Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 06.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на пети февруари две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева,
като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. дело № 2956 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 7670 от 02.06.2016 г., постановено по гр. д. № 50312/2014 г., по
описа на СРС, II ГО, 73
състав, е признато за установено, на основание чл.422 ГПК, че П.Г.П. дължи на „Т.С.“
ЕАД, на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.1**
ЗЕ, сумата от 2 124, 29 лв., представляваща цена на доставена топлинна
енергия за периода м.09.2011 г. – м.04.2013 г. за топлоснабден имот –
апартамент № 1, 3-ти надпартерен етаж, находящ се в гр.
София, ул. „**********, ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението по чл.410 ГПК – 29.04.2014 г. до окончателното плащане, както и на
основание чл.86, ал. ЗЗД, сумата от 306, 01 лв., представляваща мораторна лихва
за периода 31.10.2011 г. – 10.01.2014 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 23131/2014 г. на СРС. Ответникът е
осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 346, 84 лв.
разноски в заповедното и сумата от 427, 24 лв. разноски в исковото
производство, съобразно уважената част от исковете. Решението е постановено при
участие на трети лица – помагачи „И.Б.“ ЕООД и „ПМУ И.” ООД.
С определение от 22.08.2019 г.,
постановено по гр.д. № 50312/2014 г. по описа на СРС, 73 състав, на основание
чл.248 ГПК, е допълнено решение № 7670 от 02.06.2016 г., постановено по посоченото
гражданско дело, в частта за разноските, като ответника П.Г.П. е осъден да
заплати на ищеца „Т.С.” ЕАД, сумата от 100 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника П.Г.П.. Излага съображения, че решението е недопустимо, неправилно и
необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита,
че обжалваното решение е недопустимо в частта, с която е признато за
установено, че дължи суми за топлинна енергия за периода м.05.2012 г. –
м.04.2013 г., тъй като с възражението си по чл.414, ал.1 ГПК е оспорил дължимостта само на част от сумите по издадената заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК и изрично е признал дължимостта
на сумата от общо 951, 65 лв., от която 847, 45 лв. - главница за периода
м.05.2012 г. – м.04.2013 г. и 104, 20 лв. – мораторна
лихва. Доколкото възражението определя предмета на делото по установителния иск, то предмет на исковото производство по
чл.415, ал.1 ГПК може да бъде само оспореното вземане. Липсата на депозирано
възражение има за последица влизане в сила на заповедта за изпълнение. С оглед
на това счита, че постановеното решение, в тази му част се явява недопустимо и
следва да бъде обезсилено. Счита, че не е налице твърдяното от районния съд
вътрешно противоречие и неяснота във възражението му. Ако съдът е приел, че
същото е неясно е следвало да му даде указания да уточни каква част от сумите
признава и каква не. В останалата част счита, че обжалваното решение е
неправилно, постановено в противоречие с процесуалния закон. Въпреки, че е
признал претенцията на ищеца за периода м.09.2011 г. – м.04.2012 г. и е
възразил срещу допускането на поисканите от ищеца експертизи, съдът ги е
допуснал, без да разгледа направеното от него признание. Моли съда да обезсили обжалваното
решението, в частта с която е уважен предявения иск за периода м.05.2012 г. –
м.04.2013 г. и да прекрати производството по делото, а в останалата му част да отменени
обжалваното решение и да отхвърли предявените искове. Претендира сторените по
делото разноски съобразно списък на разноските по чл.80 ГПК. Позовава се на
приложимост на чл.78, ал.2 ГПК
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. С молба от 04.02.2021 г. моли съда да
потвърди обжалваното решение, като му присъди сторените по делото разноски,
включително юрисконсултско възнаграждение. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Трети лица –
помагачи на ищеца – „П.И.“ ООД и „И.Б.” ЕООД, не са депозирали в срока по
чл.263, ал.1 ГПК писмени отговори на въззивната
жалба.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.1** ЗЕ и
чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че
ответникът е потребител на топлинна енергия по смисъла на §1¸ т.42 от ДР
на ЗЕ за топлоснабден имот, находящ се гр.
София, ул. „**********, ап.1, 3-ти надпартерен етаж,
като му дължи сумата от общо 2 124, 29 лв., от която: 1 818, 28 лв. – главница,
представляваща стойността на ползвана и незаплатена топлинна енергия за периода
м.09.2011 г. – м.04.2013 г. и 306, 01 лв. – мораторна лихва за периода 31.10.2011
г. – 10.04.2014 г. Във връзка с подадено на 29.04.2014 г. заявление по ч. гр.
