№ 169
гр. Кюстендил, 11.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Йоана Н. Такова
при участието на секретаря Теодора С. Димитрова
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20251500500234 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл.
от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№1759/11.02.2025г., подадена от „Ти Би
Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район
Лозенец, ул.„Д. Хаджикоцев“ №52-54, чрез пълномощника ю.к.К. З., против решение №1261
от 27.12.2024г., постановено по гр.д.№749/2024г. по описа на Районен съд – Кюстендил.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт, изменен в частта за разноските с
определение №384/26.03.2025г., Кюстендилският районен съд е прогласил по предявения от
К. И. М. с ЕГН **********, с адрес: гр.****** срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД иск с правно
основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, нищожността на сключения между страните Договор за
потребителски кредит №720031106179 от 16.02.2022г. и е признал за установено в
отношенията между К. И. М. и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, че К. И. М. не дължи на „Ти Би Ай
Банк“ ЕАД сумата в размер на 50 лева /частично от 1 230.67 лева/ на основание
нищожността на Договор за потребителски кредит №720031106179 от 16.02.2022г. Със
същото решение КнРС е осъдил „Ти Би Ай Банк“ ЕАД да заплати на К. И. М. сумата от 250
лева, представляваща разноски по делото, на основание чл.78 ал.1 от ГПК, а на адв.В. В. М.,
член на АК-Перник, да заплати адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца по реда на чл.38 от ЗАдв в размер на 400 лева.
Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва
първоинстанциония акт в цялост като навежда съображения за неговата неправилност.
Възразява срещу доводите на решаващия състав за недействителност на процесния договор
на основание чл.22 от ЗПК, поради несъответствие на размера на шрифта, на който е
изготвен договора за застраховка, с разпоредбата на чл.10 ал.1 от ЗПК. Не споделя извода на
съда, че застрахователният договор съставлява елемент от договора за кредит. Поддържа, че
договорът за застраховка представлява отделно правоотношение, с което се предоставя
1
допълнителна услуга, по отношение на който не се предвижда изискване за големина на
шрифта, а приложими спрямо него счита, че са разпоредбите на КЗ. Излага детайлни доводи
в подкрепа на разбирането за самостоятелния характер на договора за застраховка.
Жалбоподателят изразява несъгласие с аргументите на първоинстанционния състав,
че уговорената възнаградителна лихва по процесния договор за кредит е недействителна, на
основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави. Счита изводите на
съда относно ограниченията в максималния размер на възнаградителната лихва за неверни, а
цитираната съдебна практика - за изоставена и неактуална. Позовава се на чл.19 ал.4 и ал.5
от ЗПК и сочи, че като част от ГПР е включена и възнаградителната лихва, което косвено
определя и нейния максимален размер. Цитира съдебна практика, обективирана в решения
на окръжни съдилища, в подкрепа на становището си. Счита, че свободата на договаряне,
въздигната в чл.9 от ЗЗД е ограничена от повелителните норми на закона, а ако такива не
съществуват – от добрите нрави, като сочи, че при потребителските кредити са приложими
именно повелителни норми, поради което приложимото ограничение за максималния размер
на възнаградителната лихва и разходите, е това по чл.19 ал.4 от ЗПК – 5 пъти размера на
ОЛП с основен или единствен компонент – възнаградителната лихва.
Заявява се искане за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне изцяло
на предявените искове. Претендира се присъждане на разноски в призводството. Прави се
възражение по чл.78 ал.5 от ГПК за прекомерност на претендираното от насрещната страна
адвокатско възнаграждение.
В законоустановения срок по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна К. И. М., чрез пълномощника адв.В. М. от АК-
Перник, в който се изразява становище за нейната допустимост, но неоснователност по
пространно изложени съображения. Възразява се като неверни срещу изявленията на вещото
лице в съдебно заседание, че застрахователната премия е включена при формиране на ГПР,
както и, че разликата между уговорения в договора ГПР от 48.22% и определения от
експерта – 49,7257%, е минимална, като се сочи, че стойността на застраховката е почти още
половината от отпуснатата в заем сума. Изтъква се, че сключването на застрахователния
договор е условие за отпускане на кредита, респ. застрахователната премия е следвало да
бъде включена в ГПР, а невключването е основание за недействителност на договора.
Позовава се на съдебна практика на съдилищата и на СЕС, която счита за приложима към
процесния случай. Поддържа, че съдебната практика е трайно установена по въпроса, че
максималният размер, до който може да бъде уговаряна възнаградителна лихва, за да не
противоречи на добрите нрави, е 30 %.
