основание за
получаването и задържане на сумите.
5
По възражението на жалбоподателя – ответник, че ищецът в
платежното нареждане е попълнил основание за преводите – „по договор за
паричен заем“ или „захранване на сметка“, поради което не може да се
приеме, че сумите са получени без основание по см. на чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Минималното съдържание на платежното нареждане е посочено в чл.
15 от НАРЕДБА № 3 от 18.04.2018 г. за условията и реда за открИ.е на
платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на
платежни инструменти, а в чл. 8, ал.5, че подуправителят, ръководещ
управление "Банково" на БНБ, определя с указание примерни формуляри-
образци на документите, с които се разпорежда или се дава съгласие за
изпълнение на платежните операции. Така и Решение № 468 от 5.07.2022 г. на
САС по в. т. д. № 365/2022 г. недопуснато до касационно обжалване с
Определение № 1358 от 19.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2618/2022 г., II т. о.,
ТК.
Посочените платежни нареждания с основание „по договор за паричен
заем“ и „захранване на сметка“ /което е видно от представените извлечения
от сметки/, съдържат съществените данни от съдържанието на платежното
нареждане за превод по чл. 15, ал. 1, т. 9 от НАРЕДБА № 3 от 18.04.2018 г. за
условията и реда за открИ.е на платежни сметки, за изпълнение на платежни
операции и за използване на платежни инструменти. Вж. Решение № 135 от
11.06.2021 г. на ВтАС по в. т. д. № 392/2020 г. недопуснато до касационно
обжалване с Определение № 430 от 11.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 2352/2021
г., II т. о., ТК и Решение № 24 от 28.02.2023 г. на ВтАС по в. т. д. № 159/2022 г.
В хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД предаването, съответно
получаването на нещо следва да осъществено при изначална липса на
основание, т. е. когато още при самото получаване няма основание /причина/
за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго.
Основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които
произтича претендираното право. За да признае или отрече претендираното
право съдът следва да прецени правното значение и на тези факти и
обстоятелства, които ответникът счита, че имат значение за възникването,
променянето или прекратяването на претендираното право. Когато ищецът
претендира съществуването на едно материално субективно право, той
въвежда правопораждащите факти с иска, а ответникът въвежда
правоизключващите, правоунищожаващите, правоотлагащите и
правопогасяващите факти с възражения. Когато ищецът отрича
съществуването едно материално субективно право, тъй въвежда
правоизключващите, правоунищожаващите, правоотлагащите и
правопогасяващите факти с иска – те са неговото основание, а ответникът
въвежда правопораждащите факти и обстоятелства с възражение. С тези свои
процесуални действия, както и с репликите, дупликите и т. н. страните
очертават предмета на доказване. Няма пречка ищецът да посочи някои
6
правопораждащи факти, а ответникът – някои опорочаващи, правоотлагащи
или правопогасяващи факти. Независимо от това от кого са посочени и с чии
процесуални усилия те са доказани, съдът може да основе решението си върху
тях. Така и Определение № 50859 от 21.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 696/2022
г., III г. о., ГК.
В съдебната практика на ВКС, формирана с решение №
161/01.07.2013г. по гр. д. № 564/2012 г., ІV г. о. и решение № 148/10.09.2019 г.
по гр. д. № 2183/2018 г., ІV г. о., се приема, че при съдебен спор на основание
чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът носи доказателствената тежест да установи по делото
факта, че е дал имуществено благо на ответника, а в тежест на ответника е да
докаже, че полученото от него не е лишено от основание, т. е съществува
причина за разместването на благата, която му дава право да задържи
полученото. Когато ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на
ответника, в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на
ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Първата
хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато
ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът
докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая
даденото е без основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице,
когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което
получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се
е осъществило или е отпаднало.
С предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
ищецът иска осъждането на ответницата да му заплати сумите като оспорва
наличието на договор за заем, посочен в платежните нареждания като
основание за извършените от ищеца парични преводи на процесните
суми в полза на ответницата. Следователно, спорът има за предмет
оспорване от ищеца сключването на договор за паричен заем. Източникът,
юридическия факт, от който произтича твърдяното вземане на ищеца е
отричането на сключване от негова страна на договор за заем. Спорното право
в случая е връщане на исковата сума, претендирана като платена без правно
основание. Вж. и Определение № 222 от 4.12.2020 г. на ВКС по т. д. №
1949/2020 г., I т. о., ТК. Доколкото обаче в материализиращия това
вземане документ, на който се позовава самият ищец, е отразено
наличието на основание за плащане на сумата, спорното право включва
по необходимост и установяване несъществуването на това правно
основание. Вж. и Определение № 146 от 17.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. №
236/2021 г., II т. о., ТК.
