Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.Плевен, 27.04.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в публично съдебно
заседание на двадесет и седми март през
две хиляди и осемнадесета година в
състав:
Председател: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
Членове: ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
РЕНИ СПАРТАНСКА
при секретаря Кона
Дочева ..………………. и в присъствието на
прокурора ……………………..……. като разгледа
докладваното от
съдията Емилия Кунчева в.гр.дело № 150 по описа за 2018 година, на основание данните по делото и
закона, за да се произнесе, взе предвид:
Въззивно производство по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С решение на Върховен касационен съд,
Търговска колегия, Второ отделение, от 12.02.2018 г., постановено по т..д. № ***********
г. е отменено решение № 28 от 31.01.2017 г. по в.гр.д. № 948/2016 г. на
Плевенски окръжен съд и делото е върнато на същия съд за ново разглеждане от
друг състав.
Предмет на разглеждане в настоящото
въззивно производство е въззивна жалба, подадена от „***“ АД гр. София, чрез
пълномощника адв. В.Л. от САК, срещу решение № 1600 от 20.10.2016 г. по гр.д. №
6219/2015 г. на Плевенски районен съд, в частта, в която банката е осъдена на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД да заплати на Б.И.И. и В.Ц.В. сумата
от 5 718,50 лв. – част от цялото вземане в размер на 11 000 лв.,
представляваща надплатена сума за възнаградителни лихви за периода от 03.12.2010
г. до 15.11.2015 г. по договор за банков ипотечен кредит № 103/06.08.2008 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.12.2015 г. до
окончателното изплащане. В жалбата се съдържат оплаквания, че районният съд е
направил два решаващи извода, които са неверни и не кореспондират на събрания
доказателствен материал, а именно: че по делото е установена уговорка между
страните годишният лихвен процент да се формира от два компенетна – променлив
базов индекс и постоянен – надбавка, както и че от клаузите на договора не
следвало, че лихвеният процент не може да пада под 8,20%, какъвто е бил размера
му към момента на постигане на съглашение. Въззивният жалбоподател счита също
така за неверен извода на първоинстанционния съд за основателност на предявения
осъдителен иск поради неотносиномост на на разрешението, дадено с ТР № **/29.04.2015
г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС към настоящия спор, и навежда
оплаквания, че изводите на решаващия съд във връзка със направеното от
ответника възражение за изтекла погасителна давност за част от исковата
претенция са непонятни, като излага съображения, че след като съдът е направил
извод за частична основателност на това възражение, то за погасената част от
претенцията на ищците предявеният иск е следвало да бъде отхвърлен, вместо
което претенцията е уважена изцяло, като съдът е приел, че основателността на
възражението не се отразява на размера на уваженото вземане. Моли окръжният съд
да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и да отхвърли
предявения осъдителен иск.
Постъпила е и насрещна въззивна жалба
/погрешно озаглавена „Насрещна касационна жалба“/, подадена от Б.И.И. и В.Ц.В.
– ищци в първоинстанционното производство, чрез пълномощника им адв. Д.Н. ***,
срещу решението на районния съд в частта му, в която е отхвърлен искът им с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 146, ал. 1, вр. с чл. 143
от ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на т.9.4 от Раздел III на Общите условия, при които „***“ АД предоставя на
физически лица кредити, обезпечени с права върху недвижими вещи – ипотечни кредити, които са приложими
по договор за банков ипотечен кредит № **************** г. и са връчени на
ищците на 02.12.2015 г. С жалбата се поддържа довод, че първоинстанционното
решение е неправилно в обжалваната му отхвърлителна част и са изложени
съображения в подкрепа на същия. Претендира се отмяната на решението на
районния съд в обжалваната му част и уважаване на предявения установителен иск.
При новото разглеждане на делото във въззивната инстанция въззивната
жалба и насрещната въззивна жалба се поддържат от процесуалните представители
на страните, съответно адв. Евгени Ойсолов от САК за „***“ АД и адв. Д.Н. за Б.И.
и В.В., които са представили и писмени защити по делото.
Като взе предвид данните по делото и
доводите на страните, настоящият съдебен състав на Плевенски окръжен съд намира
както въззивната жалба на „***“ АД, така и насрещната въззивна жалба на Б.И.И.