Иска се оставяне без уважение на депозираната въззивна жалба и потвърждаване на
обжалвания съдебен акт. Претендират се разноските в производството.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото, намери
въззивната жалба за допустима, като подадена в установения от закона срок от надлежна
страна и насочена срещу акт на районния съд, подлежащ на въззивна проверка.
РС-Кюстендил е бил сезиран с предявени от К. И. М. срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД
обективно кумулативно и евентуално съединени искове за признаване за установено в
отношенията между страните, че сключен помежду им договор за потребителски кредит
№720031106179 от 16.02.2022г. е нищожен, а евентуално – че клаузата на чл.7 от този
договор, предвиждаща задължение за заплащане на застрахователна премия, е нищожна,
както и, че М. не дължи на дружеството сума в размер на 50.00 лева, частично от 1 230.67
лева на основание нищожния договор за потребителски кредит №720031106179 от
16.02.2022г., сключен между страните.
Доводите на ищеца за поддържаната нищожност на сключения договор за
потребителски кредит и произтичащата от нея недължимост на суми, извън предоставената
главница са се заключвали в разбирането, че договорът не отговаря на някои императивни
2
изисквания на Закона за потребителския кредит, по-конкретно – на изискването на чл.10 ал.1
от ЗПК договора да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на същия се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12, в два екземпляра;
на чл.10а, ал.2 ЗПК, според който кредиторът не може да изисква заплащането на такси и
действия, свързани с управлението на кредита, а ако бъде предвидено събирането на такива
такси – то те трябва да бъдат конкретно и точно посочени в договора, което обвързва с
въведеното с договора задължение за заплащане на застраховка, която е сключена между
„Кардиф Общо застраховане, клон България“ и ищеца, като последният е застрахователен
посредник и ползващо се лице, но същият не договаря за себе си, а от името и за сметка на
застрахователя; на чл.11 ал.1 т.10 и чл.19 ал.4 от ЗПК, тъй като застрахователната премия не
е била включена в ГПР, а включването й би довело до превишаване на максимално
допустимия им размер. Посочено е, че при недействителност на договора,
кредитополучателят не би дължал договорната възнаградителна лихва в размер на 784.17
лева и застрахователната премия в размер на 446.50 лева – общо 1 230.67 лева.
За да постанови обжалваното решение, с което е прогласена нищожността на
облигационната връзка между страните и е признато, че М. не дължи на ответното
дружество сумата от 50.00 лева, частично от 1 230.67 лева, КнРС е приел, че по отношение
на сключения между страните договор е приложима потребителската защита в Закона за
защита на потребителите, както и правилата на Закона за потребителския кредит и е счел, че
при сключване на договора е била нарушена разпоредбата на чл.10 ал.1 от ЗПК, според
която договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг
траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за
всяка от страните по договора. Посочил е, че в настоящия случай въведеното изискване не е
спазено по отношение на това всички елементи на договора да бъдат представени с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, доколкото документите, касаещи
дължимите от кредитополучателя застраховки са изписани с различен по вид и размер
шрифт от този, използван при договора за потребителския кредит. Същевременно, съдът е
обосновал извод, че документите във връзка със застрахователното правоотношение се
явяват елемент от договора за кредит, защото по силата на т.7.2.2 от договора, сумите за
застраховките са определени като част от средствата по кредита и са включени като част от
главницата. Съдът е приел, че при нарушаването на правилото на чл.10 ал.1 от ЗПК, на
основание чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, като
съгласно чл.23 от ЗПК, в случаите, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита, което очертавало основателността на предявения иск.
Към горните разсъждения, КнРС е добавил е разбирането си, че в конкретния случай
се констатира и недействителност на клаузата на чл.9.1 от договора, предвиждаща
предоставения кредит на ищеца да се олихвява с годишен лихвен процент в размер на 41.05
%, относно който размер е приел, че доколкото надвишава повече от четири пъти размера на
законната лихва (10%), то същият противоречи на добрите нрави, за което се позовава на
практика на ВКС, според която противоречи на добрите нрави уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при
необезпечени кредити, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва -
решение №906/30.12.2004г. по гр.д.№1106/2003г. на ВКС, ГК; решение №378/18.05.2006г. по
гр.д.№315/2005г. на ВКС, ГК; Решение №1270/09.01.2009г. по гр.д.№5093/2007г. на ВКС,
ГК; Определение №901/10.07.2015г. по гр. д.№6295/2014г. на ВКС, ГК. Намирайки клаузата
за нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, както и, че същата не би могла да бъде
заместена по право от повелителна норма на закона и не може да се предположи, че сделката
би била сключена и без недействителната й част, с оглед несъмнено възмездния характер на
договора за кредит, тоест при липса на предпоставките на чл.26 ал.4 от ЗЗД, районният съд е
3
счел, че нищожността на клаузата за възнаградителната лихва влече нищожност на целия
договор за потребителски кредит.