В случая, по делото се установява по несъмнен начин преводите на
процесните суми по сметка на ответницата. Действително, още с исковата
молба ищецът е извел взаимноизключващи се твърдения, че даденото е без
основание, за което обаче представя доказателства, които водят до различен
извод /в представените банкови извлечения част от основанията са "По
7
договор за заем"/, т. е. релевирано е допълнително обстоятелство, въз основа
на което съдът достига до извод, че ищецът признава неизгоден за него факт,
който при преценката на всички обстоятелства по делото, съгласно чл. 175
ГПК, обаче се опровергава. Събраните по делото гласни доказателства,
безспорно установяват, че относно процесните суми не е бил сключен
договор за заем.
Оспорването направено от ответницата, че процесните парични
превода са направени без основание се доказва от ищеца, чиято е
доказателствената тежест, поради което исковите претенции са основателни.
Тези изводи са в съответствие с даденото разрешение в Постановление № 1 от
28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г., Пленум на ВС, тъй като настоящия състав
приема, че е налице хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, която изисква
предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.
е. когато още при самото получаване е липсвало основание за преминаване на
благата от имуществото на едно лице в имуществото на друго. В случая,
ищецът е доказал начална липса на основание, тъй като доказателствата по
делото установяват релевантния за спора факт, че не съществува причина за
разместване на имуществените блага, което да дава право на ответника да
задържи полученото. Вж. и Определение № 60496 от 16.06.2021 г. на ВКС по
гр. д. № 1535/2021 г., IV г. о., ГК.
По възражението на жалбоподателя – ответник, че не е задържала
за себе си сумите, а след като сумите са постъпвали по банковата й сметка,
ги е изтегляла в брой и ги е предавала изцяло на фактическия си съжителник,
за когото били предназначени поради общия му бизнес с ищеца.
При безкасовото плащане чрез платежни операции, чието изпълнение
налага заверяване/задължаване на платежна сметка /напр. с платежно
нареждане или директен дебит/, плащането се смята за завършено с
постъпване на сумата по сметката на кредитора, което практически се
извършва чрез заверяване на сметката. От този момент се приема, че е
осъществено преминаването на сумата в патримониума на кредитора
/титуляря на банковата сметка/. С посоченото действие е завършен
фактическият състав на платежния процес при плащане по банков път – чл.
305 от ТЗ. След заверяване на платежната сметка собствеността и рискът
относно преведената, респективно внесената сума преминават върху титуляря
на сметката /така решение № 216 от 06.03.2013 г., постановено по т. д. №
882/2011 г. по описа на ВКС/. Със заверяване на платежната сметка на
ответницата, процесните суми са преминали в нейния патримониум, т. е.
осъществен е фактическият състав на безкасовото плащане. Така и Решение
№ 263613 от 3.06.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 10361/2020 г. Дали след това
ответницата ги е теглила и предавала на трето лице е ирелевантно за изхода на
делото.
Относно претендираната лихва.
Съгласно диспозитивната норма на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД /която е
8
приложима при вземания, произтичащи от извъндоговорно основание/, когато
няма определен ден за изпълнение длъжникът изпада в забава след като бъде
поканен от кредитора.
С получаване на поканата за връщане на сумата дадена на отпаднало
основание ответницата е изпаднала в забава и дължи обезщетение за същата в
размер на законната лихва.
Няма оплаквания във въззивната жалба, че дължимата лихва за забава е
в различен от присъдения с първоинстанционното решение размер, поради
което акцесорният иск е основателен и следва да бъде уважен.
Законна лихва, както правилно е приел и първоинстанционния съд, се
дължи върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба –
12.10.2023г. до окончателното й заплащане, на осн. чл. 86, ал.1 ЗЗД.
По възражението на жалбоподателя – ответник за допуснати
съществени процесуални нарушения.
Въззивният съд допусна исканите от жалбоподателя доказателства, на
осн. чл. 266, ал.3 ГПК, но същите не водят да промяна на фактическата
обстановка и прави изводи.
Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно -
отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не
водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Вж. и
Решение № 2589 от 24.04.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 16354/2018
г.недопуснато до касационно обжалване с Определение № 789 от 16.11.2020 г.
на ВКС по гр. д. № 2386/2020 г., III г. о., ГК.
Поради гореизложеното обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
По разноските във въззивното производство.
С оглед изхода на делото, въззивникът няма право на разноски.
В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят направените
разноските във въззивното производство в размер на 1 750 лв. за заплатено
адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал.1 във вр. чл. 81 във вр. чл. 273
ГПК.
По изложените съображения, съдът, на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 324 от 21.05.2024 г. постановено по
Гражданско дело № 20233330101758 по описа за 2023 година на РС – Разград.
ОСЪЖДА И. И. И., ЕГН **********, адрес ***, да заплати на И. М. Т.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 1 750 лв. /хиляда седемстотин и
петдесет лева/ представляваща разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивното производство, на осн. чл. 78, ал.1 във вр. чл. 81
9
във вр. чл. 273 ГПК.
Препис от решението да се връчи на страните, на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 ГПК, в едномесечен срок от връчването
му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10