и В.Ц.В. за неоснователни, предвид следните съображения:
Не е било спорно между
страните, а е и видно от събраните писмени доказателства, че между тях
съществува валидно облигационно правоотношение по Договор за банков ипотечен
кредит на физическо лице № 103 от 06.08.2008 г., с който банката е предоставила
на ищците кредит в размер на 25 000 евро.
Следва да се отчете, че договорът за
банков кредит се включва в приложното поле на Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/, тъй като ищците като физически лица имат качеството на потребители по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ответната банка е търговец по смисъла на
§ 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Безспорно установено е също така, че
през м.декември 2015 г. на ищците са били връчени Общи условия на банката от
същата година, които ги обвързват изцяло, с оглед изричното им приемане от
тяхна страна и доколкото договорът за кредит продължава да съществува, в
какъвто смисъл са и указанията в отменителното решение на ВКС досежно
преценката за правния интерес от предявения установителен иск.
Заявената от ищците искова претенция с правно
основание чл. 124 от ГПК, във връзка с чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от ЗЗП е за
обявяване недействителността на клаузата на т. 9.4 от посочените по-горе Общи
условия от 2015 г., при които „***“ АД предоставя на физически лица кредити,
обезпечени с права върху недвижими вещи – ипотечни кредити, съгласно която при кредити, погасявани чрез
анюитетни вноски, годишният лихвен процент по кредита се променя /увеличава/намалява/ автоматично съобразно
промяната на договорения, приложим лихвен индекс, която промяна е с
повече/по-малко от 0,25 процентни пункта спрямо действащия към момента на
промяната размер на приложимия лихвен индекс.
От съдържанието на приложения
договор за банков ипотечен кредит, сключен между страните, е видно, че крайният
срок за издължаване на отпуснатия от банката в полза на ищците кредит в размер
на 25 000 евро е 20.07.2033 г., като погасяването се извършва чрез месечни
анюитетни вноски по погасителен план. Договорена е лихва за редовен дълг, която
се начислява и изплаща върху редовната главница по кредита за срока на
действието му и представлява част от всяка анюитетна вноска по погасителния
план. Годишният лихвен процент върху
редовната главница се определя, съгласно договора, от два компонента – базов
лихвен индекс по Раздел III от Общите
условия, който ******, и надбавка в размер на 3.720%. Към момента на
сключването на договора годишният лихвен процент, формиран на база посочените
компоненти, е бил 8.20% и съответно въз основа на същия е изготвен погасителния
план по отпуснатия ипотечен кредит.
Съгласно чл. 143 от ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя в посочените хипотези. Разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
предвижда, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално.
В конкретния случай се иска да бъде
обявена за недействителна клауза от Общите условия на банката, при което не
може да се приеме, че се касае за индивидуално уговорена клауза.
Изхождайки от съдържанието на
оспорената клауза и легалната дефиниция, дадена в чл. 143 от ЗЗП,
първоинстанционният съд правилно е разгледал исковата претенция на плоскостта
на относимите за случая хипотези на същата разпоредба, а не само с оглед
сочените от ищците основания по чл. 143, т. 9 и т.12 от ЗЗП.
С клаузата на т.9.4 от Общите
условия по никакъв начин не се внася промяна в начина на определяне на годишния
лихвен процент, уговорен с договора за кредит между страните, а именно
посредством двата посочени в договора компонента – базов лихвен индекс *** и фиксирана надбавка, респективно не се налага
потребителите да приемат нови клаузи. В този смисъл не е налице неравноправност
на тази клауза на основание чл. 143, т. 9 от ЗЗП.
Не са налице и основанията, предвидени
в чл. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП, с оглед твърденията на ищците, че клаузата
дава възможност на банката едностранно да определя размера на лихвения процент.
Това е така, тъй като с клаузата е предвидена единствено автоматична промяна на
годишния лихвен процент само в случай, че настъпи промяна в базовия индекс *** и то ако тази промяна се изразява в нарастване или
намаляване на този индекс поне с 0.25 процентни пункта. В този смисъл
едностранното изменение на лихвения
процент е свързано единствено с промени в базовия индекс, на които промени
никоя от страните по договора не разполага с възможност да влияе, както самите
ищци твърдят в представената от тях уточняваща молба пред районния съд.