д. № 23131/2014 г. по описа на СРС, II ГО, 73 състав, е постановена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК
ответникът е депозирал възражение срещу част от тях. Ищецът претендира
установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното плащане, както и сторените по делото
разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва
изцяло предявените искове по основание и размер. Счита, че част от тях за
недопустими, тъй като с депозираното възражение срещу заповедта за изпълнение
не оспорва претенцията на ищеца за периода м.05.2012 г. – м.04.2013г. за сумата
от 951, 65 лв., от която: 847, 45 лв. - главница и 104, 20 лв. –лихва. С оглед
на това постановената заповед за изпълнение е влязла в сила в частта на
неоспорените вземания и подлежи на принудително изпълнение. При това положение
ищецът няма правен интерес от предявяване на установителен
иск за тази сума. Не оспорва останалата част от претенцията на ищеца за периода
м.09.2011 г. – м.04.2012 г., в размер на 1 172, 64 лв., от която: 970, 83 лв. -
главница и 201, 81 лв. - лихва за забава. Претендира сторените по делото
разноски.
На 29.04.2014 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу П.Г.П. за сумата от 1 818, 28 лв.
– главница, както и 306, 01 лв. – мораторна лихва за периода 31.10.2011 г. –
10.04.2014 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал
доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.09.2011 г. – м.04.2013 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „*******№ **, ап.1, 3-ти надпартерен етаж, абонатен № 404315.
С разпореждане от 19.05.2014 г. по ч. гр. д. № 23131/2014 г. по описа на
СРС, II ГО, 73
състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил в
полза на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 42,
** лв. - държавна такса и 330, 88 лв. - възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което
оспорва дължимостта на сумите за периода м.09.2011 г.
– м. 04.2012 г., тъй като задълженията са платени на заявителя. Не оспорва и
признава дължимостта на останалата част от претендираните суми за периода м.05.2012 г. – м.04.2013 г.
в общ размер на 951, 65 лв., от който: 847, 45 лв. – главница и 104, 20 лв. –
лихва за забава. Въпреки направеното признание твърди, че претендираната
сума вече е заплатена, поради което на заявителя следва да се укаже да провери
счетоводството си преди да образува исково производство.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред.
Видно от
представения нотариален акт за продажба на недвижим имот № 103, том I, рег. №
6215, дело № 90/2009 г. на 26.06.2009 г. Л. В. Г. е продал на П.Г.П. процесния имот – апартамент 1, на трети надпартерен
етаж, находящ се в гр. София, ул. „*******№ **.
По силата на сключения на 06.11.2007 г. договор между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „И.Б.“ ЕООД – изпълнител, последният се е задължил да извършва
услугата дялово разпределение на топлинна енергия между потребителите в сгради
– етажна собственост или сграда с повече от един потребител в гр. София при
спазване на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща
договореното възнаграждение.
Съгласно протокол от проведено на 24.09.2012 г. Общо събрание на собствениците
(ползватели) и/или обитатели на етажна собственост, находяща
се в гр. София, ул. „*******№ **, етажните собственици са взели решение за
прекратяване на извършваното от „И.Б.” ЕООД дялово разпределение и избиране на
дружеството „П.И.“ ООД за осъществяване на тази дейност.
Видно от представения протокол от проведеното на 24.09.2012 г. Общо
събрание на собствениците на етажна собственост, находяща
се в гр. София, ул. „*******№ **, етажните собственици са взели решение да се
сключи договор с „П.И.“ ООД, което дружество да извършва дяловото разпределение
на топлинна енергия в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са
удостоверили горното решение.
Пред СРС е ангажиран договор № У32/14.03.2012 г., сключен между „Т.С.“
ЕАД – възложител и „П.И.“ ООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
С писмо от 03.10.2012 г. „Т.С.” ЕАД е уведомила директора на Дирекция
„Търговска дейност”, че услугата дялово разпределение за адрес ул. „*******№ **
се осъществява от „П.И.” ООД.
От заключението на вещото лице инж. С.М.по изслушаната пред СРС съдебно -
техническата експертиза се установява, че потребената
топлоенергия за разпределение в сградата – етажна собственост през процесния
период е отчетена по електронен път от общият топломер в абонатната станция,
който е бил годно средство за търговско измерване. За процесния
период дяловото разпределение в сградата е извършвано от „П.И.” ООД, в
съответствие с действащата нормативната уредба. Загубите на топлинна енергия са
за сметка на доставчика на топлинната енергия. На абоната е начислена топлинна
енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване от показанията на 1 бр.
топломер и 1 бр. водомер, както и
топлинна енергия отдадена за сградна инсталация,
която не надхвърля 50 % от общата топлинна енергия за отопление. Стойността на реално потребената топлинна
енергия за периода м.09.2011 г. – м. 04.2013 г. възлиза на сумата от общо 1 797,
08 лв., от която: 854, 54 лв. - за битовото горещо водоснабдяване, 680, 89 лв.
– за отопление на процесния имот и 261, 65 лв. – за сградна инсталация.
Пред СРС е изслушана и съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от
вещото лице С.С.. От експертното заключение се
установява, че няма данни за извършени плащания за покриване на начислените
суми за исковия период. С направените корекции за възстановяване през процесния период са
погасени задълженията на абоната за предходен период, а именно: за м.05., м.06,
м.07 и м.08.2011 г. в общ размер на 184, 63 лв. За периода м.09.2011 г. – м.
04.2013 г. е констатирана дължима сума в размер на 1 797, 08 лв., от която: за
битово горещо водоснабдяване - 854, 53 лв., за отопление - 680, 90 лв. и за сградна инсталация - 261, 65 лв. След изготвяне на
изравнителните сметки е установена сума за възстановяване в размер на 3, 04
лв., която сума е намалила задължението на абоната на 1 794, 04 лв. Към тази
сума се дължат и такси за изготвяне на изравнителните сметки, които към
м.06.2012 г. и м. 06.2013 г. са по 12, 12 лв. или
общо 24, 24 лв. Така общата дължима от абоната сума
възлиза на 1818, 28 лв. Мораторната лихва за забава
върху главницата за топлинна енергия от 1 794, 04 лв. за периода от датите на
падежа на съответната фактура до 10.04.2014 г. е в размер на 303, 17 лв., а
върху главницата за начислени такси за дялово разпределение е 2, 84 лв. Общият
размер на мораторната лихва върху двете главници
възлиза на 306, 01 лв.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество, е частично основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно.
По релевираните доводи за недопустимост на
обжалваното решение в частта, с която са уважени предявените исковете за
периода м.05.2012 г. – м.04.2013 г. в размер 951, 65 лв., от която 847, 45 лв.
– главница и 104, 20 лв. – лихва:
Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.10а от
ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното
упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл.422, респ.415, ал.1 ГПК, не са налице в случаите, когато възражението по чл.414 ГПК не е
подадено в срока по чл.414, ал.2 ГПК или не съдържа оспорване на вземането.
Съдът, разглеждащ иска по чл.422 ГПК, респ.415, ал.1 ГПК, извършва
самостоятелна преценка за наличието на тези специални процесуални предпоставки
и не е обвързан от констатациите по тях на съда в заповедното производство.
В случая в предмета на делото е включен установителен
иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока
по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок.
Възражението обаче се отнася само за дължимите суми: за периода м.09.2011 г. –
м.04.2012 г. В останалата част: за периода м.05.2012 г. – м.04.2013 г. и за
сумата от 951, 65 лв., от която: 847, 45 лв. – главница и 104, 20 лв. – лихва,
липсва оспорване на вземането, респ. несъгласие с издадената в полза на
заявителя заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Длъжникът ясно и точно е посочил
в своевременно депозираното по делото възражение, че не оспорва и признава дължимостта само на тази част от вземането. Ето защо възражението
на длъжника срещу заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК обхваща само вземанията за периода м.09.2011 г. –
м.04.2012 г., поради което и на
основание чл.416 ГПК в тази част заповедта е влязла в законна сила.
При наличие на ясно и конкретно направено признание на
задължението за периода м.05.2012 г. – м.04.2013 г. в размер на 951, 65 лв., от която: 847, 45 лв. – главница и
104, 20 лв. – лихва и при липса на
оспорване от длъжника по отношение на тях, за ищеца не е налице правен интерес
от предявяване на иск по отношение тези
вземания, което от своя страна съставлява абсолютна процесуална предпоставка,
която следва да е налице, за предявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Ето защо,
като е разгледал иска в частта на вземането, което не е оспорено от длъжника с
депозираното възражение, съдът е постановил недопустим съдебен акт, поради
което и на основание чл.270, ал.3 ГПК същият следва да се обезсили
в тази му част, а производството в същата част следва да се прекрати.
В останалата обжалвана част по отношение на претендираните
от ищеца суми за периода м.09.2011
г. – м.04.2012 г., решението на
районния съд е процесуално допустимо, поради което следва да се разгледат
възраженията относно неговата правилност.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в
редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна
енергия“.
Понятието „потребител на топлинна
енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до
17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва
топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1,
т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се
въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл
на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на
чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто
обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е
посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти
на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на
топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на
чл.153, ал.1 ЗЕ преди ДВ, бр.54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Собственикът или титуляр на вещно
право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на
закона се смята потребител на отдадена от сградната
инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.
По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната
мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
Липсва спор между страните, че
ответникът, в качеството му на собственик на процесния
недвижим имот, е клиент на топлинна енергия за разглеждания период, като
страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение с предмет:
доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния
имот – обстоятелство.
Съгласно разпоредбата на чл.139,
ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334
от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая за процесния
период измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна
собственост е възложено от етажните собственици на „П.И.“ ООД с договор,
сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице –
помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения
имот за исковия период.
В нормата на чл.156 ЗЕ е
регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна
енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела
в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
Жалбоподателят релевира
довод, че решаващият съд не е съобразил своевременно релевираното
признание на вземането за периода м.09.2011 г. – м.04.2012 г.
В депозираното възражение длъжникът
е оспорил дължимостта на вземането за периода
м.09.2011 г. – м.04.2012 г., като твърди, че сумите са платени. В писмения
отговор на исковата молба е заявил, че за този период стойността на претендираното от ищеца вземане е в размер на1 172, 64
лв., от които: 970, 83 лв. – главница и 201, 81 лв. – лихва. Заявил е признание
на тези вземания, поради което е изразил становище, че не следва да се допускат
поисканите от ищеца експертизи.
Доколкото с направеното признание на
претендираното от ищеца вземане в посочената част
ответникът не е оттеглил възражението си срещу постановената заповед, същото не
се е отразило върху допустимостта на производството по делото относно вземането
на ищеца за посочения размер и период. Така заявеното признание от ответника
обаче не съставлява абсолютна процесуална пречка съдът да допусне събирането на
доказателства в тази насока, включително и чрез допускане на поисканите от
ищеца експертизи. На основание чл.175 ГПК направеното от страна или от неин
представител признание на факт се преценява от съда с оглед на всички
обстоятелства по делото. Отделно от това на основание чл.162 ГПК, когато искът
е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер,
съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице.
Ето защо за съда е налице процесуално възможност да допусне изслушването на
експертиза в горепосочената хипотеза, дори да не е отправено искане от някоя от
страните в тази насока.
По изложените съображения въззивинят съд счита, че като е изслушвал поисканите от
ищеца експертизи, решаващият съд не е допуснал соченото от жалбоподателя
процесуално нарушение.
Във въззивната
жалба не са релевирани оплаквания във връзка с
установената с обжалваното решение стойност на доставената топлинна енергия до топлоснабдения имот и услугата дяловото разпределение,
както и относно размера и периода на лихвата за забава. Ето защо тези въпроси са
извън пределите на въззивна проверка, очертани с въззивната жалба, съгласно нормата на чл.269 ГПК, поради
което не следва да се излагат съображения в тази насока.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат частично, обжалваното решение следва да се обезсили в
частта, с която е уважен искът за главницата за сумата над 970, 83 лв. до
пълния размер от 1 818, 28 лв. (847, 45 лв.) за периода м.05.2012 г. –
м.04.2013 г., както и за мораторната лихва в размер
над 201, 81 лв. до пълния размер от 306, 01 лв. (104, 20 лв.), като производството
по делото в тази му част следва да се прекрати. Решението в останалата част
следва да се потвърди.
Въззивният съд
констатира, че е налице несъответствие между действително формираната воля на
СРС и нейното външно изразяване в диспозитива на
обжалваното решение. В мотивите съдът е приел, че стойността на незаплатена
топлинна енергия за периода м.09.2011 г. – м.04.2013 г. е в размер на
1 818, 28 лв., а в диспозитива е посочена сумата
от 2 124, 29 лв. Това обстоятелство следва да се съобрази при постановяване
на настоящото съдебно решение, а след връщане на делото на СРС същият следва да
извърши преценка относно необходимостта от развитие на производство по реда на
чл.247 ГПК за отстраняване на допусната техническа грешка, която съставлява
очевидна фактическа грешка по смисъла на процесуалния закон.
По разноските по производството:
На основание чл.78, ал.1 ГПК
жалбоподателят има право на разноски в размер на 30, 23 лв. по съразмерност.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Тъй като
същият не е депозирал писмен отговор на въззивната
жалба, не е представляван в проведеното открито съдебно заседание от
юрисконсулт, следва да се приеме, че страната не е защитавана във въззивното производство от юрисконсулт. С оглед на това се
налага извода, че не са налице предпоставките на чл.78, ал.3, вр. с ал.8 ГПК и не следва да му се присъжда юрисконсултско възнаграждение.
При този изход на делото обжалваното
решение следва да се отмени и в частта, с която в тежест на ответника е
възложена сумата над 235, 84 лв. до 427, 24 лв. – разноски в исковото
производство и за сумата над 191, 46 лв. до 346, 84 лв. – сторени разноски в
заповедното производство.
Неоснователно е позоваването на
жалбоподателя на чл.78, ал.2 ГПК. Независимо, че е признал част от претендираната сума с депозирания писмен отговор на
исковата молба, като не е платил изискуеми и ликвидни задължения към ищеца,
същият е дал повод за завеждане на делото.
С оглед изхода на спора в полза на адв. К.С. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за
оказаната от нея безплатна правна помощ на ищеца в първоинстанционното
и настоящото производство в размер на по 169, 65 лв. за всяка инстанция.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 7670 от 02.06.2016 г., постановено по гр. д. № 50312/2014 г., по
описа на СРС, II ГО, 73
състав, В ЧАСТТА, с която е признато за
установено, на основание чл.422, ал.1 ГПК, че П.Г.П., ЕГН **********, с адрес ***,
3-ти надпартерен етаж, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
с адрес *** сумата над 970, 83 (деветстотин и седемдесет лева и
осемдесет и три стотинки) лв. до 1 818, 28 (хиляда
осемстотин и осемнадесет лева и двадесет и осем стотинки) лв., на основание
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.1** ЗЕ, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия доставена за периода м.05.2012 г. – м.04.2013 г. за имот, находящ се в гр. София, ул. „********№ **, ап.1, 3-ти надпартерен етаж, аб. № 404315, ведно
със законната лихва, считано от 29.04.2014 г. до плащането на главницата, както
и В ЧАСТТА, с която е признато за установено, на основание чл.422, ал.1 ГПК, че П.Г.П., ЕГН **********, дължи на
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата над 201, 81 (двеста
и един лева и осемдесет и една стотинки/ лв. до 306, 01 (триста и
шест лева и една стотинки) лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 31.10.2011 г. – 10.04.2014 г., като ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази част, на основание чл.270, ал.3, изр. последно ГПК.
ОТМЕНЯ решение № 7670 от 02.06.2016 г., постановено по гр. д. № 50312/2014 г., по
описа на СРС, II ГО, 73
състав, В ЧАСТТА, с която П.Г.П., ЕГН **********,
е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата
над 235, 84 (двеста тридесет и пет лева и осемдесет и четири стотинки) лв. до 427, 24
(четиристотин двадесет и седем лева и двадесет и четири стотинки) лв.
– разноски в исковото производство, за сумата над 191, 46 (сто
деветдесет и един лева и четиридесет и шест стотинки) лв. до 346, 84 (триста
четиридесет и шест лева и осемдесет и четири стотинки) лв. – разноски за
заповедното производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 02.06.2016 г. постановено по гр. д. № 50312/2014 г., по описа на СРС, II ГО, 73
състав в ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес ***, да заплати на П.Г.П., ЕГН **********,
с адрес ***, 3-ти надпартерен етаж и съдебен адрес ***
НП – адв. К.И.С., сумата от 30, 23 (тридесет лева и двадесет и три стотинки) лв.,
представляваща сторени в настоящото производство разноски.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес ***, да заплати на адв.
К.И.С., ЕГН **********, с адрес ***, НП, бизнес център „Венус“,
сумата от 169, 65 (сто шестдесет и
девет лева и шестдесет и пет стотинки) лв., на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. вр. с чл.78, ал.1 ГПК,
представляваща адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално
представителство във въззивното производство по
съразмерност, както и сумата от 169, 65
(сто шестдесет и девет лева и шестдесет и пет стотинки) лв., на основание
чл.38, ал.2 ЗАдв. вр. с
чл.78, ал.3 ГПК, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществяване на
процесуално представителство в производството пред СРС, съразмерно с
отхвърлената част от иска.
ВРЪЩА гр. д. № 50312/2014 г., на СРС, II ГО, 73 състав, за извършване на
преценка относно необходимостта от развитие на производство по реда на чл.247 ГПК, съобразно мотивите на настоящото решение.
Решението е постановено при участието на трето
лице - помагач на ищеца: „П.И.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление *** и „И.Б.” ЕООД, ЕИК ********, с адрес ***.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.