РЕШЕНИЕ
№ 3343
гр. Пловдив, 17.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Свилена Ст. Давчева
при участието на секретаря Цвета Ив. Василева
като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело №
20225330100863 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от Г. А. Ш. от гр. П., против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, с която се предявяват
установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1
ЗЗД, за прогласяване на нищожността на договор за паричен заем № **** г.,
сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и както и
нищожност на договор за предоставяне на гаранция № *** от *** г., сключен
с „Файненшъл България“ ЕООД.
В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № *** г., а между
ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на
гаранция № *** от *** г. Ищецът поддържа, че процесните договори са
нищожни. Счита, че уговореният фиксиран годишен лихвен процент от 40 %
нарушава добрите нрави и внася неравноправие между страните. Намира, че
недействителността на клаузата за договорна лихва води до недействителност
на кредитната сделка. Твърди, че не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.11
ЗПК в договора за кредит да е вписан действителният размер на ГПР, което
водело до нищожност на договора по чл.22 ЗПК. Сочи порок и поради
неспазване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Намира, че уговорено възнаграждение на
фирмата гарант е разход по кредита, който следва да бъде включен за общото
оскъпяване на кредита. Невключването му в ГПР водело до несъответствие на
действително прилагания от кредитора разход в кредитното отношение и
представлявало „заблуждаваща търговска практика“. По отношение на
договора за предоставяне на гаранция, намира същия за нищожен, поради
противоречие с добрите нрави, целите на Директива 2008/48 и внасящ
неравноправие по смисъла на чл.143, т.19 ЗЗП. Сочи, че след като кредитната
сделка е нищожна, договорът за гаранция е лишен от правно основание и не е
породил правно действие. Предвид изложените твърдения, предявява
1
настоящите искове, моли за тяхното уважаване и присъждане на сторените
разноски. Обстоятелства, от които произтичат твърденията на ответниците: В
срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД
е депозирало писмен отговор със становище за неоснователност на
предявените искове. Оспорва наведените доводи за нищожност на
договорите. Счита, че в закона няма ограничение на свободата на договора
досежно размера на договорната лихва. Сочи, че ищецът е бил уведомен за
размера на договорната лихва, съгласил се е с него, поради което не може да
се приеме наличие на неравноправие и нарушение на добрите нрави. Твърди,
че не са нарушени разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК. Сочи, че
възнаграждението на дружеството гарант не е дължимо на заемодателя и не е
част от заемното правоотношение, поради което не следва да се включва в
ГПР. Посочва, че възнаграждението на гаранта се дължи, независимо дали
отговорността на гаранта е ангажирана или не. Поддържа, че нормата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не изисква в договора да се посочи математически
алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Предвид изложеното моли за
отхвърляне на предявените искове и за присъждане на разноски. Депозиран е
и отговор от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, със становище за
неоснователност на исковете. Оспорва наведените доводи за
недействителност на договора за предоставяне на гаранция. Намира, че не е
налице противоречие с добрите нрави, както и твърдяната явна
нееквивалентност на престациите. Твърди, че с предоставената гаранция,
извършва възмездна услуга в полза на заемодателя, като договорът е сключен
по възлагане на ищеца, при условие за получаване на възнаграждение.
Оспорва твърдените пороци и нарушение на нормите на чл.11, ал.1, т.10 и
т.11 ЗПК. Твърди, че при фиксирана лихва липсва задължение в договора да
се съдържа информация по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Сочи, че ГПР не е по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. В процесния
договор ГПР е фиксиран и е посочена обща сума за плащане – 320 лв.
Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове и за
присъждане на сторените разноски.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа
страна следното:
От събраните по делото доказателства безспроно се установи, че между
ищеца и първия ответник е сключен Договор за паричен заем №*** от ***г.,
по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 300 лева за срок
от 16 седмици, платим на 16 равни седмични вноски в размер на 20 лева, при
фиксиран годишен лихвен процент по заема 40% и ГПР в размер на 46,26%.
Общата сума за плащане от страна на ищеца е в размер на ума в размер на 480
лева.
На същата дата – *** год. между „Файненшъл България" ЕООД и ищеца
е сключен Договор за предоставяне на поръчителство № ***, по силата на
който вторият ответник се е задължил да отговаря солидарно с ищеца пред
„Изи Асет Мениджмънт" ЕООД за изпълнението на всички задължения
възникнали съгласно договора за заем и за всички последици от
неизпълнението на потребителя. Уговореното възнаграждение за поръчителя
е в размер на 128 лева, платимо на вноски, всяко от които от по 8 лева,
дължима на датата на падаже на плащане на погаителните вноски.
От заключението на изготвената по делото и приета съдебно-
2
счетоводната експертиза се установява, че при използване на онлайн
калкулатор за изчисляване на ГПР при зададени параметри на заема, съгласно
Договор № *** от ***г. е изчислен годишен процент на разходите в размер на
49,14 %, като в годишния процент на разходите са включени само разходите
на заемодателя за лихви. Установява се също, че ако в процесния договор за
заем се включи и възнаграждението за дружеството-гарант „Файненшъл
България" ЕООД в размер на 128 лева, то изчисления ГПР възлиза на 66,96%.
Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
като изготвено от вещо лице, в чиято компетентност и безпристрастност няма
основания да се съмнява.
При така установената фактическа обстановка, съдът направи
следните правни изводи:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение
по договор за паричен заем, по който ищецът е усвоил заетата сума.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.
1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на
договора за паричен заем, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК
за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В
тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на
кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция
по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва.
Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай е посочено, че ГПР е 46,26%, а възнаградителната лихва- 40 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво
представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.
Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като
сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
законово основание.
Отделно от това, в договора за заем е посочено, че размера на
седмичната вноска възлиза на сумата от 20 лева, които ищецът се е задължил
3
да заплати на 16 равни седмични вноски. В същото време обаче, видно от
погасителния план към месечната сума е включено и възнаграждение по
договора за поръчителство в размер на 8 лева седмично или в общ размер от
128 лева, платимо на падежа на съответната погасителна вноска, с която сума
се оскъпява последната. Именно в тази връзка двата договора -за кредит и за
поръчителство не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за
услугата), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (заема).
Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това
положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез
включването на цената на услугата и оттук за договора за услуга също ще са
приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките
по договора за услуга. Казано по друг начин, в договора за кредит има
вписана уговорка за обезпечаване на кредита и такса за допълнителна услуга,
която макар и формално да е дължима (да произтича) от друг договор, се
явява част от договора за кредит, като включена в съдържанието и в
погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в
отговора на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се
явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от
описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното.
Предвид горното, съдът намира, че с уговорката за заплащане на
допълнителна услуга, предвидена в договора за поръчителство, но включена
във вноските по погасителния план на кредита, се нарушава императивната
норма на чл. 10а от ЗПК. Формално в договора за кредит не е вписана такса за
действия, свързани с усвояване или управление на кредита, но реално тази
допълнителна услуга по естеството си представлява именно заплащане на
разходи, свързани с отпускането и управлението на кредита.
По договора за поръчителство е предвидено заплащането на такса,
платима по погасителния план на кредита, по този начин въпросната такса се
превръща в разход по кредита по смисъла на чл. 19 ал. 1 от ЗПК и така се
надвишава ограничението на чл. 19 ал. 4 от закона. Допустимата граница е
предвидена да е петкратният размер на законната лихва (или ГПР да е около
50 %), а според ССчЕ с включването на таксата за допълнителната услуга,
превишението става многократно - 66,96%. Затова и тази клауза е нищожна на
основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита,
регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за
допълнителни услуги. Така таксата за поръчителство прикрива разходи, които
по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на
нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които
имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на
закона, са нищожни.
Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл.
11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.
10 от нея води до нейната недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22
от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни.
В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е
достатъчен, за да се приеме, че клаузата е недействителна, на основание чл.
4
22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е
необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните. Нищожността
на договора за кредит влече след себе си и нищожност на договора за
поръчителство, доколкото същия е без предмет.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се
дължат направените по делото разноски, които се констатираха в размер на
общо 250 лева, от които -заплатена държавна такса в размер на 100 лева и
депозит за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 150 лева, за тях е
представен списък и са налице доказателства за реалната им направа. Ищецът
освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото не е
заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По
делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е
посочено, че той се представлява безплатно от адв. Е. И., поради
затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2
от ЗА представлява основание за оказването на безплатна адвокатска помощ.
Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът
да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на
иска следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба
№ 1/ 09.07.2004 г., действала към момента на сключване на договора възлиза
на сумата от общо 600 лева за двата обективно съединени иска.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София,, ж.к. „Люлин" № 7, бул. „Джавахарлал Неру" № 28,
„Силвър център", ет. 2, офис 40-46, представлявано от *** С. К. К. и Г. А. Ш.
с ЕГН: **********, с адрес в гр. П., ул. „***" № *, че Договор за заем № ***
от ***г г. е нищожен, като противоречащ на императивните изисквания на
ЗЗД, ЗЗП и ЗПК
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление в гр. София,, ж.к. „Люлин" № 7, бул. „Джавахарлал Неру" №
28, „Силвър център", ет. 2, офис 40-46 и Г. А. Ш. с ЕГН: **********, с адрес в
гр. П., ул. „***" № *, че Договор за предоставяне на поръчителство № *** от
***г. е нищожен, като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД,
ЗЗП и ЗПК
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София,, ж.к. „Люлин" № 7, бул.
„Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център", ет. 2, офис 40-46,
представлявано от*** С. К. К. и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София,, ж.к. „Люлин" №
7, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център", ет. 2, офис 40-46 ДА
ЗАПЛАТЯТ на Г. А. Ш. с ЕГН: **********, с адрес в гр. П., ул. „***" № *
сумата от 250 лева /двеста и петдесет лева/, представляваща направени по
делото разноски.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София,, ж.к. „Люлин" № 7, бул.
5
„Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център", ет. 2, офис 40-46,
представлявано от *** С. К. К. и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София,, ж.к. „Люлин" №
7, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център", ет. 2, офис 40-46 ДА
ЗАПЛАТЯТ на адв. Е. Г. И. с личен №********** с адрес в гр. П., ул. „***"
№ * сумата от общо 600 лева /шестотин лева/, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществено на ищеца безплатно процесуално
представителство по делото, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от
Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ____/п/___________________
6