Включването на индекса *** като
компонент за определяне на годишния лихвен процент по договора за кредит
предпоставя промяната на лихвения процент, съответно в по-високи или в по-ниски размери
от определения размер към момента на сключването на договора, доколкото
базовият индекс е променлива величина и промяната му е извън волята и правомощията
на кредитора. Доколкото с клаузата на т.9.4 от Общите условия се предвижда не
само автоматично увеличаване, но и намаляване на годишния лихвен процент
съобразно промяната на договорения и приложим лихвен индекс, не е налице
неравновесие между правата и задълженията на кредитора и кредитополучателя и не може да се приеме, че клаузата не отговаря
на изискванията за добросъвестност.
Предвид изложените съображения,
настоящият съдебен състав на въззивната инстанция намира, че процесната клауза
от Общите условия на банката не е неравноправна, поради което предявеният
установителен иск за обявяване на нейната недействителност се явява
неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Ищците са предявили при условията на
обективно кумулативно съединяване и частичен осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, за връщане на сумата от 5718,50 лв., като недължимо
платена по процесния договор за банков кредит. Тази искова претенция се
основава на твърдения, че в периода 01.01.2009 г. до 15.11.2015 г. банката не
се е съобразявала с уговорения начин за определяне на годишния лихвен процент и
в размера на възнаградителната лихва е включвала освен базовия лихвен индекс и
фиксираната надбавка, премия, която не е била договорена между страните, както
и че банката не е намалявала лихвата при намаление на приложимия лихвен индекс.
Ответникът е направил възражение за
погасяване на исковата претенция по давност при съобразяване на кратката тригодишна давност за периода
01.01.2009 г. до 03.12.2012 г. и алтернативно при съобразяване на общата
петгодишна давност за периода 01.01.2009 г. до 03.12.2010 г.
В производството пред районния съд е
била назначена съдебно-счетоводна експертиза. От приетото заключение на вещото
лице по същата е видно, че през процесния период – 01.01.2009 г. до 15.11.2015
г. банката е намалявала и увеличавала лихвения процент, с който е олихвяван
кредита на ищците, което се е отразило на размера на погасителните анюитетни
вноски, респективно на остатъка от
главницата по кредита. Събраните през този период договорни лихви са в общ размер на 13 357,11 евро, като
лихвата, начислявана всеки месец върху
остатъчната главница, е определяна въз основа съответните стойности на базовия
лихвен индекс ***,
договорената фиксирана надбавка от 3,720% и премия, която варира от 1 до 4 %.
Въвеждането на такава премия като компонент за определяне на годишния лихвен
процент по кредитите е осъществено, съгласно заключението, въз основа решения
на Управителния съвет на „***“ АД.
От заключението става ясно също така,
че за целия процесен период дължимата възнаградителна лихва, определена
съобразно клаузите на договора за ипотечен кредит между страните, т.е. без
включената едностранно от банката премия
като компонент за определяне на годишния лихвен процент, е в размер на 6 907,82
евро с левова равностойност 13 510.52 лв., при което разликата между
погасените и дължимите лихви е в размер на 6 449,29 евро, с левова
равностойност 12 613,71 лв.
Начисляването и събирането на
възнаградителна лихва от страна на банката над размера на действително
дължимата, съгласно уговореното между страните, е осъществено без да е налице
правно основание за това и подлежи на връщане.
В
този смисъл предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД
се явява основателен и следва да бъде уважен в претендирания размер но за
периода 03.12.2010 г. до 15.11.2015 г., тъй като за периода 01.09.2009 г. до 02.12.2010 г.
исковата претенция е погасена по давност.