За неоснователни КнРС е намерил доводите на ищеца за нищожност на договора за
потребителски кредит, поради допуснато нарушение във връзка с размер на ГПР по
договора.
Съобразявайки установеното по делото, както и оплакванията и възраженията на
страните, ОС-Кюстендил, приема от правна страна следното:
Служебната проверка на решението, дължима съгласно чл.269 от ГПК, обосновава
извод, че обжалваното решение представлява валиден и допустим съдебен акт.
Предвид горното следва да бъде проверена правилността му по изложените във
въззивната жалба доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми, каквито са и нормите, уреждащи материята за
неравноправния характер на потребителския договор, както и правилата на ЗПК, поради
което по отношение на тях намират приложение указанията в ТР №1/15.06.2010г. на ОСГТК
на ВКС на ОСТК на ВКС и въззивният съд следва да ги приложи при произнасяне по
правния спор между страните, независимо дали тяхното нарушение е въведено като
основание за обжалване.
В случая по делото няма спор, че между страните е бил сключен договор за
потребителски кредит №720031106179 от 16.02.2022г., по силата на който „Ти Би Ай Банк“
ЕАД е предоставило на К. М. кредит в общ размер от 1 180.00 лева, подлежащ на разсрочено
връщане на 24 месечни вноски. Видно от чл.7.1 от договора, към размера на предоставената
в заем сума е добавена и сумата от 446.50 лева, представляваща общ размер на
застрахователната премия по застраховка „Защита на кредита и сметките“. Според чл.7.2.2, в
случаите, когато потребителят е пожелал да сключи някоя от застраховките или да се
присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора, дължимата
част от кредита за съответната застраховка се превежда от кредитора по банкова сметка на
съответния застраховател, респ. по банковата сметка на съответния застрахователен
посредник, за което потребителят дава изричното си нареждане и съгласие с подписване на
договора.
Застрахователната премия е включена в общия размер на кредита (чл.7.1) и в общата
сума, дължима от потребителя (чл.10). В представените Информация за застрахователна
програма „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ за кредитополучателите на
потребителски кредити, предоставени от“Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в Сертификата за
посочените застрахователни програми и допълнителната медицинска услуга „Второ
медицинско мнение“, както и в подписаната от ищеца декларация за присъединяване към
тях, се съдържат клаузи относно процесния договор за кредит.
В чл. 9.1 от договора за кредит е посочено, че годишният лихвен процент е в размер
на 41.05 %, като лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху
остатъчния размер на главницата по кредита, на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, а
в чл.10 е посочен годишният процент на разходите – 48.22 %, и общата сума, дължима от
потребителя – 2 410.67 лева.
В чл. 11.2 от договора за потребителски кредит е обективиран и погасителен план с
посочване на падежа на всяка вноска и нейният размер, като падежът на първата дължима
вноска е на 05.04.2022г., а на последната - на 05.03.2024г. Размерът на погасителните вноски
е 100.45 лева, като само последната е в размер на 100.32 лева.
Договорът, който е сключен между страните и чиято недействителност ищецът
претендира да бъде прогласена, е бил сключен при действието на Закона за потребителския
кредит, поради което при преценката за основателността на исковете съдът следва да
съобрази съответствието на договора с императивните разпоредби на този закон.
4
Съгласно разпоредбата на чл.9 ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и
съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-
12 и т.20 и ал.2 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в
обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, както вече се
посочи - съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори
ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този смисъл са
задължителните указания, дадени с т.1 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г.
на ОСГТК на ВКС/.
Основният довод във въззивната жалба е, че е неправилен изводът на районния съд,
че отделното облигационно отношение, материализирано в договор за застраховка, има
характер на приложение (елемент) към договора и като такъв следва също да отговаря на
изискванията на чл.10 ал.1 от ЗПК за размер на шрифта. Според въззивника, договорът за
застраховка има самостоятелен характер и по отношение на същия се прилагат правилата на
КЗ, а не тези на ЗПК. Този аргумент въззивният съд не възприема като основателен, а се
солидаризира с водещите доводи на районния съд, изложени в обжалваното решение, а
именно – за наличие на допуснато нарушение на изискването на чл.10 ал.1 от ЗПК.
Според посочената норма, в действалата редакция към момента на сключване на
договора, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по малък от 12, в два екземпляра -
по един за всяка от страните. Несъмнено е и е видимо с просто око без да са необходими
специални знания, а и не се спори от въззивника, че всички съставени документи, свързани с
договора за застраховка – декларация, информация, сертификат и общи условия, които са
подписани и от кредитополучателя Кр.М., са изписани на шрифт, различен по вид и размер
от тези на договора за потребителски кредит, като размерът е по-малък от 12. Спорът се
концентрира върху това дали тези документи представляват елементи към договора за
кредит, по смисъла на чл.10 ал.1 от ЗПК. Според въззивния съд, отговорът на този въпрос
следва да бъде положителен.
Със сключеният договор за потребителски кредит на М. е била предоставена в заем
сумата от 1 180 лева. В договора е посочено, че освен тази сума, общият размер на кредита
включва и застрахователна премия по застраховка „Защита на кредита и сметките“ в размер
на 446.50 лева. За изплащането й банката е отпуснала кредит на потребителя, но по силата
на чл.7.2.2 от договора, сумата не е реално предоставена, а е преведена директно по
банковата сметка на застрахователя. Видно е и от погасителния план,инкорпориран в
договора (чл.11.2), че застрахователната премия е включена в подлежащата на връщане
главница по договора, съответно - върху нея е начислявана и възнаградителна лихва.
Следователно, след като сумата за застрахователна премия е включена в главницата и
по този начин в договора за кредит, то тя е станала един от неговите елементи, поради което
и всички документи, съдържащи уговорки на страните по отношение на застраховките,
следва да се считат за елементи от договора за кредит и като такива следва да са изготвени в
еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по малък от 12, с тези на същинския договор за
кредит.
Както се посочи, в случая при обикновено съпоставяне на вида и размера на шрифта,
на който са изготвени застрахователните документи с тези на договора за кредит, елементи
от който са, се установява наличието на съществена разлика, като шрифтът на декларацията,
5
информацията, сертификата и общите условия е с размер под 12.
С оглед на горното, съдът стига до извода, до който е достигнал и районния съд, че
процесният договор за кредит е недействителен, съгласно чл.22 от ЗПК, поради нарушаване
на чл.10 ал.1 от ЗПК. Според разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл са и
мотивите на районен съд, които настоящият въззивен състав споделя.
Поради горното е безпредметно обсъждането наличието или липсата на други
основания за недействителност на сключения договор.
Обжалваното решение в неговата цялост се явява правилно и следва да се потвърди.
Относно разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на дружеството – жалбоподател не
се дължат разноски.
Въззиваемият не е сторил разноски. Бил е представляван в производството по делото
от адв.В. М., преупълномощен от адв.Д. М. от АК-София, в качеството му на управител на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под №*********, с
адрес на управление на дейността: гр.София, ж.к.„Манастирски ливади“, бл.112, вх.А, ет.2,
офис11, представлявано от управителя Д. М., с което Адв.дружество Кр.М. е имал сключен
договор за правна защита и съдействие за осъществяване на безплатна правна помощ по
делото, при условията на чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. Доколкото се претендират разноски за
адвокатско възнаграждение, а във въззивната жалба е направено възражение за намаляването
им поради прекомерност, съдът намира, че са налице основания за присъждане на адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ, като това следва да бъде сторено в
полза на ЕАД, представлявано от адв.Д. М., с което ищецът, тук въззиваем, е сключил
договора за правна защита и съдействие. Последващото преупълномощаване на адв.В.М. не
създава основание нему да се изплати адвокатско възнаграждение, тъй като той единствено
е страна по упълномощителна сделка с адв.Д.М., а такава сделка по правило е безвъзмездна.
Поради горното, налице са основания на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
вписано в регистър БУЛСТАТ под №*********, с адрес на управление на дейността:
гр.София, ж.к.„Манастирски ливади“, бл.112, вх.А, ет.2, офис 11 да се заплати
възнаграждение, на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв., което с оглед фактическата и правна
сложност на делото пред въззивната инстанция, следва да бъде определено общо на 400.00
лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №1261 от 27.12.2024г., постановено по гр.д.№749/2024г.
по описа на Районен съд – Кюстендил, изменено в частта за разноските с определение
№384/26.03.2025г. по същото дело.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Лозенец, ул.„Д. Хаджикоцев“ №52-54, да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под №*********, с
адрес на управление на дейността: гр.София, ж.к.„Манастирски ливади“, бл.112, вх.А, ет.2,
офис11, представлявано от управителя адв.Д. М., сумата от 400.00 лева (четиристотин лева),
представляваща общ размер на дължимо адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция за оказана безплатна правна помощ на К. И. М. с ЕГН **********, с адрес:
6
гр.******.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7