Тъй като вземането на ищците е предявено на извъндоговорно основание –
за недължимо плащане по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, приложима е общата
петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. Фактът че част от претендираното вземане
е погасено по давност не се отразява върху размера на уважената претенция,
доколкото искът е частично предявен за сумата от 5 718,50 лв. – част от
цялото вземане в размер на 11 000 лв. Видно е от заключението на вещото
лице /таблицата на л. 175/, че събраните от банката възнаградителни лихви за
периода 01.09.2009 г. до 02.12.2010 г. са в общ размер на 2706,55 евро, а
дължимите такива, съгласно заключението, при определянето им като сбор от базовия лихвен индекс и фиксираната надбавка, са в размер на
1688,53 евро, т.е. разликата от 1018,02 евро /с левова равностойност 1991,65
лв./, представляваща надвзетата от
банката сума, до размера на която исковата претенция се явява погасена по
давност, заедно със сумата, до размера на която е уважен частично предявения
иск, не надхвърлят размера на общо надвзетата сума с левова равностойност от
12 613,71 лв.
Настоящият съдебен състав намира за
неоснователни доводите на въззивника „***“
АД, че съобразно правилата на т. 4.1.а. от договора за банков кредит лихвата е
определена, а не определяема и страните
са договорили годишен лихвен процент от 8,20%, при което надвзетата сума е в
незначителния размер от 3,90 евро, съгласно заключението на вещото лице по
варианта за определяне на дължимата лихва при фиксиран лихвен процент от 8,20%.
С договора за ипотечен кредит между страните е уговорен годишен лихвен процент, формиран от два
компонента, единият от които е променлива величина и това само по себе
си предпоставя промяна в равнищата на
лихвения процент по кредита, респективно в размера на анюитетните вноски.
Установява се от заключението на вещото лице, че банката не е начислявала и
събирала възнаградителните лихви по кредита по фиксиран лихвен. Точно
обратното, вещото лице е посочило изрично, че през процесния период лихвеният
процент по кредита е варирал, като същият е бил както увеличаван, така и
намаляван, което е довело до съответна промяна в размера на погасителните
вноски. Очевидно е, че банката е въвела посочената в заключението премия като
компонент за определяне на лихвения процент
с цел да компенсира ниските равнища на базовия индекс ***, поддържани в продължителен период от време.
Неоснователен е и доводът на въззивника, че съдът не може да присъди на ищците дължимите по договора суми вместо в
чуждестранна валута в лева по централния курс на БНБ, защото този курс не
обвързва страните по облигационното правоотношение. В хипотезата на платена сума при първоначална
липса на основание /чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД/ ищецът има право да
получи връщане на даденото, т.е. сумата във валутата, в която е дадена. Няма
пречка обаче ищецът да упражни правото си като претендира левовата
равностойност на неоснователно получената от ответника сума, тъй като тази
претенция е заявена на извъндоговорно основание, т.е. не е обвързана с уговорка
между страните за разплащане в
чуждестранна валута. Такъв е и настоящият случай, доколкото ищците са поискали
да им бъде възстановена левовата равностойност на част от надвзетата от
ответника в евро сума.
Отделно от гореизложените
съображения, въззивният съд споделя изцяло фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд и на основание чл. 272 от ГПК възприема същите като
мотиви на настоящия съдебен акт.
Обжалваното решение е правилно и
подлежи на потвърждаване изцяло, при
което подадените въззивна и насрещна въззивна жалба се явяват неоснователни.
При този изход на спора
разноски за въззивната инстанция не следва да бъдат присъждани, а следва да
останат за сметка на страните, така както са направени от тях.
На основание чл. 294, ал.
2 от ГПК настоящият съдебен състав следва да се произнесе по разноските за
водене на делото във Върховния касационен съд, като с оглед изхода на процеса,
ответниците по касацията – Б.И.И. и В.Ц.В. следва да бъдат осъдени да заплатят
на касатора „***“ АД направените от него деловодни разноски в размер на 1115
лв., съгласно приложения списък по чл. 80 от ГПК.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 ГПК, Плевенският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1600 от
20.10.2016 г. на Плевенски районен съд, постановено по гр.д. № ******/2015
г.
ОСЪЖДА на основание чл.
294, ал. 2 ГПК Б.И.И., ЕГН **********, и В.Ц.В., ЕГН **********, да заплатят в
полза на „***“ АД гр. */***, ЕИК *****, сумата 1115 лв., представляваща направени разноски за
водене на т.д. № ******/2017 г. по описа на Върховен касационен съд.
Решението подлежи на касационно обжалване
пред Върховен касационен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: